Пантелей

В неголямата по размер книга на Пантелей Зарев са обособени две части: Народопсихология и литература, Аспекти на стила. Първата част представя българския литературен процес от преди Освобождението до края на Първата световна война в неговата характерна структура и типология. Потърсени са типичните и доминиращи прояви от гледна точка на народната психология - «и сегашната, и създаваната с векове, на която изкуството се опира, като показва трайни стилови предпочитания». Тази първа част на кни гата възпроизвежда един «модел» на българ ския духовен живот и на литературата като част от него. При разглеждането му в «Панорама на българската литература» моделът бе съчетан с богат и задълбочен обзор на нашето литературно развитие. Този обзор, без да бъде история от традиционен тип, изследва развоя и смяната на литературните явления, техните причинни връзки и зависи мости, както и характерните стилови насоки и жанрови форми, в които всичко това е осъ ществено от големите ни писатели. Така изследването на националния модел има в «Панорамата» свое определено и много необходимо предназначение: спестява прекомерната сложност, изяснява с един по-различен подход философско-мирогледната основа на литературата ни и убедително изтъква от голятели, броят на изследванията в тази насока остава твърде малък. Определен принос в народоведството остави Антон Страшимиров, който не изследва хладно и методично беле зите на националната психология, а в артистично вдъхновение се съприкосновява с хо рата от народа и своите непосредствени общения отреагирва в спонтанни изводи и заключения. Не са малко Страшимировите грешки и увлечения, но много повече е живият материал, внезапните прозрения и изненадващо точните прониквания в душевността на «българския човек». Различен подход има Иван Хаджийски. Материалният бит, социалните форми, етнографията и после фолклорът - ето неговия правилен път за материалистическо опознаване и обясняване на народния характер. Но ранната смърт на Хаджийски му попречи да организира своите наблюдения в една народопсихология, която да е съобразена и систематизирана и във връзка с художественото творчество. В една развиваща се нация действителният, отговорният живот на изкуството започва обикновено и с доброволно поданичество на народната психика. Така е било и у нас. Налагало се е да се самовглъбяваме и самоопознаваме, и то в борба и с насилника, и с нашето си покорство. Тези именно неизбежни и дълбоки предпоставки навеждат на мисълта за възможния «модел» на духовния живот и на литературата като съществена част от него.» Ето как Пантелей Зарев ясно разграничава своя подход на литературовед от по-общите народоведски позиции. Проучмото разнообразие на факти и аргументи ванията в областта на народната душевност онова, което ебългарският влог в световната не водят до сигурен резултат, ако не са ясно литература. Очевидно Пантелей Зарев съз- съобразени с всички предпоставки от класов, нава цялата важност на тези проблеми и исторически и социален характер, а после и иска настойчиво да привлече вниманието на критиката и на публиката върху тях. Затова сега извлича част от текста на «Панорамата», като го включва в специална книга за народопсихологията и нейните връзки с литературата. Пантелей Зарев поставя един изключително важен въпрос и емежду първите, които се насочват към разработването на подобна тематика в последните години. У нас рядко и частично еразглеждан въ просът за закономерностите на литературния процес във връзка с народната душевност, с националната психология на българина. Като не взимаме пред вид полемичните реплики или отделни изказвания на наши писас всевъзможните етнически, географски, професионално-групови, индивидуално-психологически признаци, които раздробяват националния тип и го правят много трудно уловим като завършена нравствено-психологическа даденост. В чужбина много се работи върху тези актуални проблеми и вече няма да звучи като откритие, ако кажа, че сега сериозният писател не може да не бъде до известна сте пен и социолог. А развитието на съвременната българска литература убедително показа, че най-значителните й образци са такива, именно доколкото задълбочено разкриват националния характер, националната съдба. Разработването на тези въпроси има значе141 ние не само за теорията и критиката, а съвсем определено и за художествената практика. Но колкото са плодотворни изследванията в тази насока, толкова са съществени и опасностите от прекомерното разширяване на психологическия подход, увлеченията по тайните на «изконната