писател

Самонаблюденията на творческата личност дават най-ценните данни, чрез които можем да надзърнем в една област, недостатъчно проучена, и да поставим на здрави научни основи изследванията върху творческия процес. Книги като „Разговорите на Гьоте с Екерман“, „Дневниците“ на Фр. Хебел или „Моя жизнь в искусстве" на Станиславски представляват богат източник колкото за изследователя на личното дело на тези творци, толкова и за учения, който иска да установи общите закономерности в творческия процес. Най-сетне такиви лични изповеди на значителни творци са винаги здрава и силна храна за всяко младо дарование.

Разговорите ни с писателя продължават да следят в най-общи линии градежа на творческата личност. През детството, както видяхме, се слагат някои от съществените черти на характера. Очертават се емоционалните, мисловни и волеви страни на личността. Проявява се с особена сила въображението, още не подчинено достатъчно на разсъдъка. Юношеството и ранната младост са време, когато всички енергии бликват с неудържима сила, когато мечтата иска да покори света. Същевременно тъкмо през тези години укрепва познанието за света и живота. Личността определя постепенно своето съзнателно отношение към заобикалящата я действителност. Изграждат се основите на нейния мироглед. „Това са годините - отбелязва в дневниците си Фр. Хебел - когато всичко у човека е стихия. Ако стихиите не се канализират, ако не им се постави една голяма морална задача, те могат да се изродят в тъмна, рушителна сила."

По-долу публикуваме две писма на писателя Антон Страшимиров, писани през 1931 и 1935 г. От тях се вижда в какво тежко материално състояние е прекарал писателят последните години от своя неспокоен живот. Тези писма свидетелствуват и за неговото голямо желание изцяло да се похарчи", за да остане верен до край на своя народ.

Ако някой писател, особено от нашето поколение, каже, че Октомврийската революция с нищо не езасегнала неговото гражданско битие и писателската му работа, то значи, че този писател е мъртво роден. Но струва ми се, че такъв писател няма. Всеки от нас по свой начин възприе Октомврийската революция и всеки по свой начин е възприемал, учил се е и се учи от културата на родената от революцията Съветска държава. Аз се мъча сега да си спомня цялото разнообразие от мисли, впечатления, преживявания и представи, които октомврийските събития и развитието на Съветския съюз са предизвиквали, предизвикват и до ден днешен у мене. И много е трудно да систематизирам всичко и да го разкажа. То е сложно като самият живот. Всъщност, откак съм станал съзнателен гражданин, всичко, което направи революцията, е в центъра на моя живот, защото то е същността на движението, в което съм израснал.

У всеки истински майстор на художественото слово зрее голямата надежда, че оставя някаква диря в историята на литературата и го спохожда хубавото чув ство, че мястото, което са му определили съвременниците, е осигурено завинаги. Ала колко е превратна творческата участ на худжника! Колко бързо настъпват изненади... Случва се, че завидната и шумна слава на някои признати имена увяхва и заглъхва някак съвсем незабелязано, а споменът за тях събужда скептичното и прене брежително равнодушие на бъдните поколения. Времето казва своята дума и раз венчава едни, за да утвърди трайната сила на значителното у други автори, под ценявани или пренебрегвани приживе. Бъдещето понякога открива неподозирани естетически ценности у някои автори, към които съвременниците по една или друга причина са останали безразлични и незаслужено са ги онеправдали. Нима в миналото у нас не са се оспорвали художествените достойнства на произ ведения, които сега са в основата на националната ни литература? Често пъти огра ничеността на доктринерските класови подбуди, себичността на критиката, вкусов щината, партизанството или жилото на злободневието са слагали досаден печат върху творчеството на отделен художник. И чак след време неговите книги, изровени като златни зърна, блясват с неповторимите си естетически качества. Затова понякога се крие известен риск в оценката на съвременника, макар тя да е продиктувана и от найчисти подбуди...

