Народопсихология

Голямото цветно пано на панорамната картина се разгръща обикновено и като летопис на една отминала епоха. Като се изнизват пред погледа ни по-големите и по-малки творци, те представят донякъде и цялостния художествен развой. Все пак необходими са изводи, които по-релефно осветляват обширната перспективност на протеклите явления. Основните отлики, оригиналните и самобитни черти изпъкват най-добре чрез модела 1 на литературния процес. От една страна, той отдалечава подробностите, отбягва прекомерната сложност, за да не повтори процеса, от друга, като не се откъсва от широките планове улавя онова, което отличава нашето художествено творчество от творчеството на други народи, което е наш влог в световната литература. При това нека кажа предварително, че да се установи неповторимото в една национална поетика в зависимост от промените на народната психика е страшно трудно. Лесно е да се посочи, че светът у нас е ставал друг с появата на книгопечатането или по-късно - на велосипедите и моторните превозни средства. По-мъчно е да схванем духа на времената, интимното и особеното в литература, на която е липсвала устойчивост, тъй като всяко ново време е ломяло по нещо от завещаното. Но нека разгърнем и тази страница и навлезем във въпроси, докосвани тук-там спорадично, без да претендираме за изчерпателност.

В неголямата по размер книга на Пантелей Зарев са обособени две части: Народопсихология и литература, Аспекти на стила. Първата част представя българския литературен процес от преди Освобождението до края на Първата световна война в неговата характерна структура и типология. Потърсени са типичните и доминиращи прояви от гледна точка на народната психология - «и сегашната, и създаваната с векове, на която изкуството се опира, като показва трайни стилови предпочитания». Тази първа част на кни гата възпроизвежда един «модел» на българ ския духовен живот и на литературата като част от него. При разглеждането му в «Панорама на българската литература» моделът бе съчетан с богат и задълбочен обзор на нашето литературно развитие. Този обзор, без да бъде история от традиционен тип, изследва развоя и смяната на литературните явления, техните причинни връзки и зависи мости, както и характерните стилови насоки и жанрови форми, в които всичко това е осъ ществено от големите ни писатели. Така изследването на националния модел има в «Панорамата» свое определено и много необходимо предназначение: спестява прекомерната сложност, изяснява с един по-различен подход философско-мирогледната основа на литературата ни и убедително изтъква от голятели, броят на изследванията в тази насока остава твърде малък. Определен принос в народоведството остави Антон Страшимиров, който не изследва хладно и методично беле зите на националната психология, а в артистично вдъхновение се съприкосновява с хо рата от народа и своите непосредствени общения отреагирва в спонтанни изводи и заключения. Не са малко Страшимировите грешки и увлечения, но много повече е живият материал, внезапните прозрения и изненадващо точните прониквания в душевността на «българския човек». Различен подход има Иван Хаджийски. Материалният бит, социалните форми, етнографията и после фолклорът - ето неговия правилен път за материалистическо опознаване и обясняване на народния характер. Но ранната смърт на Хаджийски му попречи да организира своите наблюдения в една народопсихология, която да е съобразена и систематизирана и във връзка с художественото творчество. В една развиваща се нация действителният, отговорният живот на изкуството започва обикновено и с доброволно поданичество на народната психика. Така е било и у нас. Налагало се е да се самовглъбяваме и самоопознаваме, и то в борба и с насилника, и с нашето си покорство. Тези именно неизбежни и дълбоки предпоставки навеждат на мисълта за възможния «модел» на духовния живот и на литературата като съществена част от него.» Ето как Пантелей Зарев ясно разграничава своя подход на литературовед от по-общите народоведски позиции. Проучмото разнообразие на факти и аргументи ванията в областта на народната душевност онова, което ебългарският влог в световната не водят до сигурен резултат, ако не са ясно литература. Очевидно Пантелей Зарев съз- съобразени с всички предпоставки от класов, нава цялата важност на тези проблеми и исторически и социален характер, а после и иска настойчиво да привлече вниманието на критиката и на публиката върху тях. Затова сега извлича част от текста на «Панорамата», като го включва в специална книга за народопсихологията и нейните връзки с литературата. Пантелей Зарев поставя един изключително важен въпрос и емежду първите, които се насочват към разработването на подобна тематика в последните години. У нас рядко и частично еразглеждан въ просът за закономерностите на литературния процес във връзка с народната душевност, с националната психология на българина. Като не взимаме пред вид полемичните реплики или отделни изказвания на наши писас всевъзможните етнически, географски, професионално-групови, индивидуално-психологически признаци, които раздробяват националния тип и го правят много трудно уловим като завършена нравствено-психологическа даденост. В чужбина много се работи върху тези актуални проблеми и вече няма да звучи като откритие, ако кажа, че сега сериозният писател не може да не бъде до известна сте пен и социолог. А развитието на съвременната българска литература убедително показа, че най-значителните й образци са такива, именно доколкото задълбочено разкриват националния характер, националната съдба. Разработването на тези въпроси има значе141 ние не само за теорията и критиката, а съвсем определено и за художествената практика. Но колкото са плодотворни изследванията в тази насока, толкова са съществени и опасностите от прекомерното разширяване на психологическия подход, увлеченията по тайните на «изконната народна психика». Преценявайки тези условия, Пантелей Зарев строго следва литературоведския подход към богатата тема за връзката и зависимостта на националната съдба и националния характер със специфичното развитие на българската литература, със самобитността на българския писател. Ето и изходната позиция - съотношението и взаимодействието между фолклора и личното творчество в конкрет ните български условия. Различните прояви на това съотношение ясно чертаят зависимостта на литературата, на духовния живот въобще от националната психология и на ционалната съдба. «Ето защо националната самобитност на българския писател не може да търсим нито само във фолклора, нито само в неговите идеи, във величалната възхвала на новите граждански принципи. Тя, тази самобитност, произтича и от едното, и от другото, и най-вече от онова, което бихме могли да наречем по-широко и по-определено народна съдба. Това понятие, колкото и да е широко, не надхвърля границите на идеята за гражданско и класово развитие и на същ ността на «народопсихологията», на изконната българска психика. То ги включва. Народната съдба става съдба и на литературата ни. Тя влияе върху нейната самобитност - и с идеята за историческо движение, и с безкрайно сложната гама на живото народно битие. Оттук вече убедително следват изводите за основните характерни типове поетическо мислене и за водещите теми в българската литература. Общността на национален характер и национална съдба силно се изявява в онова типично българско трагичногероично възвеличаване на родното и всичко свързано с него: домашното огнище, майката, родната реч, героите ни. На основата, която Пантелей Зарев предлага, извеждането на общи мотиви от Ботев до Теодор Траянов, от Раковски и Чинтулов до Яворов, Дебелянов и Лилиев не се възприема като предпоставена теза, а като надеждна основа за задъл бочено изследване на националната поетика. Познаваме добрите възможности, които предлага този подход - Минко Николов успя да определи облика и мястото на Антон Страшимиров, като изхождаше от характерологията, психологията и социологията на българската интелигенция, от връзките и с националния характер и националната съдба. Едва ли има по-плодотворен начин, по който би могла вярно да бъде представена сложната и противоречива личност на Антон Страшимиров. В главите, които Пантелей Зарев посве щава на националната съдба, националния характер, после на тяхното единство, отра142 зено в литературата ни, няма опити и хипотези, а само точни и категорични изводи, ясни обобщения. Ако все пак искаме да подчертаем кое определя най-голямата стойност на тези страници, това е стабилната основа, на която са поставени големи въпроси на българската литературна наука. Ето защо, ще повторя - тези страници тежат още повече, когато в мисълта си ги обединим с едно изследване, каквото е «Панорама на българската лите ратура».