народна психика». Преценявайки тези условия, Пантелей Зарев строго следва литературоведския подход към богатата тема за връзката и зависимостта на националната съдба и националния характер със специфичното развитие на българската литература, със самобитността на българския писател. Ето и изходната позиция - съотношението и взаимодействието между фолклора и личното творчество в конкрет ните български условия. Различните прояви на това съотношение ясно чертаят зависимостта на литературата, на духовния живот въобще от националната психология и на ционалната съдба. «Ето защо националната самобитност на българския писател не може да търсим нито само във фолклора, нито само в неговите идеи, във величалната възхвала на новите граждански принципи. Тя, тази самобитност, произтича и от едното, и от другото, и най-вече от онова, което бихме могли да наречем по-широко и по-определено народна съдба. Това понятие, колкото и да е широко, не надхвърля границите на идеята за гражданско и класово развитие и на същ ността на «народопсихологията», на изконната българска психика. То ги включва. Народната съдба става съдба и на литературата ни. Тя влияе върху нейната самобитност - и с идеята за историческо движение, и с безкрайно сложната гама на живото народно битие. Оттук вече убедително следват изводите за основните характерни типове поетическо мислене и за водещите теми в българската литература. Общността на национален характер и национална съдба силно се изявява в онова типично българско трагичногероично възвеличаване на родното и всичко свързано с него: домашното огнище, майката, родната реч, героите ни. На основата, която Пантелей Зарев предлага, извеждането на общи мотиви от Ботев до Теодор Траянов, от Раковски и Чинтулов до Яворов, Дебелянов и Лилиев не се възприема като предпоставена теза, а като надеждна основа за задъл бочено изследване на националната поетика. Познаваме добрите възможности, които предлага този подход - Минко Николов успя да определи облика и мястото на Антон Страшимиров, като изхождаше от характерологията, психологията и социологията на българската интелигенция, от връзките и с националния характер и националната съдба. Едва ли има по-плодотворен начин, по който би могла вярно да бъде представена сложната и противоречива личност на Антон Страшимиров. В главите, които Пантелей Зарев посве щава на националната съдба, националния характер, после на тяхното единство, отра142 зено в литературата ни, няма опити и хипотези, а само точни и категорични изводи, ясни обобщения. Ако все пак искаме да подчертаем кое определя най-голямата стойност на тези страници, това е стабилната основа, на която са поставени големи въпроси на българската литературна наука. Ето защо, ще повторя - тези страници тежат още повече, когато в мисълта си ги обединим с едно изследване, каквото е «Панорама на българската лите ратура».

Очеркът на акад. Пантелей Зарев „Дими тър Димов" има освен историко-литературна и една морална стойност. Извън тоя очерк П. Зарев не е издавал отделно портрети на други автори, които разглежда в своя капитален труд „Панорама на българската лите- ратура". Изключението, което сега прави с Димитър Димов, идва не само да подчертае значението, което известният наш литературен историк отдава на Д. Димов, но и да изпълни един граждански и литературно-критически дълг. Естествено това не е само жест на куртоазия към паметта на най-големия наш социалистически прозаик, опит за изчистване на критическата съвест, но и научната необходимост да се изправи и преодолее някогашната грешка, да се извлекат всички поуки от една литературно-критическа катастрофа, произтичаща от стесненото, догматично гле дище за литературните явления. Именно един такъв историко-литературен и научен катарзис е сигурен белег за преодоляването на някогашните заблуди. Сам акад. Пантелей Зарев като един от най-активните участници в литературния процес след Априлския пленум е дал своя немалък принос за освобождаване на българската литературоведческа мисъл от догматичните наслоения. Неговите теоретични и историко-литературни трудове спомагаха за разрушаване на предвзетите, схоластични представи за литературния процес и литературните явления, за конкретизиране подхода към литературата, за творческото маркси ческо усвояване на съвременната социалистическа литература и културата на миналото. Затова за никого не е изненада тоя очерк за Д. Димов, където П. Зарев около 20 години след първото издание на „Тютюн“ поставя на разглеждане цялото творчество на Д. Димов вече от едни нови творчески