Художник

Влайков принадлежи към онези творци на родната ни литература, които не са зашеметявали съвременниците с актуалността на идеите или монументалността на образите в своите произведения. И читателите не са откривали във Влайковите творби нови светове, не са могли да почувствуват в тях героиката" на епохата. Бавно и безшумно писателят е поднасял на съвременниците си - и то с малко поостарели дори за времето белетристични похвати - радостни и по-често тъжни картини от бита, от отношенията в патриархалното семейство. Идейно-емоционалното, естетическото въздействие идвало не от изключителните събития и герои, а от правдивостта, топлотата и непосредствеността на изображението. За литературните историци и критици днес не етрудно да докажат, че творческият опит на белетриста Влайков е изживян и преодолян етап. Наистина авторовите идеи и надежди, намерили въплъщение в художествените му творби, са изгубили отдавна значението си. Мекотата и наивността на повествователния тон на писателя стои далеч от динамичността и драматичността както на нашето време, така и на сложната душевност на съвременника и т. н. Въпреки убедителността на научно-критическите аргументи не може да не се признае, че и ние, днешните читатели, продължаваме да се зачитаме във Влайковите повести и разкази, да се вълнуваме от съдбата на милите на авторовото сърце чичовци и лелини, от трагедията на сломените от чорбаджии и от новите икономически отношения ратаи и дребни собственици. А когато заговори за миналото, писателят ни подава ръка и по светлите и нежни нишки на спомените, за да ни отправи към очарованието на детските години и преживявания.. . Истина е, че у Влайков не ще намерим експресивността и динамичността на днешните автори. Но неговите творби не са изгубили напълно обаянието си върху нас, защото в тях прелива пълноводието на някогашния патриархален бит. И най-важното - неподправената истина на жизнените явления в неговите произведения е дълбоко нравствено осмислена и емоционално наситена. В творбите му и ние, съвременниците, намираме такива морални черти и национални добродетели, които са основа на нашата народностна психология. Затова Влайковото творческо дело евсе още с много живи елементи. Писателят не е от „спътниците“, а от първенците на нашата Художествена проза.

Има писатели, казали ново слово, чието значение е все пак тясно историческо. Те са начинатели на нова насока в литературата, без да са оставили обаче по-значителни художествени творби. Има писатели, които като възприемат новото и го претворяват на свой лад, по свой поетичен стил, създават значителни художествени произведения. Караславов е от този втори тип. Той твори в общата насока на реалистичната проле тарска, социалистическа литература. Той досъздава след Кирков и Смирненски българската пролетарска белетристика, като навлиза в нови, непознати преди него жанрове. Тънък наблюдател, прецизен художник с постоянен стремеж към прозрачна яснота на формата, той създава битово-поетичен малък разказ и израства постепенно като майстор на новелата и повестта, на романа. И цялото му творчество е пронизано от правдата на народните борби. Вече четири десетилетия вдъхновеното му перо служи предано на работническата класа, на народа.

По това какво място заема природата в творчеството на един писател можем да разкрием не само съществени черти в неговия облик, но и някои насоки в духовния живот на епохата. Има автори, които са безчувствени към природните хубости. Те са в състояние да минат покрай един ослепително красив алпийски връх, без да прекъснат интелектуалния си разговор, като стария Еразъм или пък изправени пред Ниагарския водопад да се възхищават повече от неговата енергия, отколкото от неговата красота като съвременния Стайнбек. Не трябва да забравяме, че по различен начин описват природата както писателите от различните школи и направления, така и творците с различна индивидуалност. Романтиците например отделяха голямо място в творчеството си на възторзите от природните красоти. Но колко различни са мъглявите картини на Шатобриян - мечтател и съзерцател в сравнение със суровите, точни и силни описания на офицера" Алфред де Вини. Пришвин и Бианки са почти съвременници. Но лирическите вълнения и изповеди на единия са заменени със светлите, ясни, изпълнени с философски обобщения картини на другия.