Със своя реалистичен и демократичен характер, с патриотичната си гражданска насоченост българската художествена литература е най-богат извор за българската народопсихология. Ако в току-що излязлата антология „Народопсихология на българите" липсват откъси от художествени творби, причината е в трудността или невъзможността да се представи антологично народоведският и народопсихологическият принос на художествената ни литература. Това би означавало, както пише съставителят, да се включат „цели глави, не, цели романи от Л. Каравелов, Ив. Вазов, А. Страшимиров, Д. Димов, Д. Талев, Ем. Станев и др." Художествената литература обаче не е пасивно отражение на народопсихиката. Тя е активен фактор във формирането и развитието на народностно-националния характер, в самоосъзнаването и самовъзпи танието на народа. Нейното въздействие върху народопсихологията проличава особено отчетливо в преломни моменти от историческата съдба на народа, които са време на самопознание за него и които носят промени в народностнонационалния характер.

Има нещо странно в традициите на нашия народ - по-скоро в тяхната съдба. Занемарявани или издигани на въоръжение; тълкувани във вакуума на безвремието аполитичността или пък използувани като острие в политическите борби, те винаги напомнят за себе си, когато социалните вихри улегнат и простите хора от народа копнеят за устойчивите им ценностни линии - ясни и вдъхновяващи личността към морални подвизи, трайни и внушаващи на поколенията вечността на патриотичните чувства... Тях всеки ги дърпа към себе си - така, както се дърпа чергата, да топли човека в студените зимни дни на бездуховността. Без тях всеки се чувствува самотен, една играчка в космополитичните вихрушки - особено опасни, особено силни в нашата епоха на индустриалните общества, на стандартизацията отчуждението на човека от първичните начала на природата си. В това число - и на отчуждението от Природата... за И През трите десетилетия на сражение на прогресивните сили с монархофашистката диктатура (20-те, 30-те и 40-те години - кулминацията, съпротивата, чиито звезди ще греят вечно и ще придават нови измерения, нови нюанси на нашия национален харак- тер) въпросите на националната самобитност, на трайността на традициите, на веч ността на българщината са обект на домогване предимно от реакционните сили. Тия десетилетия са обект на изображение в „Обикновени хора" на Георги Караславов - роман-епопея, чиято пластика може да бъде оценявана по различен начин, но, струва ми се, че всички са единодушни в едно: в силната, подчертана, пронизана от дискусионен дух интелектуалност, която личи в цялото изложение и разкрива пред нас полемиката на трите десетилетия по основния въпрос; накъде да кривне националната съдба на България, кои са истинските, автентичните, действащите патриоти, как милеят за родината и простите хора от народа, как искат да ги направят щастливи - а страната да избавят веднъж завинаги от национални катаклизми, т. е. от катастрофи... че за Тогава, когато реакционерите бутафорно се кълнат в името на традициите и националната самобитност и внушават на лековерните, че... всички сме българи, всички сме равни пред обстоятелствата, че класовата борба е измислена от жадни власт честолюбци, че барикадата е плод на болни въображения, че социалното неравенство, мизерията, имотната психология и т. н. нямат нищо общо с „изконността " националния ни характер и със закономерностите на народопсихологията (т. когато водят политическа борба, използвайки за реакционните си цели изконни" ценности, за които твърдят, че нямат нищо общо нито с политиката, нито с класовата борба), именно тогава се получава нещо странно и парадоксално. Но само на пръв погСамо на поглед... на лед. пръв e., Чорбаджийската спекулация с народопсихологията, представянето на българското село в патриархално-идилична светлина като вечна, неизменна, неподвластна на ерозията на времето (т. е. на социално-класовите сблъсъци и противоречия) величина - всичко това категорично застава на другата страна на барикадата.