позиции, обогатен от опита на собственото си творческо развитие и от развитието на цялата наша литературоведческа мисъл. По отношение мястото и значението на Д. Димов в нашата културна история П. Зарев няма колебания. Още с първите редове на своя очерк той заявява: „Димитър Димов е от големите изключения в нашата литера136 тура. Такъв всеобхватен талант като неговия може да се мери само с връхните ни величини." Нещо повече, той смята, че Д. Димов „може спокойно да се постави на везните на световната литература“. „Един голям писа тел, един художествен прорицател, който поради личния си подход към човека напомня най-големите майстори - Гогол и Достоев ски, Балзак и Мопасан, Дикенс и Голзуърди. Тези квалификации могат да се сторят на някого твърде рисковани и хлъзгави. Но те имат своето основание. На Д. Димов не му провървя в нашата критика. След неговата смърт, когато творчеството му е предмет на литературната история, мисля, все още малко е направено за неговото проучване, за разкриване на цялото му художествено и мисловно богатство. Особено малко е направено при определяне координатите на Д. Димовото творчество в историята на националната ни проза. Шокът, който нашата критика получи с „Тютюн“ и неговата оценка, дълго време караше критиците да пристъпват към това произведение като към минирано поле. Около десет години след излизането на тоя роман за него почти не се пишеше. По-късно в нашето литературно развитие се наложиха повече късите жанрове, което още повече откло няваше вниманието ни от романа. Затова, смятам, днес е наложително едно ново прочитане на Д. Димовите романи. Те ще ни разкрият големи богатства на мисълта и въображението; ще ни покажат новаторския характер на това творчество; ще ни разкрият етапа, който започва с Д. Димов в развитието на българския роман.

Тя излиза вече в продължение на осем години и нейното присъствие в нашия съ временен литературен живот се приема като необходимост. Нещо повече - всеки следващ том или част бяха очаквани и се очакват с нетърпение и желание да се за познаем с оценките и съжденията на един от малкото наши литературни критици и историци, дръзнал да обхване близо 150- годишен период от развитието на новата българска литература. През последните 10- 15 г., освободен сякаш от някаква невидима сковаваща го сила, П. Зарев разкри своята неподозирана работоспособност. Той с ме тодично търпение оформя фрагмент след фрагмент от своето голямо цветно пано на българската литература - като се започне от П. Р. Славейков, та чак до наши дни. И се заредиха един след друг томовете на неговата „Панорама на българската литература". Не само като проява на изключителен творчески акт, но и като активно съпреживяване и израз на ясна идейно-естетическа и съв временна гражданска позиция на творец- комунист. През последното петдесетилетие малцина у нас са се осмелявали да започнат такова непосилно за един творец дело. Боян Пенев има амбицията да напише подробна история на българската литература и започна свои те изследвания още от дамаскинарите и Иосиф Брадати, за да стигне в четирите си тома едва до Хр. Ботев. Преждевременната смърт прекъсна едно колосално по своя замисъл дело. Редица статии и изследвания, посветени на литературата от началото на века, а така също и намерените в архива му ръко- писи свидетелствуват, че той е имал наме рение да включи в своята „История..." и съвременните нему поети и писатели, както и съществени страни от културния и лите- ратурния живот по това време („Българската интелигенция“, „Литературата около „Бъл гаран“, „Увод в българската литература след Освобождението", статии за А. Кон- стантинов, Пенчо Славейков, П. К. Яворов и др. са доказателство за намеренията на Б. Пенев да продължи своята „История..."). 152 Известно Б. Пенев бе е, че повече нСТО рик, търпелив изследовател на литерату рата, на зараждането и развитието на реди от нейните жанрове, като в много отношения стига и до един стихиен исторически ма териализъм в разглеждането на обществе ните явления и отношения. Неговите оценки в някои случаи бяха пристрастни, особен по отношение на съвременниците му, неза висимо от редица ярки интерпретации. To бе темпераментен литературен критик, с изтънчен вкус и изисквания за европейски измерения при оценката на българската литература. Б. Пенев се стремеше към до цялостно обхващане на културния и литера турен процес, към обособяване на един жа Модел на литературната ни история. В случая творческото дело на Б. Пене ни интересува само във връзка с неговия голям опит да се напише една разгърната история на