Библиографски раздел

Опит за нов прочит на Михал Мишкоед (Към въпроса за раждането на българската комедия)

Free access
Статия пдф
3168
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Един от широко зейналите, все още недорешени въпроси на нашата теа трално-драматургическа култура е въпросът за нейната органична развойност от лоното на народно-фолклорната култура. В тази област засега по-богати сме на общите постановки и предположения и твърде бедни във фактическите доказа телства. Диренията тук имат две възможни посоки. Първата е проследяване на движе нието от самите народно-фолклорни извори към техните по-късни новохудожествени трансформации. Втората е чрез анализ на вече готовите същински театралнодраматургически форми - тяхното структурно разлагане и съпоставяне с няко гашните народно-фолклорни структури. Този подход разполага с по-сигурна веще ствена база. Но среща съпротивата на повече предубеждения и утвърдено познание. В това е неговата трудност - но и неговата евристична сила. В началото на българския театър, оповестявайки неговото първо същинско представление (Шумен, 15 август 1856 г.), стои малката, съдена винаги крайно снизходително комедийка на Сава Доброплодни „Михал Мишкоед". В същото време обаче тъкмо тя е от най-жизнеспособните проявители на процесите на културна трансформация, които съпътствуват раждането на нашия възрожденски театър. Заедно с диалозите и ранните фарсове на Петко Славейков „Михал Мишкоед" е от произведенията на възрожденската ни драматургия, които в сравнително най-автентичен вид показват родственост с чувствено-мирогледната и сетивнообразната система на народно-фолклорната традиция по нашите земи- и в същото време правят опити да ги съвместят с признаците на едно по-късно, собствено художествено мислене и технология.


Статии

Библиографски раздел

Стоян Михайловски в националната литературна традиция (Опит за съвременен прочит)

Free access
Статия пдф
3791
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Поет-мислител, лирически или епически поет? Да се намери „крайно" определение за Ст. Михайловски като поетическо явление в развитието на българската поезия и националната поетическа традиция е трудна задача за литературната наука. И не ще да е случайно, дето не говият съвременник и пръв проницателен тълкувател д-р Кръстев го нарича „една психологическа гатанка", която е трудно да се разгадае. В съзнанието на повечето от своите съвременници той е мизантроп, гръмовержец, мрачен отрицател и песимист, презрял неизправимата човешка природа, бунтар и самотник, дори мистик. За съвременния читател той е почти забравен поетсатирик и баснопис е ц, мъртва класика, застинала в страниците на литературните истории и енциклопедии. Посочените характеристики изглеж дат безспорни. Но те нито изчерпват, нито обясняват оригиналността на явлението. Духовното присъствие на Ст. Михайловски в българската култура през последните две десетилетия на миналия и в началото на нашия век (присъствие в гражданския, политическия и литературния живот) е безспорно, но е проблематично дали е възможно взаимодействието на неговия противоречив, „ратоборен" дух с нашата съвременност и с какво именно. И за днешния изследовател и читател изглеждат странни невероятните политически „преображения" на общественика, а литературното му дело - някак чуждо и самотно за българската литературна традиция, сякаш вън от нейната национална самобитност. Под съмнение е също и традиционното му „вместване в школата на критическия реализъм (както и ние тук сме приели по установената инерция в литературната наука), доколкото всъщност никой не е изследвал цялостно Ст. Михайловски като тип поетическо мислене. Защото колкото и да разширяваме границите на понятието реализъм и да отчитаме неговата специфика в различните жанрови форми на поезията, все пак пълнотата в изображението на конкретния човешки характер, възможен в определено социално и природно битие, е неговата главна характеристика. А такова определение трудно може да се приложи към героя в поезията на Ст. Михайловски (ако, разбира се, включим чисто лирични неща като „Напред", „Кирил и Методий", „Железни струни“, „Лама Сабахтани", отделни лирични фрагменти в поемите му и пр.).

Библиографски раздел

Един български прочит на "Нощна песен на странстващ овчар в Азия" от Джакомо Леопарди

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    In the author's opinion the debate about the presence of Orientalism and/or Occidentalism in the Bulgarian tradition "will not happen". Not only because our culture remains neutral regarding the globalizing "ism's". During the Romanticism some European intellectuals were insensitive to the Modernity, to its dictates and fashions. Such is the case of Giacomo Leopardi (1798-1827), an original Romanticist spirit who tried to place the eternal spiritual values above those of his contemporaries. "Nocturnal Song of a Wandering Shepherd in Asia" is a poetic work about the Moon, the life, the loneliness and pain. The wandering shepherd is not the "good savage", but the philosopher who calmly and resignedly contemplates the life caravan, understood as mankind's destiny. Asia is not the poet's refuge in which he would seek peace from the tiredness and lack of understanding of his contemporaries. It is rather an imaginary space, the boundlessness of which gives a hint of the insignificance of everyday vanity. In general, nature against artificiality. Enclosed is the Bulgarian translation of the poem.

Библиографски раздел

Съвременна българска емигрантска литература, или за трудния прочит на външното отвътре

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    The article observes three recently published novels in Bulgarian (one of them written in this language, the other two translated) and their problematic reception by Bulgarian readers. The main point in the article is that emigrant authors tend to disregard the public that their novels will have in their native country; nevertheless, this doesn't prevent them from publishing their texts. The emotion upraised in the homeland reader ranks from surprise and bafflement to genuine injury, and this is due to a number of facts: in the first place, the choice that the author made to emigrate is considered a right one; the values and achievements of the Western countries, being not met by the Bulgarian society in the transitional period, stand as a living reproach before the reader; and last but not least, the Bulgarian society and each one of its members are in fact being accused of collaborating with the regime, due to the single fact that they lived under it and couldn't overthrow it.