Материали и документи

Тази година ние чествуваме за петнадесети път нашия най-голям национален празник - Девети септември. Колко бързо изминаха тези петнадесет години, когато на 9 септември 1944 г. с решаващата помощ на Съветската армия България беше освободена завинаги от фашизма и капитализма, когато се откри нова страница от историята на българския народ. През изтеклите петнадесет години големи завоевания постигна и нашата художествена литература. Тези успехи се дължат преди всичко на условията, при които работят нашите писатели, на големите и постоянни грижи и ръководство на БКП. Нашата художествена литература, литературата на социалистическия реали зъм, опряна на реалистичното богатство на Ботев, Каравелов, Вазов, Славейков, Яворов, Елин Пелин, Смирненски, Н. Вапцаров, постигна големи завоевания. И поезията, и белетристиката, и драмата получиха небивал разцвет. Българската ли тература се обогати и жанрово, и идейно-художествено. Можеха ли в миналото българските писатели да се радват на условията каквито имат сега? До Девети септември 1944 г. почти всички български прогресивни писатели минаха през монархо-фашистките затвори, през полицейските участъци, през концентрационните лагери. А близо тридесетина загинаха, повалени от куршума на па лачите!

През м. февруари 1867 г. Любен Каравелов напуска Русия и заминава за Сърбия. През време на почти 10-годишното си пребиваване в Русия в бурните години на революционната ситуация, на селските бунтове и последвалите ги дълбоки промени в живота на страната, Любен Каравелов не остава безучастен към тези събития. В повестите си от руския период той възсъздава духовната красота на българския труженик, способен да въстане с оръжие в ръка срещу чуждестранните потисници („На чужд гроб без сълзи плачат“, „Дончо"). Любен Каравелов завързва приятелски отношения с народника И. Г. Прижов; от страна на московската полиция той бива поставен под „таен надзор" заради това, че четял произведенията на А. И. Херцен. Настъпва третата десетгодишнина на неговия живот, формират се основите на неговия мироглед. Но с изключение на статията си „По повод славянския отдел на вестник „День“ („Руская речь", 4 януари 1862 г.) - която представлява отзвук на памфлета на Н. Г. Чернишевски „Народная бестолковость" („Современник", № 10, 1861 г.) Любен Каравелов не е разкрил своя мироглед в публи цистиката. Положението му на чужд поданик в царска Русия, неизбежната опека на славянофилите не му позволявали открито да противопостави своите възгледи на идеите на самодържавния деспотизъм. Когато през 1867 година става кореспондент на вестник „Голос" в Белград (той ебил сътрудник на този вестник още през 1866 г), Л. Каравелов насочва целия си публи цистичен жар към въпросите за единството на южнославянските народи в борбата им против турския феодализъм. Той жадува Русия и войската на Сръбското княже ство да настъпят против Отоманската империя. Затова приветствува действията на сръбския княз Михаил и засега се въздържа от критика на порядките в полуфеодална. Сърбия.

„Народ, който има Ботев - няма да загине!..." - А какво правим, за да бъдем достойни да произнасяме името му? - Да ругая нямам ни право, ни кураж; да споделям нещо няма пред кого - остана ми шеговитата ирония - и от нея ли искате да ме лишите? - Чудно ми е как паякът не разбира всичката си жестокост спрямо мухата... - И аз се чудя как мухата не се радва, че е такава вкусна и не му пожелае добър апетит. Разликата между истинския художествен натурализъм и символизма е: читателят схваща живота у първия, колкото да е глупав, а у втория и самия автор не схваща що е писал понякога.

Произведенията на Иван Вазов проникват рано в Русия. За рецензия на своя книга („Сливница“) и за превод на свое стихотворение („Не, не ще се радвам кръвожадно") в руския периодичен печат той сам съобщава още в пътеписа си „Извън България". През времето, когато живее като емигрант в братската страна (1887—1889) той завързва и лично познанство с руски писатели, които се интересуват от славянските литератури и специално от българската, какъвто е Уманов-Каплуновски. На всички, които са познавали негови произведения, е било известно сигурно отношението му на възторжена любов към руския народ. Това обаче не е попречило на руската цензура да следи какви идеи и чувства се внасят чрез неговите произведения. Как се е отнасяла тя към неговите книги, проникнали в Русия през 80-те години, не ми е известно. Вероятно е те да са стигали в ръцете на интересуващите се по околни пътища, които тя не емогла да контролира. Тук трябва да се има предвид и обстоятел ството, че през русофобския режим на Стамболов не е било възможно или най-малко не е било безопасно, да се изпращат открито по пощата книги в страната, с която дипломатическите отношения са били скъсани. Така, струва ми се, бихме могли да си обясним защо в протоколите на царската цензура за пристигнали от България и преглеждани книги на Вазов има данни едва от 1894 година, т. е. след падането на Стамболов.