Георги (Жорж) Папазов, роден в Ямбол, напуска рано своя роден град и след като пропътува редица европейски страни, непреодолимо тласкан от любовта си към изкуството, се установява в Париж, където намира среда и приятели, на първо място - своя съотечестве ник от дунавския град Видин, художника Жул Паскен, с когото Папазов се свързва про фесионално и творчески и под неговото влияние, както и с неговата дружба и помощ, която продължава до предивременната и трагична смърт на Паскен през 1930 г., той създава първите си живописни творби, силно повлияни от шествуващия тогава пиктурален модерни зъм и сочещи едно своеобразно виждане на геометричната линия и на баграта. Папазов прави редица изложби в Париж и другаде и намира положителна оценка от страна на видни Френски и европейски критици на изкуството, която насърчава творческите му усилия и опити. Успоредно с четката Папазов държи и перото на писател, пише своя български роман „Братя Дренови", очерци за художниците Паскен и Дерен, опити върху проблеми на изку ството, всичко това създавано на френски език. Във френската столица нашият съотечественик се радваше на приятели и почитатели както между колегите си по професия, така и сред много френски писатели, които драговолно го посещаваха във вилата му край Ница, където гостолюбивият и щедър домакин ги задържаше често на трапезата си, за да им поднесе да гювеч вкусят приготвения лично от него типичен „български

Само до преди едно десетилетие ние бяхме привикнали години наред да сре щаме и виждаме внушителната, малко поприведена сякаш от товара на годините фигура на Людмил Стоянов да се отправя към някое от културните и научни средища на столицата, за да участвува на заседания и обсъждания, да се въз правя на трибуните на митинги и събрания, за да утвърждава и защищава на ционални и общочовешки истини. Бяхме свикнали да чуваме мъдрото му слово при чествувания на наши и световни първенци на духа, да възвестява принципи и идеи за социално добруване и духовно възмогване, да призовава на борба в името на правдата и прогреса, на мира и международното сътрудничество, да обвинява и заклеймява новите апологети на войната и на всякакви антиху манни теории. И винаги гласът му бе звучал с една естествена топлота, със за разяваща искреност, но властно и убедително, безапелационно, щом се касаеше да се защитят културата и цивилизацията от попълзновенията на всевъзможни те рушители на сътвореното от човешкия дух през вековете. По набразденото лице на каления в десетилетни схватки с тъмните реакционни сили у нас и в све та писател, в проницателния му поглед, в многозначителните му жестове, в покоряващата му усмивка се бяха отразили сякаш мъдростта на историята, изпитанията и прозренията на художника и общественика, слели се в едно единство, за да ни оставят уроци, така поучителни и необходими и в наше време. Все такава обаятелност излъчваше личността на Людмил Стоянов и когато се намираше в приятелски кръг, в близка среда, където се водеха разговори за националната ни литература и култура, за световната цивилизация, за онези животрептящи въпроси на нашата съвременност, с които той неотстъпно жи вееше. Те бяха станали за него насыщна храна, духовна потребност. И тогава пестеливите му думи излъчваха увереност и готовност да се вслушва в другите, създаваха атмосфера на взаимно доверие и откровеност. Присъствието му ся каш респектираше, налагаше се и тогава, когато мълчеше и само с поглед усмивка издаваше, че участвува в разговора. А когато разговорите понякога биваха с принизен духовен градус, когато минаваха на банални теми от еже дневието, размисли тогава и съзерцания, писателят като че ли се затваряше в себе си, за да се потопи в устремен към нещо по-значително, готов да се включи И отново, щом събеседниците минаваха върху теми с по-творчески характер. духовният Ето някои черти, с които и сега изплува в съзнанието ми физическият и образ на Людмил Стоянов, с когото имах възможност отблизо да 24 общувам, и то при различни външни обстоятелства и психологически състоя ния през последните 25 години от житейския му и творчески път. А, струва ми се, че малцина са онези наши писатели, чиято житейска и творческа съдба да е толкова поучителна, и то в много и различни насоки. Тя наистина ни предлага уроци, навежда ни на размисли по въпроси и от идейно-творческо, и от обществено-политическо, и от културно-естетическо, и от хуманитарно-нравствено естество.