Преди повече от сто години в отговор на критиците, обвиняващи го във „фантастичност“, за разлика от автори като Толстой и Гончаров Достоевски пише: „Напротив, техният живот (художествен свят - П. Т.) е живот на изключенията, а моят - е живот на общите правила. В това ще се убедят бъде щите поколения, които ще бъдат по-безпристрастни, истината ще бъде на моя страна. Аз вярвам в това. " Действително Достоевски се оказа в известен смисъл „пророк" и по отношение на собственото си творчество. Обогатената съвременна литературна теория успя след толкова години да оцени „изключителността“, „фантастичността“ и способността за пряко наблюдение на човешката душа" у Достоевски не като ирационални увлечения по мистично-интуитивното и подсъзнателното, а тъкмо като „реализ м във висш смисъл“. Ето как сам Достоевски към края на живота си (1880) разкрива основния смисъл и патос на поетиката си: ... ... при пълен реализъм да намеря човека в човека". Удивителни са дълбочината, точ ността и лаконичността на тази проста, но гениална формула за едно гениално творчество. Но трябваше да изминат десетилетия, изпълнени с пристрастни, преднамерени и повърхностни оценки, за да се надникне в „светая светих на страстния човеколюбец и правдотърсач, на бореца за социална справедливост и защитник на личността, на един от най-смелите мечтатели и борци за „златния век“ на човечеството. Разбира се, идейната борба за Достоевски с неотслабваща сила продължава и днес. И още дълго това във висша степен идеологическо и авторитетно творчество ще бъде разпъвано на кръст, прекроявано и схематизирано с оглед търсенето на трайна аргументация на преходни идеи, школи и направления. Но, както обикновено се получава, великото не търпи ирония: то може да служи на временното, но само като се разбере и усвои тъкмо като велико и непреходно. Така мащабността на безсмъртното творчество на Достоевски не успя и не можеше да се побере в спекулативните и „временни" тези на реакционни идеолози от рода на Мережковски, Шестов, Бердяев, Розанов, Е. Васиолек и др., които искаха на всяка цена да видят в Достоевски „добър християнин“, „ясновидец на духа“, „баща на модернизма", проповедник на Ницшеанския Индивидуализъм и на аморализма. Все по-нелепо днес звучат схващания, обясняващи подобно на Доминика Арбан творчеството на Достоевски като „гениално" отреагирване на фройдистките „комплекси за грях ивиновност“.

Немислими са сериозните изследвания на литературата в определени периоди без предварително проучване на периодичния печат - вестниците и списанията - ефимерни по трайност и въздействие (а често и по време на излизане), но широкообхватни по обсег. Периодичият печат в своята специфика е не само материализирано свидетелство на литературното равнище, но и факт, който твърде активно му влияе. Колкото и да заслужава внимание твърдението, че истинската литература много често се създава встрани от пазарския шум на периодиката поради нейната профилираност, неудобен размер или пък художествено настойничество, показателно си остава поне в нашата литературна история, че огромният брой от значими творби достига за пръв път (цялостно или откъс лечно) до публиката чрез списанията и вестниците. Тая традиция, създадена от възрожденския печат, се утвърди след Освобождението и е много жизнена и досега. Началото на века е времето, в което българската литература се осъщест вява в една обстановка на пристрастни художествени идейни борби, далеч помногобройни от борбите в предходнте десетилетия и най-важното, далеч посложни. С 80-те години отминава идиличното време на тематичната двуполюсност (социалност - възрожденски патриотизъм), с 90-те - монополизиращата законодателност на кръга „Мисъл " и началото на века идва с един тематичен и стилов бунт срещу авторитетите, с едно многопосочно литературно търсене. Първото десетилетие на ХХ в. носи най-значителния за времето си опит за Модернизиране на българската поезия и проза, а по смелостта на осъществяването му, по сполучеността на художествените творби, родени от него, е връх новата ни литературна история. Четири литературни поколения се догонват B B началото на века, сблъскват се и се оплодяват различни художествени-идейни настройки: ветераните от 80-те години са достигнали вече върховете си, но все още са много активни - Вазов, Михайловски; последвалите ги сподвижници на „Мисъл" по това време са в зенита си; и след тях фалангата шумни младежи, дебютирали във втората половина на 90-те години - Елин Пелин, Антон Страшимиров, Цанко Церковски, Кирил Христов, Димитър Полянов, Пею Яворов. Всички те без изключение са преминали през социалистически увлечения, но малцина от тях им остават верни. Четвъртата вълна, вълната на най-младите, енай-еднородна идейно в на чалото и най-дръзка. Това са поетите, чиито първи стъпки започват със закваската на декаданса, отшумяващ вече в Европа, но ултрамодерен за нас. Най-ярки в тяхната атакуваща група са имената на Теодор Траянов, Емануил Попдимитров, Людмил Стоянов, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Христо Ясенов, 5 Си. Литературна мисъл, кн. 5 65 Трифон Кунев - всички наченали литературната си дейност в годините на това първо десетилетие. Тяхната генерация се оглавява духовно от Яворов, преминал вече моста на декадентството, за да потърси по-пълноценен израз в средствата на една модерна поезия. По-голямата част от тях свързват своите първи публи кации със списанието на Павел Генадиев, Александър Балабанов и Симеон Радев „Художник“ и този факт (наред с още някои други прояви по неговите страници, които ще стане дума по-нататък) го прави извънредно интересен обект литературната история.