новата българска литература, то повече като подход и модел, като израз на творческа смелост. Примерът на Б. Пе нев бе не само заразяващ, но и задължаваш. всеки следващ изследовател в областта на художествената литература. След него вторият голям по своя замисы труд принадлежи на един от нашите най темпераментни литературни критици Георги Цанев. Неговите „Страници от историята на българската литература“, замислени в четири големи тома, са вече пред своето завършване. Г. Цанев някак по-късно премина към раз гърнатата литературна история, за да докаже сякаш, че литературният историк освен ши рока осведоменост, богата ерудиция и исто рическо мислене трябва да притежава и верен естетически вкус, рядката дарба да открива и утвърждава страстно нови таланти Своето чутьо към художествената творба Г. Цанев бе защитил в многобройни рецен зии и проблемни статии от 20-те и 30-те го дини, когато бе един от най-активните съ трудници на литературния печат и редактор на богатото и интересно сп. „Изкуство критика". Участвувал непосредствено в ли тературния живот в продължение на десе тилетия, Г. Цанев постепенно набираше дистанция, за да стигне до последного че тиритомно издание на своите „Страници... (от печат са излезли вече три солидни тома. всеки от които има свое характерно заглавие), където е събран и анализиран огромен фак тически и художествен материал, обхванати са всички най-важни периоди от развитието на новата българска литература след Осво бождението.

След философския романтизъм и Хегел свикнаха да противопоставят епоса на критиката, в развитието на аналитичното съзнание в по-новите времена да виждат отрицание на епическата цялост и неразчлененост на погледа света и нещата в него. Но днес трябва да признаем, че само недостатъчно развитото, елементарното, самодоволното критическо съзнание не носи дълбоко в себе си непоносимата болка от разкъсването, от разпадането на синкретич ния дух, от загубването на едрите баладични очертания на нещата, хората и събитията, за сметка на навлизането в техния микрокосмос, в реалните им безбожествени измерения, в техните делнични очертания. изВ известен смисъл на специализираната критика върху художествения текст и писателските фигури, върху цялостния развой на литературните форми идвижения може да се погледне като на последен и краен продукт от разпа дането на синкретичния дух и цялостното митологично съзнание. Ако за прозата на древните казват, че философия и поезия свободно и естествено братски съжителствуват в нея, то в течение на хилядолетно развитие се върви към та кова специализиране на разните видове повествование, че появата на епиче ско по дух съчинение (от рода на „Записките“ на 3. Стоянов например) глежда като чудо, като знак на отминало и отминаващо време, сложна комби нация на невероятни стечения в историята и живота на един народ. Казват, че на това развитие, на този прогрес и обособяване на разните видове проза може да се погледне по два различни и равностойни начина: като упадък или като задълбочаване, което компенсира загубите. Така или иначе по пътя на прогресивното развитие напред и все напред се зароди и разви огромен и важен дял на прозата - прозата с идеологически характер и аналитични похвати, критическата проза. Че загубите и болките на критическото съзнание по пътя на този прогрес на формите на човешко мислене не са малки, че те не са за пренебрегване, че критическата проза като „най-умна" част от човешката проза трябва да има пълна представа за своите граници и възможности, личи от нейното съдържание и структура, от нейните амбиции и провали, от живите рани по нейната история. Отрицание на синкретичния епически дух, голямата критическа проза сама непрекъснато търси и се стреми към един парадокс - към критически епос Във всеки случай най-големите и амбициозни критически построения в исто рията и наше време носят много от духа и съставките на епическата проза: стройна и цялостна картина за света; търсене на едрите очертания на фигури ипроизведения, което създава един непоклатим релеф, където всяко нещо 22 е на своето място; установена и ясна йерархия на стойностите в една цялостна иширока панорама на еволюцията. Само че сега всичко това става в една „втора действителност“, литературната реалност, в която боговете са убити, а нещата се слепват и свързват от разума. С други думи казано, стремежът на самия критически дух към цялостна епична картина на литературната еволюция, след като сам той е последният зрял плод от нейното разпадане - ето лишно доказателство за неумиращия и целебен дух на епоса.

