Влайков

Влайков принадлежи към онези творци на родната ни литература, които не са зашеметявали съвременниците с актуалността на идеите или монументалността на образите в своите произведения. И читателите не са откривали във Влайковите творби нови светове, не са могли да почувствуват в тях героиката" на епохата. Бавно и безшумно писателят е поднасял на съвременниците си - и то с малко поостарели дори за времето белетристични похвати - радостни и по-често тъжни картини от бита, от отношенията в патриархалното семейство. Идейно-емоционалното, естетическото въздействие идвало не от изключителните събития и герои, а от правдивостта, топлотата и непосредствеността на изображението. За литературните историци и критици днес не етрудно да докажат, че творческият опит на белетриста Влайков е изживян и преодолян етап. Наистина авторовите идеи и надежди, намерили въплъщение в художествените му творби, са изгубили отдавна значението си. Мекотата и наивността на повествователния тон на писателя стои далеч от динамичността и драматичността както на нашето време, така и на сложната душевност на съвременника и т. н. Въпреки убедителността на научно-критическите аргументи не може да не се признае, че и ние, днешните читатели, продължаваме да се зачитаме във Влайковите повести и разкази, да се вълнуваме от съдбата на милите на авторовото сърце чичовци и лелини, от трагедията на сломените от чорбаджии и от новите икономически отношения ратаи и дребни собственици. А когато заговори за миналото, писателят ни подава ръка и по светлите и нежни нишки на спомените, за да ни отправи към очарованието на детските години и преживявания.. . Истина е, че у Влайков не ще намерим експресивността и динамичността на днешните автори. Но неговите творби не са изгубили напълно обаянието си върху нас, защото в тях прелива пълноводието на някогашния патриархален бит. И най-важното - неподправената истина на жизнените явления в неговите произведения е дълбоко нравствено осмислена и емоционално наситена. В творбите му и ние, съвременниците, намираме такива морални черти и национални добродетели, които са основа на нашата народностна психология. Затова Влайковото творческо дело евсе още с много живи елементи. Писателят не е от „спътниците“, а от първенците на нашата Художествена проза.

Когато през 1948 г. ме изпращаше да разговарям с професор Димитър Михалчев, Вла димир Поптомов каза: „Знам, че много наши другари не го ценят - ремкеанството му ги дразни. Но човекът е голям учен, голям българин. А това е важно. Ние не събираме интервютата за сегашното време. Ние ги събираме за бъдещето. Нека тези хора разказват, нека кажат каквото знаят. Ето професор Михалчев като редактор на списание, като литератор знае много пътечки и пътеки, които ние тепърва налучкваме. Затова бъди много почтителен, много вни мателен и малко говори. Повече слушай и записвай. Неговата философия е неговото верую - нея не докосвай. Поговорете повече за Иван Хаджийски. Ние имаме нужда от социолози като него, да налучкаме техния път." Поптомов четеше с голям интерес стенограмите на разговорите с Михалчев. Два пъти ми повтори: „Разпитвай за метода на работа на Хаджийски, това е много важно. Очевидно без социология няма да може да се мине." Отидох у професор Михалчев пак след много време, една-две години преди смъртта му. Жена му, пъргава и здрава, с бодра памет, шеташе. Той бе грохнал, стар, изморен. Оплака ми се - крадели му книгите, щял да завещае цялата си библиотека на университета. Повиках Фотографа Михаил Ташев от вестник, Отечествен фронт" и той му направи цял филм със снимки. След време занесох на професора една от тях. Като я видя, отначало се усмихна, а след това се натъжи и рече: „Кога станах на осемдесет години... Кога остарях тъй бързо..." Заговорихме за Съветския съюз, за Христина Морфова и за Прокопова, които отишли там през 1935 година, когато Михалчев е бил пълномощен министър в Москва. Поместените тук фрагменти от разговорите, водени през 1948 година по поръка на Владимир Поптомов, засягат проблеми на творчеството, включват оценки и спомени на професор Михалчев за неколцина български писатели и предимно за Иван Хаджийски. - Аз и по-рано ви казвах, има една категория хора, които са някакво щастливо и рядко изключение. Те са гордост за рода си, за града или за селото си, зависи къде са се родили. Тези хора определят, така да се каже, характера на своя род, на своя град и народ. - Кои хора имате пред вид, другарю Михалчев? - Колоритните хора. Умните хора. Надарените хора. - Например? - Хаджи Димитър за Сливен. Не добри Чинтулов, не. Хаджи Димитър е характерният човек на хайдушкия Сливен. Априлов - на Габрово с неговата предприемчивост, търговия и жажда за просвета. Няма по-жадни за просвета българи от габровците. Това трябва да им се признае. Не пинтилька - габровците не са по-големи пинтии от ловчанлии или троянци. Не. 151 Жаждата за знания, тази жажда на габровци е напълно обяснима. Те, които няма какво да ядат, искат да ядат бели порязаници. И стават учители или попове. Само те са били нахранените хора в миналото и те са яли по-бял хляб, с по-чисти ръце. Онова качество на габровците да се шегуват със себе си, не е само тяхна привилегия. Не. Това е привилегия на всички успели хора въобще. Надебелете тези думи. На всички успели хора. Защото само преуспелият в живота може да си позволи да прави шеги със себе си. Ако габровци не бяха успели, ако бяха си останали голите и гладни габровци, щяха да бъдат само голи фудули, но не и веселяци. Да се шегуват с най-отвратителната си черта - скрънзълъка. Ако е за веселяци, аз намирам, че троянците са най-големите веселяци. Казанлъчани не падат по-долу от тях. Макар че ги дели един Балкан. Веселбата, както ви казах завчера, е ти пично качество на българина. Българинът по начало е весел. Той е духовит, шеговит, но, казах ви, шегува се само този, който преуспее, който има нещо зад гърба си, който може да почерпи, да покани гости, да разкаже весели спомени. Иван Хаджийски беше много духовит човек. Но тънко духовит, не язвителен. Той е типичният представител на Троян и Троянския край, както Хаджи Димитър на Сливенския край или Априлов на Габровския. За съжаление през време на Възраждането троянските абаджии и терзии не са могли да създадат герой. Не че не е имало - не е имало условия да се проявят.

