Рилски

Всичко по-съществено за дейността на двамата български книжовници от втората половина на XVIII в. — поп Тодор Врачански и Теофан Рилски - изнесох в своята книга „Съвре менници на Паисий" (ч. II, С., 1969). Там посочих познатите ми техни ръкописи (отделно за поп Тодор и за Теофан Рилски), говоря за общи черти в заниманията им, за връзки между тях, за лично познанство и влияние. Това схващане не споделя др. Васил Харизанов, както се вижда от статията му „Тодор Врачански - Теофан Рилски“, отпечатана във в. „Отечествен зов" (Враца, 1972, бр. 81, с. 11). Изхождайки от факти, дадени в моята книга, авторът заключава: „Следователно от казаното дотук евидно, че поп Тодор Врачански и Теофан Рилски са едно и също лице.“ Основание за това му дава една приписка в ръкопис от 1772 г. (намиращ се в Окръжния музей - Враца, № 51/1969) : „Поп Теодор от град Враца. Потом Теофан, монастир Рилски, в лето 1772." Харизанов коментира: „Тази приписка и написаният текст след това ни позволяват да смятаме, че поп Тодор Врачански около 1772 г. е станал Теофан Рилски, т. е. от свещеническия сан е преминал в монашеския.“ И по-нататък: „Това наше твърдение се доказва с приписката... в дамаскин - сборник от слова от 1789 г.: „Исписах сию книгу у град Враца 1789 поп Тодор ермонах непотребни." Трето негово съображение, но не и исторически факт, е мисълта, че до 1772 г. поп Тодор пише под това си име, а след 1772 г. пише под име Теофан. По думите на Харизанов „не може да се приеме твърдението, че Теофан Рилски е ученик на поп Тодор Врачански. Не може две лица да имат такъв еднакъв почерк, който дори по калиграфски път потвърждава единство." Такива съображения изнася авторът в подкрепа на тезата си. Аз не я споделям не затова, защото е в разрез с мое изказано схващане, а защото не е убедителна, защото е теза изкуствена, предварително поставена и после са дирени факти, които биха я подкрепили. Ако др. Харизанов беше изнесъл поне един нов факт, пряко свързан с поп Тодор и Теофан, въз основа на който би могло да се говори, че в случая става дума за един и същ книжовник, аз безусловно ще коригирам схващането си. Но такова нещо в статията му няма. По силата на това аз оставам на своето предишно разбиране. И понеже в книгата може би не е развита достатъчно убедително моята мисъл, което именно е дало основание на др. Харизанов да изкаже друго мнение, считам за необходимо тук да дам някои допълнителни съображения, изградени предимно въз основа на познатите факти, като изнеса и някои нови факти. Това правя преди всичко с оглед за изясняване на един важен въпрос из книжовното развитие на нашия народ през XVIII и главно с оглед на подетата инициатива за написване история на град Враца. Отговорът ми ще бъде конспективно даден в следните точки:

Историята на службите в чест на Иван Рилски все още не е разкрита в науката. Основно разглеждане и по-голямо изследване по него няма у нас; изказваните мисли са от по-общ характер, и то главно по повод обнародването на един или друг препис на служба за светеца. Според Йордан Иванов славата на Иван Рилски „почнала още в Рил ския манастир, обаче истинското си светителско достойнство получил, след като останките му били пренесени от цар Петър в Средец. Оттогава той почнал да се тачи като Срѣдечьскый свѣтилникъ, похвала срѣдечьска, прозабление срѣдечьское, за да мине след това славата му в цяло Българско, гдето вече ее възпява като съгражданинъ B блъгаромъ и се величае наред със св. Кирил и Методий: „съ нима же пѣть бади ць I поустына Рильска". По-важни в случая са следните мисли на нашия учен: „Началната св. Иванова служба, съчинена още в Рила, с време е била проширя вана и преработвана. Ето защо сегашните нейни преписи не се покриват напълно, а на места съвсем се различават. Преправките са ставали едни Средец, други в самия Рилски манастир, трети в Търново, след като тялото на св. Иван било пренесено в 1195 г. в новата българска столица. Трябва при това се забележи, че поради двата празника на светеца - един на 18 август (успение на Иван Рилски) и друг на 19 октомври (пренасяне на мощите му), имало еидве служ би, в които покрай еднаквите стихири намираме и други съвсем различни. При преработката на службата са били внасяни не само нови стихири, но и старите с а бивали стилизувани отчасти другояче.“2 да Това са основни направления, които нашата наука следва да разработва във връзка с историята на службите в чест на Иван Рилски. Особено неизяснен е въпросът за найранната служба за светеца, или по израза на Йорд. Иванов „главното ядро" на служ бата, съчинена в Рила още през X в. и намерила отражение в по-късните служби. Както казах, усилията на нашата наука досега (съвсем основателно) бяха и все още са насочени преди всичко към издирване и обнародване на разни редакции на службата И И на техни преписи. Йорд. Иванов издаде две служби по Драгановия миней от XIII в. по Скопския миней от 1451 г. 3 Канонът, поместен в службата от 1451 г., е писан от гръцкия писател от ХII в. Георги Скилица. Нямам под ръка пълен текст на службата от ръкописа, дето е поместен канонът от Георги Скилица, за да проверя дали и останалата част се покрива с текста от Скопския миней. Важно е това, че канонът е дело на един гръцки книжовник, дал израз на чувствата (разбира се, не само негови) към български светец. През 1957 г. обнародвах т. нар. от мене Търновска редакция на служ бата по ръкопис от XIV в.5 Най-нова публикация на неизвестна служба за Иван Рилски даде Климентина Иванова през 1973 г.