Едва ли можем да си представим по-сполучливо обединение на различни творчески индивидуалности от едно поколение и включ ването им в една строго стилна критическа книга, както осъществените от Пантелей Зарев четири портрета на видните наши съвременни белетристи Павел Вежинов, Анрей Гуляшки, Камен Калчев и Богомил Райнов. Изглежда, че и самият критик изпитва към техния творчески свят едно особено вътрешно предразпо ложение, защото и той също спада към общото „съзвездие" на родените през второто десетилетие на века наши талантливи творци. Тях ната вътрешна драма се заключава в това, че се появяват и оформят на прелома на две епохи, на границата, на ръба между старото и новото. Затова пътят им не може да не бъде сложен и противоречив, да не е изпълнен с творчески изненади. Те неизбежно носят у себе си нещо от старото и „изнеженото“, от синия залез" на буржоазната култура, към чиято отрова инстинктивно бързо придобиват имунитет. И същевременно, по сполучливия израз на П. Зарев за един от тях, те трябва да изглеждат „като изсечени от гранит“. Предстоят им много трудни битки, активно включ ване в напрегнатата класова борба, твърдост и безкомпромисност в отстояването на комунистическия идеал. Те прегръщат този идеал още в зората на своята ранна младост, може би малко неподготвени и непрактични, но все пак твърдо убедени в правотата му. За школовката на белетристичното си перо отначало не са имали много време и затова разцъфтява нето им като творци ще дойде по-късно. Но устремът им е силен и пробивен. Те знаят какво искат и какво търсят, отрано усещат своята предопределеност към нравствено извисеното социалистическо общество и не тър пят идейно лутане, не живеят с измамни илю зии. Те са истински „деца на града", понесли грижите и радостите на обикновените хора. Най-подчертано градски от тях е Богомил Райнов - най-младият, у когото още в самото начало на пътя ясно личи драстично и сърдито отричане на всичко овехтяло. И четиримата автори, включени в книгата, са едни от най-търсените и четени наши беле тристи. Техните книги никога не се застояват по книжарниците, те веднага изчезват от витрините, изкупени от широк кръг съвременни читатели, на които отдавна са станали лю бимци. И четиримата имат някаква своя, неповторима притегателна сила. И магнетизмът им идва не толкова от „приключенската" жилка в повествованието им, която всеки един от тях по свой начин почти виртуозно владее, а от моралните ценности, заключени в оригиналните им образи, от неукротимия откривателски дух на творчеството им, от непрестанното извисяване на социалистическия им хуманизъм. Свикнали да се срещаме с талантливо написаните литературни портрети и критически студии на П. Зарев от неговата непрестанно обогатяваща се „Панорама на българската литература", сега веднага трябва да отбележим зрелостта на майсторството, с което авторът навлиза в едни толкова свои води. Талантът му на критик особено добре се очертава тук, където трябва да бъде летописец на нещо съвсем живо и развиващо се, на нещо колкото познато, толкова и понякога странно ново и трудно, поради това, че не може да бъде „избистрено" от годините, да бъде погледнато от някаква дистанция. Зарев е изваял тези свои портрети като малки гравюри, от които добиваме впечатление за най-характерното, найинтересното и важното. За критика не е било нужно да се рови в архивите на едно по-отда лечено време, за да създаде духовната биография на тези автори, защото той самият има свои лични данни за епохата. Но той никъде не социологизува, нито пък намесва пряко своите впечатления и спомени. Критикът стриктно спазва жанра на литературния портрет. Като пряк свидетел на тяхното развитие може би най-добре може да ги разбере, да усети някои техни вътрешни процеси, но въпреки това не забравя строгата си роля на критик-съдник. И все пак никъде не произнася някаква безапе лационна присъда, а деликатно ги насочва във вярната посока. Тази особена близост между критик и автори не заличава границите, не преминава в увлечение, в което се губи мярката, а само насочва критика в процеса на неговите търсения и наблюдения.