След отпечатването на „Как се каляваше стоманата" (1934 г.) и „Родени от бурята" (1936 г.) младият съветски писател Николай Островски става един от най-много четените писатели в Съветския съюз. Търсенето на тия два романа е толкова голямо, интересът е тъй широк, че скоро Островски достига по тиражи на своите произведения някои от отдавна утвърдените класически писатели. Наскоро след издаването на книгите на руски език се замисля и превеждането им на отделните национални езици в Съюза, за да може да достигне правдивото комунистическо слово на Островски до още по-широк кръг читатели. Вероятно през 1937 г. Държавното издателство за националните малцинства в Съ ветска Украйна (Укрдержнамцменвидав) замисля да преведе и издаде романите на Николай Островски и на български език за българското малцинство в Украйна. През втората половина на 1938 г. двете книги вече са излезли от печат. Това са добре оформени в художествено отношение издания с илюстрации на заглавната корица, на хубава хартия. И двата романа излизат под редакцията на А. Кетков. Неизвестният преводач на „Как се каляваше стоманата" по всичко изглежда добре е владеел руски език и е съумял да проникне в своеобразието на Н. Островски като писател, но не са му достигали познания по български език. По всяка вероятност преводачът е живял дълги години в Русия, бил е лишен от възможността да наблюдава пряко развитието и обогатяването на българския език. Естествено е било за преводача силно влияние да окаже върху него и руският език и при превеждането подходящите български думи да бъдат заменени от русизми. Така напр. наместо к е лнер или серви - тьор е употребена думата официант (стр. 9), наместо мръсник - сволоч (стр. 13), наместо будка - киоска (стр. 20), наместо куртка - гимнастьорка стр. 25), наместо сайвант - сарай (стр. 39), наместо върбалак - ивняк (стр. 45) и т. н.

Въпросът за българо-украинските литературни връзки е твърде слабо разработен. Особено малко внимание е обърнато в статии и изследвания на българо-украинските литературни връзки след Освобождението. А тези връзки са твърде значителни. Те начеват още към края на миналия век и продължават и през периода на разцвета на критическия реализъм в българската литература, и по времето на различните модернистични течения в нея, и по времето на развитието и разцвета на социалистическия реализъм. Известни са фактите за излизането тъкмо в Украйна на български език както на произведения на български писатели-емигранти там след 1923 година, така и на преводни книги от съветската литература. Задача на настоящата статия е да се осветлят накратко литературните връзки на Петко Тодоров с украинската литература. В историята на българо-украинските отношения след Освобождението литературната дейност на Петко Ю. Тодоров заема видно място. Неговото сътрудничество с бележитата писателка Олга Кобилянска, поета-революционер Иван Франко, етнографа Владимир Гнатюк, кореспондирането му с писателя Васил Стефаник, познанството му Осип Маковей и с една от най-големите поетеси на Украйна - Леся Украинка са извънредно скъп принос в укрепването и развитието на културните връзки между българския и украинския народ.

Творчеството на П. Ю. Тодоров е твърде слабо изучено. Буржоазното литературоведение в лицето на Б. Ангелов, М. Николов, Т. Атанасова, Вилински и др., общо погледнато, не отиде по-далече от онова, което направиха за писателя д-р К. Кръ стев и Пенчо Славейков. Марксическото литературоведение едва сега прави първите си стъпки. След работата на В. Христу, който хвърли донякъде светлина върху обществената дейност на П. Ю. Тодоров през 1899 г., известен опит за обгръщане и оценка на творчеството на писателя от съвременно-научно гледище направи Ж. Авджиев през 1956 г. във връзка с 40-годишнината от неговата смърт. 8 За да може обаче да се сложи на здрави основи изучаването на П. Ю. Тодоров като писател и общественик, необходимо е да се извърши не малка предварителна работа. Нужно е да се очертае по-конкретно линията на неговия живот, да се установят неговите отношения към важни събития от обществено-политическата действителност у нас от края на XIX и началото на ХХ век, да се проследи върху документален материал развитието на обществено-политическите и литературни възгледи на писателя и др. Едва тогава ще имаме възможност да поставим неговите произведения в рамките на обществения живот, да ги свържем с неговото схващане за живота и литературата, да ги оценим с оглед на онова познание, което дават за действителността и пр. В тази работа ние си поставяме за задача въз основа на неизползувани досега архивни материали да разкрием отношението на П. Ю. Тодоров към социалистическото движение още като ученик в Тулуза, да покажем отношението му към монархическия институт у нас през 1899 г., да изнесем непознати данни за поведението му като писател и гражданин по време на глада и селските бунтове от 1900 г.