Оформянето на едно творческо съзнание често трае дълго, с много лутаници и тревожни упования, с бързи устреми и увлечения, с драматични терзания и непресекващи надежди. Художествената воля изисква преодоляването на вътрешни и външни прегради, изработването на верен естетикореалистичен усет и смело, дръзновено откликване на проблемите. Постепенно младият автор открива необгледните хоризонти, намира неизследваните цеB лини на човешкото знание, домогва се до свои открития и решения. Но има художници, които творят в затишие, принудени са да изчакват големи събития, обречени са от историческия ход да бъдат сеизмографи на области, в които няма никакви трусове и раздвижвания, тогава духът тлее, сетивата отслабват, живецът на вдъхновението се погубва и замира, изстинал в напразни очаквания и бледи безпросветни блянове. В една своя беседа Дома на Червената армия Алексей Толстой подчертава, че „когато дните бяха тихи, животът сънен, когато хората съществуваха без вяра в бъдещето, без мисли за миналото и само камбанни удари тревожеха техния покой" за създаването на големи произведения, за исторически романи никой не мисли. Наистина историческото безветрие не е подходяща почва за израстването възмъжаването на един писател. И Още първите години на новодошлия ХХ в. показваха, че отдавна е отминало спокойното време, „светът от вчера" е вече нещо далечно, изпепелено минало. С руската революция от 1905 г. идваше преломът, зрееше една борба, която нямаше да свърши с примирие, с фалшиви и гръмогласни конвенции. Градоносните облаци на войните изсипваха огнения си товар и над Балканите и обгорялата българска земя трябваше със сетни усилия да превързва раните си. Но военните събития от тъмната глина на множеството извайваха, моделираха една нова цялост, по думите на Стоян Загорчинов това беше „Един герой - чутовен, епичен и безимен, и затова още по-велик - народът“. През 1917 г. повратът в световната епоха бе извършен от руския народ и Октомври бе осветен от един крайцер с името на древната римска богиня „Аврора". Така и най-отдалечените векове се смесваха с началото на началата. Огромните бъркачки на времето омесваха миналото с настоящето и в това имаше нещо символично и като че ли божествено.

“Hudozhnik” Magazine is examined both as an entire artificial fact and according to the spirit of the critical period of 19th-20th century – the Gesamtkunstwerk. Captured here is how the spontaneous genre disruption is spread over the pages, the accent is on the aesthetic and unrepresentative prose. If poetry resembles actual philosophical and lyric standards, prose keeps its distance from the indiscreet individual norm, removing the fence of its own sensitively stereotyped decadent language. The finds in these not so talented readings do not deal just with criticism: the only mono Nietzsche hero is slightly removed by the person of the moods, of the mind status, of the so called Stimmungsmensch – the appearance of whom establishes new philosophical paradigma – the philosophy of life, die Lebensphilosophie. The sensuousness, the body, the subconscious, “it” (es) – these are categories schematically announced in the “Hudozhnik” prose since the beginning of the 20th century, i.e. in the period before the Wars. Having understood the sense and showing it like a discussion and a correction of Nietzsche’s principles famous on our territory, the prose of writers like Ivan Yotov, S.D.Chakalov and Raicho Raichev, the Homo Novus might be defined as a new tendency, anticipation of the aesthetical researches and processes of the 1920s. In fact, the finds and pathos are entirely harmonious with the European late 19th and early 20th century – the strengthening of Freud’s and Bergson’s conceptions and the destructive role against the old Nietzsche ones.