Литературно-изследователската работа е колкото благородна, толкова и неблагодарна. Да живееш сред книгите, без да се тревожиш от проблемите на съвременността, еневъз можно. През 1974 г. Издателството на БАН издаде сборника „Литературен процес и художестве но творчество", посветен на 60-годишнината на акад. Пантелей Зарев. Но ако отбелязването на един юбилей представлява опит да се направи цялостна оценка на дадено творчество, то съвсем не означава, че творецът в най-скоро време няма да ни изненада с нещо Ново. Няма нищо академично, в обичайния смисъл на думата, във факта, че Пантелей Зарев и като критик, и като литературовед, нито за момент не престава да участвува найактивно в обществения и културния живот на нашето общество. Едва ли можем да си го представим затворен задълго в неговия ка- бинет, изолирал се от света. Твърде често той печата рецензии за новоизлезли книги или статии по литературни и обществени проблеми, които очевидно го вълнуват. Такова активно творческо поведение ангажира и възпитава. Неговата дейност на литературовед е образец на съвременно отношение в изследване проблемите на литературата. В книгата си „НаРодопсихология и литература" (1970) например Пантелей Зарев разработва такива важни въпроси като национална съдба“, „национален характер“ и „национална поетика", които имат водещо значение при изследване творчеството на даден писател. Особено интересни са различните аспекти на стила" във втората част на същата книга, които П. Зарев разглежда като важни компоненти, за езиково-текстовата изразителност и изобразителност" в творчеството на писателя. В сборника „Литературен процес и художествено творчество" са включени разнообразни студии, в които се изследват особе ностите на творчеството на някои наши писатели, проблеми на общия литературноисторически процес, или теоретични въпроси на литературознанието. След обстойната сту дия на Георги Димов „Една богата и плодотворна литературоведска дейност“, в която авторът се е постарал да представи възможно най-пълно многостранното дело на акад. Пантелей Зарев, в сборника с интерес четем Студиите на наши изтъкнати учени и наред с тях изследванията на по-млади автори. Проблемите, които са поставени в отдел ните студии, са свързани с творчеството на писателя и с развоя на литературния процес. Това са теми, които отдавна занимават изследователите и свидетелствуват не само за техните предпочитания, но и за отговорното им отношение към науката, за стремежа им да насочат своите усилия към проучване на значителното, на художествено-ценното в нашата и световната литература. Цялостното дело на акад. Пантелей Зарев е продиктувано именно от тези благородни стремежи. В студията на Георги Димов неведнъж се подчертават аспирациите на П. Зарев да види повече страни на сложния историко-литературен процес". Авторът се спира по-обстойно на значителните трудове на Пантелей Зарев, които показват неговите многостранни интереси. След като прави оценка на книгите „Стил и художественост (1958) и „Класика и съвременност" (1960). най-значителен дял от студията си Георги Димов посвещава, разбира се, на многотомното произведение „Панорама на бъл гарската литература" (т. І, 1966; т. II, 1967; т. III, 1971; т. IV, 1973), което според автора има обобщителен характер за изминатия от литературоведа Пантелей Зарев път. Както Георги Димов, така и Соня Баева в краткия предговор към студията си акцентува особено върху новия подход на П. Зарев, върху неговия своеобразен метод на изследване. Соня Баева пише: „В своето най-зряло произведение „Панорама на българската