Житейната биография за Иван Рилски е сигурно най-народностното произведение, завещано ни от последния търновски патриарх. В осенената с трагически предчувствия епоха като духовен водач на народа Евтимий търси положителни герои, които да бъдат пример за подража ние. 1 Те не могат да се открият в неуспешните за България исторически събития през XIV столетие, затова бележитият писател се опира на българския символ, свързан с името на Иван Рилски. Безусловното следване на светеца е неспокойната нишка, която изплита художествената творба. Политическите позиции, изразени в нея, подбуждат обединителните чувства на народа и най-вече на неговите държавници, които са длъжни да възправят българина в решителна битка за своето отечество. Житието е важен извор за литературно-естетическите възгледи на основателя и вдъхновителя на Търновската книжовна школа, в която „се развива съвършено ново отношение към думата, особено търсене на словесни дълбини". Едно конкретно изследване върху житиеписа за рилския подвижник ще хвърли светлина върху приносното участие на неговия автор в балканския и източнославянския литературен процес. От 1363 до 1371 г. Евтимий е във Византия. Там той задълбочава познанията си върху византийската и богослужебната литература, 3 овладява тайните на реторическото майсторство. Чрез съчиненията на Йосиф Ракендит, Михаил Псел и други теоретици бъдещият патриарх се докосва до откровенията на античните ритори. Освен нормативните постановки за художествената реч при изучаването на Евтимиевите произведения е важно и ритуалното им предназначение. Агиографските творби са написани за лично произнасяне в църква. Пълната им идейно-естетическа оценка трябва да обхване и тях ното функционално разположение по време на храмовия обред. Предметно-стенописният интериор, гласът на ритора, вокално-речитативната музика завладяват слушателя с внушителна празничност и загадъчност. Запалените лампади с тайнствената си светлина символизират стремлението нагоре към небесата, докато долу мирският свят тъне в сумрака на очакването да получи справедлива присъда, спасение и надежда за по-добър живот.

Археографските издирвания на произведения, посветени на живота и делото на личности от българската история и култура, в ръкописи от съветските книгохранилища хвърлят нова светлина върху редица съществени проблеми в областта на българо-руските книжовни взаимоотношения през средновековието. На първо място ще отбележим развитието на агиографските цикли за българските светци, сред които и на основателя на Рилския манастир. Наблюденията в тази насока очертават наличието на определена литературна традиция, която староруските книжовници и преписвачи спазват в течение на няколко десетилетия. Оказва се, че на руска почва възникват или се адаптират въз основа на по-ранни текстове нови проложни жития за Иван Рилски. DENTE) Агиографската творба, която ще бъде представена в настоящото съобщение, се отнася към кратки те проложни жития на Иван Рилски. Новооткритото съчинение влиза в състава на руски ръкописен сбор ник, датиран от съветските палеографи към XVII в. — Пролог за септември -март. Ръкописът се съхранява в Централния държавен архив на древните актове (ЦГАДА) в Москва под № 74 от фонд 201 - сбирката на граф М. А. Оболенски. В палеографско и езиково отношение този пролог не е проучван специално. Отбелязан е само в машинописния опис на сбирката, в който са посочени няколко кратки данни за паметника. С оглед на това се налагат някои по-подробни сведения за ръкописа от палеографска гледна точка. Пролог № 74 съдържа 11+811 листа, 19,5 х 30,5 см, текстово поле 14,5 х 24,5 см, 20 реда, 10. Липс ва началото. Голяма част от листовете са реставрирани. Хартията е плътна, светложълта. Водните знаци са следните: две кули (Bг., № 15 955 от 1576-85), две кули с инициала „М" (Br., № 1596 от 1581) и двуглав орел (Вт., № 300 от 1591-92). Подвързията е късна, от ново време, картон с кожа. Украса няма. Писмото е среден полуустав. Употребено е кафяво мастило. От влагата на отделни места някои от буквите са заличени. Писали са няколко книжовника. Двуеров правопис, употребява се само малката носовка. Често се среща буквата с. Широко с употребен паерчикът. Приписки няма. Ръкописът принадлежи към стария тип пролози, включващи освен кратките жития на светните и поучения, и слова от патерика. По отношение на съдържанието на агиографските съчинения трябва да се отбележи, че те представляват контаминация от светците и разширената редакция на пролога. В този тип пролог обикновено се включват кратките жития на българските светци Петка Търновска, Иларион Мъгленски и Иван Рилски. Паметникът започва с Поучение на Григорий Богослов (без начало). В пролога са застъпени паметите на голяма част от руските светци. От южнославянските светци освен българските е отбелязан Вячеслав Чешки (под 28. ІХ). Житията на българските светци са ценни за нашата литературна история. Всяко едно от тях е своеобразна редакция, преработка на известните досега текстове - факт, заслужаваш допълни телни проучвания на руската и славянската агиографска традиция.