Сравнително малкото документи, оставени от големия български белетрист Йордан Йовков, са пръснати в различни институти и лица, което затруднява тяхното използуване и изследване. Изхождайки от големия интерес към литературното творчество и живот на Йовков, Централният държавен исторически архив (ЦДИА) се зае с публикуването на съхраняваните писма на писателя в архивните фондове на Владимир Василев и Българската легация в Букурещ. Освен тях в публикацията са включени и някои писма, съхранявани в Архивния институт на БАН и у академик Николай Лилиев, които са в непосредствена връзка с тези, запазени в ЦДИА.

В ръкописната сбирка на Института за българска литература при БАН се пазят около 300 писма на съветски писатели, учреждения и частни лица, адресирани до Людмил Стоянов. Връзките на Людмил Стоянов със съветската литературна общественост започват през 30-те години. На страниците на редактираните от него прогресивни периодични издания - сб. „Кормило“, „Щит“, „Литературен преглед" - се изнасят множество сведения за съветската култура и литература. Като представител на българските прогре сивни писатели Людмил Стоянов взема участие в международните конгреси на писателите в защита на културата - в Париж през 1935 и в Мадрид през 1937 година - и се запознава с редица съвременни съветски писатели. През 1936 година той е гост на Съюза на съветските писатели и има възможност да се запознае непосредно с всестранните успехи на социалистическото строителство, на съветската литература, на която става ревностен преводач и пропагандатор. След 9 септември 1944 година плодотворните връзки на Людмил Стоянов със съветските писатели продължават, укрепват и се развиват. Тук обнародваме в превод някои писма до Людмил Стоянов, изпратени между 1935-1956 година, които представляват интересни документи за българо-съветските литературни отношения.

Единственият свидетел на последните минути от живота на Пенчо Славейков, Мара Белчева, в своите „Бегли спомени" много живо рисува смъртта на огорчения поет далеч от неговата родина. Но нейните мемоарни бележки имат твърде импресивен характер, а като се прибави и тяхната фрагментарност до голяма степен, става ясно, че бъдещият биограф на Славейков не би могъл да почерпи много от тях, особено що се отнася до погребението и отзвука, който намира съобщението за смъртта в България, тъй като спомените завършват с момента на смъртта на поета. В този случай стенографските бележки на Боян Пенев, държани както по време на погребе нието, а така също и за всичко отнасящо се до смъртта на Славейков, идат като едно естествено допълнение на спомените на Мара Белчева. От четиримата българи, участвували при погребението: Белчева, Рачо Славейков, Боян Пенев и Олга Ангелова, като изключим първите двама, никой от останалите не ни е оставил впечатленията си в печата. Това още повече повишава стойността на тези бележки за бъдещия Славейков биограф. От друга страна, трябва да се отбележи, че те са правени от човек, който има сериозна научна подготовка и естествено е, че това не може да не се отрази на тях ното качество.

По-долу публикуваме две писма на писателя Антон Страшимиров, писани през 1931 и 1935 г. От тях се вижда в какво тежко материално състояние е прекарал писателят последните години от своя неспокоен живот. Тези писма свидетелствуват и за неговото голямо желание изцяло да се похарчи", за да остане верен до край на своя народ.

