кореспондент

През м. февруари 1867 г. Любен Каравелов напуска Русия и заминава за Сърбия. През време на почти 10-годишното си пребиваване в Русия в бурните години на революционната ситуация, на селските бунтове и последвалите ги дълбоки промени в живота на страната, Любен Каравелов не остава безучастен към тези събития. В повестите си от руския период той възсъздава духовната красота на българския труженик, способен да въстане с оръжие в ръка срещу чуждестранните потисници („На чужд гроб без сълзи плачат“, „Дончо"). Любен Каравелов завързва приятелски отношения с народника И. Г. Прижов; от страна на московската полиция той бива поставен под „таен надзор" заради това, че четял произведенията на А. И. Херцен. Настъпва третата десетгодишнина на неговия живот, формират се основите на неговия мироглед. Но с изключение на статията си „По повод славянския отдел на вестник „День“ („Руская речь", 4 януари 1862 г.) - която представлява отзвук на памфлета на Н. Г. Чернишевски „Народная бестолковость" („Современник", № 10, 1861 г.) Любен Каравелов не е разкрил своя мироглед в публи цистиката. Положението му на чужд поданик в царска Русия, неизбежната опека на славянофилите не му позволявали открито да противопостави своите възгледи на идеите на самодържавния деспотизъм. Когато през 1867 година става кореспондент на вестник „Голос" в Белград (той ебил сътрудник на този вестник още през 1866 г), Л. Каравелов насочва целия си публи цистичен жар към въпросите за единството на южнославянските народи в борбата им против турския феодализъм. Той жадува Русия и войската на Сръбското княже ство да настъпят против Отоманската империя. Затова приветствува действията на сръбския княз Михаил и засега се въздържа от критика на порядките в полуфеодална. Сърбия.