Традиция

През 40-те години на XIX в. в Одеса получават образование много български младежи - Добри Чинтулов, Найден Геров, Захари Княжески, Ботьо Петков, Илия Грудов, Никола Михайловски, Иван Богоров, Димитър Михайловски, Никола Касапски, отец Натанаил, Сава Филаретов, Димитър Мутев, Елена Мутева, Васил х. Берон и др. Престоят в Одеса е времето на тяхното политическо и нравствено възмъжаване, на приобщаване към богатите традиции на руската литература и култура. В такава среда укрепва родолюбивото им чув ство, засилва се желанието да се допринесе нещо за отечеството. В резултат на непосредствените контакти с руската образованост и култура, на владеещата сред българите в Одеса атмосфера на патриотични настроения у младите се изгражда самочувствието на личности, които са призвани да съдей ствуват за възхода на българското просветно дело. По думите на 19-годишния тогава Найден Геров: „Одесса с много работи дава нам добри надежди за нашата писменост. Каквото духовните, така и мирските училища Одесски от ден на ден се пълнят с млади Българе... Всякой според силата си заляга да преведе или сочини нещичко, за да го принесе на съотечествениците. Може да рече человек, че в одеските училища зреят такива подове, от които скоро щем можем да вкусим духовна сладост. e С дейността на одеските българи - Васил Априлов и Николай Палаузов - свързано развитието на просветното дело в България - неговото начало и бъдеще. И убеждението на Априлов, че българите „от братята си руси могат да получат всякаква помощ за просвещението си" - определя всички прояви на неговата активна дейност. Вдъхновение и повод за това дава запознаването с руския историк българофил" Юрий Венелин, а кратката, но много ценна за нашата история преписка между Априлов и Венелин илюстрира мащаба на културната мисия на този родолюбец.

В обществено-историческото и политическото развитие на България и Полша до Първата световна война има малко сходства. А това означава формиране на различни модели на културно и литературно развитие. Като общо историчес ко събитие за повечето европейски страни войната изиграва унифицираща роля и в областта на културата. По своята същност тя е еднаква за всички участвували нея народи - и за България, и за Полша завършва с тежка икономическа криза. Но първите следвоенни години имат различно отражение в съзнанието българина и на поляка. В Полша радостта от създаването на Втората Жечпосполита първоначално смекчава острите социални проблеми - това е времето на литературното кабаре. У нас влиянието на Октомврийската революция по-осезателно, предчувствието за голям класов сблъсък просто витае във въздуха, избухва Войнишкото въстание, „Да бъде ден!" се превръща в истинско събитие за прогресивния читател. В Полша идването на власт на авторитарния режим на Юзеф Пилсудски с преврата на 12-14 май 1926 г. в началото дори подкрепено от левицата, а в България кървавият погром на Септемврийското въс тание и геноцидът срещу прогресивната интелигенция през 1925 г. окончателно разбиват всички предосвобожденски илюзии за надкласово национално единство. Дори формалното съпоставяне на тези исторически факти откроява различия, които изискват диференциран подход към двете литератури. e В литературния живот през 20-те години участвуват две поколения с различни житейски и творчески биографии - предвоенно и следвоенно, като от литературно-историческа гледна точка обликът на периода се създава от помладото. Основната социална тенденция, която действува по времето на оформянето на това поколение у нас, е тенденция към национално разцепление, докато за поколението на полските „скамандрити", експресионисти и футуристи формираща роля играе полюсно противоположна тенденция - към национално единение в резултат на обединяването на полските земи в независима държава. Това налага тежестта на съпоставката да бъде донякъде изместена към един неособено синхронен, но естествено налагащ се паралел между нашето „септемврийско" поколение и поколението от 30-те години, от една страна, и второто следвоенно поколение полски поети, от друга. Фашизирането на политиката на двете правителства, временната и частична стабилизация на капитализма и последвалата я криза създават редица обединяващи психологически характеристики. Движението от естетизъм към търсене на етическия смисъл на поезията, към една широко разбирана социална ангажираност е определящо за развоя нана бъл гарската и полската поезия между двете световни войни. То може да се проследи 69 до от две диалектически единни гледни точки: като отражение на процеса на силно социално разединение на българското и полското общество през този период и като противодействие на същия този процес чрез поезията, като стремеж да се съхранят национално общовалидните стойности. В повечето изследвания върху периода доминира първата гледна точка и това създава известна едностранчивост в представата за влиянието на социалната динамика върху поезията между двете световни войни. Тук, разбира се, в работен план, ще нарушим някъде равновесието между социалната обусловеност и естетическата автоном ност на литературния процес между двете световни войни в полза на втората. Още повече, че типологическата съпоставка на българската поезия с полската накланя везните именно в тази посока. Ще потърсим конкретните пътища, които поезията се стреми към възстановяване на съзвучието на човека със света, към изграждане на едно ново поетическо единение, което да се противопостави на действителността с художествената си стойност. Един от тези пътища води към литературната традиция, възприемана като гаранция за единство и хар мония, и особено към традицията на литературните направления със сходен тетически модел.