Патриарх

Житейната биография за Иван Рилски е сигурно най-народностното произведение, завещано ни от последния търновски патриарх. В осенената с трагически предчувствия епоха като духовен водач на народа Евтимий търси положителни герои, които да бъдат пример за подража ние. 1 Те не могат да се открият в неуспешните за България исторически събития през XIV столетие, затова бележитият писател се опира на българския символ, свързан с името на Иван Рилски. Безусловното следване на светеца е неспокойната нишка, която изплита художествената творба. Политическите позиции, изразени в нея, подбуждат обединителните чувства на народа и най-вече на неговите държавници, които са длъжни да възправят българина в решителна битка за своето отечество. Житието е важен извор за литературно-естетическите възгледи на основателя и вдъхновителя на Търновската книжовна школа, в която „се развива съвършено ново отношение към думата, особено търсене на словесни дълбини". Едно конкретно изследване върху житиеписа за рилския подвижник ще хвърли светлина върху приносното участие на неговия автор в балканския и източнославянския литературен процес. От 1363 до 1371 г. Евтимий е във Византия. Там той задълбочава познанията си върху византийската и богослужебната литература, 3 овладява тайните на реторическото майсторство. Чрез съчиненията на Йосиф Ракендит, Михаил Псел и други теоретици бъдещият патриарх се докосва до откровенията на античните ритори. Освен нормативните постановки за художествената реч при изучаването на Евтимиевите произведения е важно и ритуалното им предназначение. Агиографските творби са написани за лично произнасяне в църква. Пълната им идейно-естетическа оценка трябва да обхване и тях ното функционално разположение по време на храмовия обред. Предметно-стенописният интериор, гласът на ритора, вокално-речитативната музика завладяват слушателя с внушителна празничност и загадъчност. Запалените лампади с тайнствената си светлина символизират стремлението нагоре към небесата, докато долу мирският свят тъне в сумрака на очакването да получи справедлива присъда, спасение и надежда за по-добър живот.

Всички изследователи на т. нар. „високи“ жанрове в старобългарската литература отбелязват, че агиографията и ораторската проза като жанрови явле ния не само се оказват изключително продуктивни, но са особено типични за средновековния тип художествено мислене. В тяхната структура се отразяват всички промени на естетическия вкус, а в съдържанието им се откриват ценни извори за историята на нашия народ. Като правило в центъра на интересите към агиографията стоят житийно-панегиричните творби на Евтимий Търновски. Те се изучават в най-различни аспекти - от строго езиковедски до теоретико-литературни. Въз основа на направените досега проучвания биха могли да се обобщят някои изводи за литературното дело на Евтимий, а също така да се поставят въпроси, които са разглеждани по-бегло или са засягани само периферно. Интересуващите ни въпроси по същество се отнасят към един проблем - какво е мястото на Евтимий като творец на агиографски произведения в историята на агиографския жанр. Какво ново внася той в житийната традиция и с какво се откроява сред съвременниците си така, че да заслужи онази оценка, която му дават неговите следовници: „По-добре слънцето да беше угаснало, отколкото да замлъкне Евтимиевият език.“ Всеизвестно е, че всеки творец отразява своята епоха или по-точно - нещо от духа на своята епоха. Това „нещо" може да бъде по-цялостно или тясно, да се докосва до същността или да „сече" перифериите, да маркира затихващи, кулминиращи или едва начеващи процеси. Ако трябва да характеризираме найобщо отношението на Евтимий към времето, коего го вмества хронологически, то той може да бъде определен като личност - аналог на своето време. Мястото на неговото дело в културното развитие е адекватно на мястото, което XIV в. заема в историята на Югоизточна Европа. Това последно в многовековната византийска цивилизация столетие обобщава нейните най-типични черти.