литература" П. Зарев изхожда от определен аспект за литературата и този аспект, в който я вижда и оценява, е многостранен, многопластов, най-важното - съвременен. Изминаха вече седем години, откакто излезе първият том, и смело може да се каже, че издържа проверката на вре мето. Това е нов по постройка, стил и проблеми научен труд за българската литература. Действително „Панорама на българскат Литература" най-цялостно представи Пант лей Зарев като оригинален и задълбочен и 141 следовател. Тя окуражи нашето самочув ствие с това, че нейният автор съумя да разкрие процесите на нашата литература в контекста на световната. Литературно-историческите прегледи, които П. Зарев прави на десетилетията, се извеждат от нашия исторически живот, разкрива се националната самобитност на българската литература. Пантелей Зарев е от малцината литературоведи, които успяват така пълно да разтълкуват странния, трудно достъпен свят на писателите, да открият нюансите в характера на тяхното творчество.

Вече свикнахме с активното участие на П. Зарев в литературоведческия живот. Като феномен в това отношение той почти няма предходници и съперници. Но плодовитостта като че ли е в „кръвта на последните две десетилетия - откриваме я в поезията, бе летристиката, публицистиката. Да се носиш на вълните на непрестанното, повседневно участие в събитията на литературния процес, да си свързан и непосредно да отразяваш многото му страни и същности, с избързваща във времето упоритост да подемаш и осмисляш многоезичието на идейно-тематични, стилови и жанрови дислокации, неосъзнато следваната потребност да си постоянно във вчерашния и днешния ден на литературата 150 стана съдба на критиката и литературната наука, съдба е и на П. Зарев. Очевидно е, че не се сблъскваме с единичен случай, с индивидуални творчески възможности и т. н. Пред нас е обективен в реализацията си, в практическите си измере ния процес - независимо от засилената или съвсем скромна въздействена роля на кри тиката - нейните прояви стават внушителен факт, те се открояват в обемите и развръ щанията, познати досега само от отделните насоки на самата художествена практика. Това ни прави свидетели на равностойните начала, въз основа на които емоционалното и аналитичното се успоредяват, взаимно обо гатяват и насочват към една цел - духовността и емоционално-интелектуалните силови полета на човека, на съвременника. Нали пак, следвайки и логиката на художественотворческото, и литературнокритическото начало, настъпиха значителните промени в стилистиката, в жанрово-организиращите, в аналитико-осмислящите форми на самата лите ратурна критика и наука, с които бързо за живяхме, без да отчетем плюсовете и мину сите на отдалечаването от академизма. Не за „двубой" се уравновесяват правата и изда телските прояви на литературоведческото мислене - а като постигната външна форма на едно нормално състояние. Разбира се, и изискванията при една такава ситуация следва да са по-големи. В уточняването им голям дял се пада на изследователското дело на П. Зарев. С петтомното издание на „Панорама на българската литература", с усилията си в литературнотеоретическото поле („Народопсихология и литература“, „Аспекти на стила“, „Структурализъм, литературознание и естетически идеал"), с очерковите си и опе ративнокритически статии и материали той действително дава представа за положителните страни, свидетелствува за нивото на литературоведческото мислене у нас през последните две десетилетия. А кой би казал - при тия темпове и смяна на вкусове, на творческа умора и похабяване, - че това емалко и е лесно?