Съвременна

Прието е да се твърди, че основните въпроси, които трябва да засег нем, когато разглеждаме съвременната ни литература, това са дали писателят е здраво свързан с живота, стои ли на искрени партийни позиции, отразява ли в творчеството си проблемите и героите, характерни за нашата епоха, претворява ли във вълнуващо художествено дело онези невероятни изменения, които настанаха в обществено-политическия бит, в психологията на хората, в пейзажа на страната. Това наистина трябва да бъдат не само основните въпроси, а и отправни точки при всички обсъждания на нашата съвременна литература. Но колкото повече книги излизат, колкото повече имена на млади поети, белетристи или драматурзи пръкват на литературния хоризонт, става по-обичайно да се надават тревожни повици, че писателят стои далече зад живота, че той крета встрани от общия победоносен ход на нашето комунистическо време. Ние разполагаме с една значителна годишна продукция - средно петдесетина книги само разкази, повести, очерци. Между тях ще срещ нем убедителни творби и неумели опити, произведения, написани със сигурно перо и литературни прощъпалници, които в повечето случаи радват с непристорената си искреност, вътрешна развълнуваност и благородна амбиция, отколкото с литературните си качества. Ще се срещнем и с превъплъщенията на схемата, с бездушно и занаятчийски написани книги, с досадни повторения, които не носят нищо ново в нашата литература. Но това, което спокойно можем да твърдим, е, че всички тези книги пресъздават сюжети, почерпени от времето, в което живеем, те засягат проблемите на социалистическия човек, борбите на народа ни за построяването на новото общество. Друг въпрос е каква художествена сила, вътрешен мащаб, естетическо внушение обладават тия книги. Ако ние искаме да опознаем този, единен и многолик" свят, за който тъй често говорим, не ще го открием нито само у един автор, нито само в една единствена книга. Напротив, ще установим, че в проблематиката на съвременната ни проза им много празнини, още много и различни страни от живота не са намерили художествено отражение в нашата литература. На първо място ще споменем, че липсват книги за живота и бита на хората от социалистическите строежи. За тези празнини ние непрекъснато ще трябва да говорим, да насочваме нашия писател към ключовите теми на времето, да искаме пълноценно и дълбоко художе ствено претворяване на действителността в литературата.

Върху точните методи на описание на художествените явления в наше време се работи и се говори твърде много. Напълно естествено говори се предимно за тяхното настояще и още повече за бъдещето им, при което на безпочвено самонадеяни твърдения за тяхната ефикасност често се отвръща с краен скептицизъм, отвръща се от нихилистични в същността си позиции: точните методи никога няма да могат да се справят с този или с онзи проблем... В разговорите и полемиките обаче постоянно се пренебрегва обстоятелството, че енергичното съвременно развитие на точните методи не е уникално явление в историята на естетиката, както се опитват да внушат някои негови застъпници. Естетиката изживя, и то не много отдавна, едно едва ли по-малко енергично увлечение по търсене на точни методи за описание на художественото произведение, творческия и възприемателния процес и развитие на изкуството. И въпреки че двата периода се различават един от друг по ред съществени белези, между тях могат да се направят интересни аналогии с полезни, ориентиращи изводи.

В съзнанието на българския читател представата за съвременната шведска литература се изчерпва кажи-речи с произведенията на Август Стриндберг и Селма Лагерльоф, познати впрочем на сравнително по-старото поколение у нас. През последните години към двамата майстори-класици се наредиха също така имената на неколцина още автори, представители различни периоди и направления в шведската литература, показани твърде ограничено отделни техни произведения, най-вече с разкази и новели. Но шведската литература като цяло, с нейните проблеми и задачи, с основните и насоки и тенденции, с нейните нови имена и творби стои все още като неоткрита земя не само за обикновения читател, но и за литературната ни наука.

Младите, ония, които сега дебютират в българската белетристика, имат редкия шанс да се учат на художествено майсторство не само от класиците, но и от редица значителни съвременни творци като Емилиян Станев, Георги Караславов, Йордан Радичков, Камен Калчев, Богомил Райнов, Павел Ве жинов, Николай Хайтов, Андрей Гуляшки, Ивайло Петров, Георги Мишев, Генчо Стоев..., да дишат атмосферата на един небивал подем на жанровете художествената ни проза, която непрестанно се обогатява с нови, разнообразни, самобитни таланти. Защото разцветът на белетристиката е най-очевидният и безспорен факт в съвременния ни литературен живот. Нейното тематично, жанрово и стилово многообразие е резултат от едно дълбоко и богато вътрешно осмисля, и движение. На този плътен и колоритен фон проявите на най-младите понякога ни изглеждат плахи, неуверени опити, склонни сме да ги отречем и да забравим пякогашните дебютни несполуки на мнозина значителни творци. И През последните няколко години нашата белетристика се обогати с нови произведения от Емилиян Станев, Йордан Радичков, Камен Калчев, Ивайло Петров, Блага Димитрова, Богомил Райнов, Андрей Гуляшки, Дико Фучеджиев, Атанас Наковски, Димитър Вълев, Вера Мутафчиева, Любен Дилов, Дончо Цончев, Кольо Георгиев, Кольо Николов и редица други, в които се поставят жизнено и остро съществени проблеми на съвременността и се разрешават в една или друга степен задълбочено и интересно, на различно художествено равнище, но почти винаги с професионална вещина и сръчност. Най-плодоносно е развитието на белетристите от средното поколение, които са вече в творческа зрелост, в разцвета на духовните си сили и постигат безспорни и значителни художествени завоевания в областта на романа, новелата късия разказ. Но и всред многочислената плеяда на представителите на младото поколение вече се откроиха няколко имена, няколко сериозни постижения, в които съвременните социално-психологически проблеми се разрешават оригинално, с нов поглед и актуално идейно-философско преосмис ляне. Става дума за книгите на Станислав Стратиев („Самотните вятърни мелници“ и „Дива патица между дърветата“), на Любен Петков („Зелените хълмове“), на Владимир Зарев („Неспокойни чувства“ и „Така хубаво, мъчително, безкрайно"), на Георги Марковски (Желязната стълба"), на Георги Данаилов („Деца играят вън")... Това са безспорно талантливи белетристи със свой вътрешен свят, със свой поглед върху живота и с оправдано авторско самочувствие.

The article observes three recently published novels in Bulgarian (one of them written in this language, the other two translated) and their problematic reception by Bulgarian readers. The main point in the article is that emigrant authors tend to disregard the public that their novels will have in their native country; nevertheless, this doesn't prevent them from publishing their texts. The emotion upraised in the homeland reader ranks from surprise and bafflement to genuine injury, and this is due to a number of facts: in the first place, the choice that the author made to emigrate is considered a right one; the values and achievements of the Western countries, being not met by the Bulgarian society in the transitional period, stand as a living reproach before the reader; and last but not least, the Bulgarian society and each one of its members are in fact being accused of collaborating with the regime, due to the single fact that they lived under it and couldn't overthrow it.