Някога аз мислех, че светът се върти около мене. Без мене той не съществуваше. Аз бях в центъра на вселената и всичко зависеше от мене. Тия чувства на младостта, в оная неизяснена за мене политическа обстановка, когато бушуваше Първата империалистическа война, преливаха над всички събития. Аз бях за себе си герой, който можеше да загине при всяко стълкновение, без драматична развръзка. Просто - да умра за с в ободата. Чувството за свобода нямаше нищо общо със събитията и обстановката. Аз се бунтувах против своя батареен командир, против всичко, което потискаше моята душа. И аз бях много смел, защото си бях изваял такава мисъл: все едно кога ще умреш! Поне се бунтувай и дири истината в живота. Но тая истина и на мене не беше ясна! Трудно е да се каже как тогава нашата будна интелигенция, пристегната в мундир и омотана в национални въжделения, реагираше срещу войната. Тя беше вплетена в жестоката дисциплина. Който надигаше глас, завързваха го на кол и се командуваше: залп! Толкова струваше един живот! На война има две състояния: или ще биеш, или ще те убият! Всяко отклонение от това правило нарушава дисциплината и морала на войната. Моралната стойност на въздържанието не е убедителна.

Георги Бакалов живее в съзнанието на днешните поколения преди всичко като пламенен марксически критик и смел организатор на пролетарската литература от периода на фашизма. И основателно. С партийна целеустременост, страст и тактичност, въпреки неимоверно тежките условия на фашистката диктатура, Бакалов поставя в литературните си статии найактуалните изисквания за момента, подкрепя и насърчава младите пролетарски сили, бичува и изобличава враговете на пролетарската литература. Разбира се, с всичките предимства и недостатъци на тогавашната марксическа литературна критика и политика.

Като Ви представям докладната записка на постоянния стенограф г. Василиев, чест ми е да Ви доложа, че и аз имах случай да констатирам, че временният стенограф г. Де белянов е репортьор на някой вестник, и че той е влязъл в бюрото повече от желание да услужва на вестника си, отколкото на бюрото, защото, от една страна, не взима смени редовно, както другите стенографи, а, от друга, взима преписи от оригинални книжа, цитирани в Събранието.

от Началника на Стенографското бюро. Уважаеми Господин Председателю, Като Ви представям докладната записка на постоянния стенограф г. Василиев, чест ми е да Ви доложа, че и аз имах случай да констатирам, че временният стенограф г. Де белянов е репортьор на някой вестник, и че той е влязъл в бюрото повече от желание да услужва на вестника си, отколкото на бюрото, защото, от една страна, не взима смени редовно, както другите стенографи, а, от друга, взима преписи от оригинални книжа, цитирани в Събранието. Поради това, моля Ви да уволните от длъжност временен стенограф г. Дебелянова. София, 4 ноември 1909 г.

Познавах го преди да съм го виждал. Живеех във Видин - крайдунавски град, който се отделяше от полето с грамадна подкова от ровове и насипи, чиито два края опираха плътно в реката. Там, сред обрасналите с троскот и бучиниш Насипи, вечно свърталище на змии и гущери, в длъбнатините, които ни криеха от всеки поглед, ние - членовете на комсо молските кръжоци в гимназията - се събирахме, когато правехме общи срещи на повече кръжоци (за такива общи срещи малките ни ученически квартири бяха и тесни, и опасни). Живо си спомням как на една наша среща кръжочничка-уче ничка, като държеше синята си барета в ръка, се изправи веднъж до висока, цъфнала глогина - и, обгърната от нашите очаровани погледи, издекламира с ясен, звънлив глас: Аз скитница съм вечна, безстрашна, вездесъща, за мен предели няма, прегради аз не знам, аз нивга не оставям да не споходя къща, човек щом в нея влезе - и аз съм вече там.

Този цикъл от писма на Яворов засяга един особено съществен момент от неговия творчески път. Годината, прекарана в Поморие, е време на непрекъснат творчески растеж. Тогава именно са написани и замислени някои от най-значителните творби на поета като „Калиопа“, „Арменци“, „Край огнището“, „Градушка" и др. Анхиалските тетрадки на Яворов отбелязват почти всеки ден нови стихотворения, все нови и нови поетически замисли, свидетелство за необикновен творчески кипеж. Първата книжка на сп. Мисъл от новия век започва с „Калиопа". Д-р Кръстев и П. П. Славейков проявяват вече личен интерес към новото блестящо дарование и с особена широта му дават заслуженото място в своето списание. Те влизат в писмена връзка с непознатия телеграфист, уреждат преместването му в София. Това щедро признание безспорно допринася за разцвета на творческите сили у младия поет. Според собствените му думи през тази година, 1900, половината от червената сбирка „Стихотворения" са написани. Същата година, на края, издадох сбирката. Вече преди появяването й, в няколко месеца, аз станах най-популярния поет в България.“ (Д-р М. Арнаудов, „Към психогра- фията на П. К. Яворов", София 1916, стр. 25).