Врачански

Голяма е ролята на Софроний Врачански в развитието на нашето Възраждане. Поради това за него е писано твърде много в науката, изяснени са важни моменти из политическата, книжовната и просветната му дейност за пробуждането на българския народ. Успешни са издирванията, свързани с установяване книжовното наследство на писателя Софроний - днес са известни около 20 негови рькописа, някои от които са обемисти книги - например Първи Видински сборник, Втори Видински Сборник, Театрон политикон, Книга за трите вери и др. Познатите ръкописи се намират в България (София, Шумен, Елена), СССР (Ленинград), Румъния (Букуреш), Света гора - Зографски манастир. В своята статия „Писан в лето 1806-то" (в. Антени, бр. 2, 9 ян. 1980, с. 3-4) обърнах внимание на една вест за неиздирен още голям ръкопис на книжовника Софроний Врачански; съобщих и за един запазен негов ръкописен лист, поставен в началото на руска печатна книга, която сега се намира в Габрово - Окръжен исторически музей, № СПК-ІІ-10. Тази находка подсеща, че нови археографски занимания по манастири, музеи и читалища биха довели до откри ване на неизвестии досега ръкописи на нашия голям политически и книжовен деец през Възраждането. Голямото ръкописно наследство на Софроний Врачански включва книги с църковно-богослужебно предназначение и книги с проповедническо-богословски и философски характер. Преобладават книгите, спадащи към втората група. Към първата група книжовни прояви на писателя са неговите преписи на т. нар. часослов - книга с чисто практическо предназначение за църковна употреба или като учебно пособие за ученици. В настоящата статия искам да съобщя за някои неизвестни досега Софрониеви ръкописи, както и да внеса уточняване за един широко известен негов ръкопис - № 285 от сбирката на Софийската народна библиотека „Кирил и Методий". 1. Часослов. Постъпи в Ръкописния отдел на Народната библиотека „Кирил и Методий" през 1977 г. (Инв. № 6/977). Не е запазен изцяло, липсват листове от началото му и от края, поради което остава неизвестна годината на написването му. Сега има 80 листа малък формат (обикнат от Софроний), удобен за носене, за практически нужди (църковни или учебни). Подвързан е с дебели кори, обвити с кожа, по която има орнаменти. На вътрешната страна на предната корица е имало приписка, най-вероятно от самия Софроний, но листът сега е откъснат (....н e грѣшини... матен). Други приписки няма. По някои листове има нанесени с друг почерк лични имена, за да бъдат споменавани при богослужение. Това подсказва, че книгата била притежание на някой свещеник. Почеркът, подвързията, съдържанието, оформлението на цялата книга и на отделните заглавия определено показват, че тя е дело на Софроний Врачански. Съдържанието е същото, каквото срещаме в другите му часослови. Направих съпоставка на този часослов с Часослова на Софроний от 1768 г. (Софийска народна библиотека, № 285), в който е запазена приписката на поп Стойко - Софроний Врачански. С

Софроний Врачански и Андрей Робовски заемат различно място в културната ни история. Софроний е титанът, който с просвещенската си дейност и литературно творчество поставя началото на една традиция в борбата за духовно издигане и национално самоопределяне на българския народ, следван от книжовниците, творили през първата половина на XIX в., към които спада и Андрей Робовски. Животът и творчеството на Софроний са предмет на задъл бочени изследвания на наши литературоведи. Някои от постановките на Васил Сл. Киселков, Иван Радев, Росица Димчева и Людмила Боева ще използуваме и в нашата работа. Автобнографията на поп Андрей досега не е изследвана и не е така известна като „Житието". Но сход ството на жизнените ситуации, както и близостта и различията в подхода към фактите ни дават възможност за паралел между тях, чрез който могат да се изяснят някои страни от нрав ствената същност и самобитност на възрожденския деец и писател. Андрей Робовски също като Софроний е духовник, но за разлика от него достига в йерархията само до сакеларий. Неговата автобиография е публикувана след Освобождението и обе ма само три страници. От нея липсва незначителна част, свързана с детските му години. Еленският свещеник е познавал делото на Софроний. В едно писмо до него Димитър Драганов споделя: „Едно дете ровеше листовете на Софрониевото толкование. А пък аз рекох на х. Ив... видиш ли онуй толкование. От таквизи владици искам благословление. Софроний, каквото се вижда, не е бил много изкусен книжовник, но защото бил болгарин, ето повече от силата си сторил народу си." Сигурно поп Андрей се е позовавал неведнъж в своите проповеди на популярния „Неделник" и е възприемал Софроний като пример в борбата за независимост на бъл гарската църква и избиране на български църковен глава. И двамата пишат за себе си в края на своя живот, но с различно чувство за изпълнен дълг. Софроний се терзае от мисълта, че е оставил своето „паство" в преходен исторически момент и изкупува вината си, като се труди „денем и нощем, за да преведе неколико книги по нашему болгарскому языку". Лишен от правото да служи като свещеник, поп Андрей също се отдава на книжовни занимания, превежда и издава книги с религиозно съдържание. Но споменава за тази дейност като естествено продължение на усилията си да бъде полезен на отечеството си. В тази връзка са и композиционните особености на автобиографията му, в която лесно се от крояват две части. Първа част: учение и учителствуване, и втора част: животът му като духовник и книжовник. Прави впечатление, че в началото авторът пише с по-светло чувство, дори и с чув ство за насмешка над ранните си учителски години, докато втората част е наситена повече със страданията му, болестта и трудностите по време на престоя му в Цариград. И Софроний, и поп Андрей са имали в живота си една значителна среща, която е оказала изключително въздействие върху тях. За Софроний тя се измерва в краткото му общуване с Паисий Хилендарски и преписа на неговата история, а за Робовски в дружбата му с Неофит Бозвели. Но и двамата не споменават в автобиографиите си за връзката с тези видни възрож денски дейци. За дружбата между Неофит Бозвели и поп Андрей можем да съдим по препи ската им. Бозвели го сравнява с древногръцкия герой Ахил, когато определя приноса му за народното дело