С дядо Тодор Влайков шастието ми да бъда в продължение на няколко години в почти ежедневен контакт се дължи на неговото голямо нещастие да ослепее. Една случайност ми даде тази възможност: отидох при писателя Добри Немиров след уговорена среща чрез неговия син и мой съученик Емил. Той живееше на партера в една коопе ративна сграда на бул. „Евл. Георгиев" (сега „България"). Посрещна ме съпругата му, красива черноока жена с пригладени дълги коси, извини Емил, че не ме е дочакал, тъй като има урок по френски език, и ме поведе към кабинета на писателя. Жилището познавах; тогава съ учениците се посещавахме често при кръжочни срещи, а понякога и за да подготвяме заедно уроците си. Апартаментът бе скромно, но уютно подреден с много художествени портре ти и картини по стените в хола, мебели от епохата, трапезарията и гостната се сливаха и всичко светеще от чистота. Личеше много грижливата ръка на домакинята. Тя ми от вори вратата и ме покани при писателя в неговия кабинет, където влизах за първи път. Лъхна ме лек мирис на тютюн. Чичо Добри със свойствената си усмивка и сърдеч ност стана от бюрото си, ръкува се топло с мене и ме поведе към фотьойла пред него. Каза ми, че знае защо съм дошъл, похвали инициативата ни, че е много полезно мла дите да чуят мнението на възрастните относно своите насоки и занимания, опити и постижения. Понечих да му предам броеве от годишнината на основаването и от текущата година на нашия ученически вестник „Струя". Той ми каза да ги запазя, тъй като покрай сина си следи изданието, както и това на списание „Ученически подем". Намира ги за много интересни иче взаимно се допълват и по идеи, и по характер на материалите. Обеща да ми даде писмено мне нието си чрез Емил и аз смятах посещението си за приключено, задачата изпълнена и станах, за да благодаря за отзивчивостта на писателя и да се извиня за отнетото му време, но той ме върна към фотьойла, като каза, че и от своя страна има въпрос към мене: - Син ми Емил ме насочи към тебе. Писателят Тодор Влайков се нуждае от помощ. Търси млад човек, като предпочита някой беден студент от Филологическия факултет, който да може да отделя по два часа сутрин или след обяд, за да му чете или пише под негова диктовка. Емил ми каза, че ти би могъл да вършиш тази работа. Той много обича дядо си Влайков, но отклони за себе си това предложение, защото твърдо се е заел с френския език, освен това чувствува, че трябва много допълнително време да отделя и за предметите математика, физи ка и химия, които по-трудно му се удават. А мисля, че и писателят Тодор Влайков предпочита по-чужд човек, защото се надява той да е по-дисциплиниран.