Русия

Търсейки мястото на Софроний Врачански в развитието на Бъл гарското възраждане и на новата българска литература, днес не можем да се задоволим с това да го подредим хронологически между Паисий Хилендарски и Петър Берон, както най-често ставаше в миналото. Намирането на неговото място е свързано с важни и често нерешени проблеми: с проблемата за нарастването на силите, които довеждат до голямото и неудържимо разложение на господствуващата феодална система в нашите земи през втората половина на XVIII век; с пробле мата за началото и същността на нашето Възраждане и за основните линии в неговото развитие и особено с проблемата за съществуването на просвещение у нас като етап, който има сходни черти с Европейското просвещение на епохата; с връзките на Българското възраждане с възраждането на другите народи в турската империя и особено с влиянието на сръбския просвещенец Доситей Обрадович; с връзките на Българското възраждане с възраждането на другите славянски народи; найсетне определянето на мястото на Софроний в живота и развитието на нашия народ есвързано и с проблемата за влиянието на войните на Русия с Турция и на Първото сръбско въстание от 1804/1805 г., подкрепяно от Русия, събития, които не могат да нямат отражение върху съз нанието на славянина.

Чехов израства сред многобройна дребнобуржоазна челяд. По това време - 80-те години - реакцията в Русия празнува своето тържество. Наистина той е далече от тогавашното революционно движение, но не свързва нито себе си, нито творчеството си с идеите на либерали или на народници. Мечтае за разумен живот, макар сам да не знае пътя, по който се стига до тоя живот - и критикува, понякога доста безжалостно, за ради тяхната откъснатост от света, своите герои. „Не се съмнявам, пише той, че заниманията ми с медицинската наука са имали сериозно въздействие върху моята дейност; те значително раздвижиха областта на моите наблюдения, обогатиха познанията ми, истинската цена на които за мене, като писател, може да разбере само оня, който сам е лекар... Запознаването ми с естествените науки, с научния метод, винаги ме е държало на стража, и аз се мъчех, когато бе възможно, да се съобразявам, с научните данни, а когато бе невъзможно, предпочитах да не пиша никак. На Младини пред погледа на бъдещия писател не се мярка никакво призвание“ - той не мечтае за слава. Мисли, че литературната работа е съв местима с университетските занимания. „Както репортерите пишат своите очерци за избухнал пожар, така и аз пишех - отбелязва той - своите разкази : машинално, полусъзнателно, не мислех никак нито за читателя, нито за себе си."

Трудът на Д. С. Лихачов представя една от най-интересните книги, които са излизали напоследък по въпросите на старата руска литература. Поради близостта, която съществува между руската и българската литература в Средновековието, принципната и методологическа страна на тоя труд не може да не заинтересува и българските изследвачи. Авторът си е поставил за задача да характеризира стилистическите системи на изображение на човека в старата руска литература и по тоя начин да посочи своеобразието и художествените достойнства на руската литература през първите седем века от нейното съществуване (XI—XVII в.). Той изхожда от становището, че старата руска литература представя по своята същност художествено явление, художествено творчество. Както сам отбелязва в заключителната глава, дълго време „започваха историята на руското изкуство от XIX в., макар самият факт за съществуване на произведения на изкуството в стара Русия да бе добре известен. След това откриха XVIII в., откриха и великото изкуство на стара Русия, което сега привлича усърдното внимание на цялото културно човечество. „Откриването" на старата руска Литература се извършва несравнено по- бавно. Работите на Ф. И. Буслаев първи обърнаха внимание на художествената страна на старата руска литература. Много направиха за изучаване на художествената същност на руската литература от ХI— XVII век А. С. Орлов, В. П. Адрианова- Перетц, Н. К. Гудзий, И. П. Ерьомин, В. Ф. Ржига. Предстои да се направи още повече, защото старата руска литерату- ра е несравнено по-малко „достъпна" от старото руско изкуство" (стр. 174).

Почти половината от творческата дейност на Любен Каравелов протича в Русия. И въпреки това, този голям и сложен период от неговия живот, който до голяма степен определя изграждането на неговия мироглед и характера на писателската и обществе ната му дейност, е слабо изучен, не са изяснени достатъчно връзките му с различните групи от руската интелигенция и не е установено напълно какво е публикувал той в руската преса. Ето защо ние смятаме уместен един преглед на ония произведения на писателя, напечатани за пръв път на руски език, и на критическата литература за него. Това ще ни позволи да преценим до къде е стигнало каравеловедението в Русия и задачите, които стоят пред изследователите.

Иван Вазов е от малцината наши писатели, които са оставили обширни сведения за възникване на своите творби, за първообрази и сюжети, за психографията на творчеството си. Такива сведения намираме както в самите произведения на писателя, тъй също и в разговорите му с проф. Ив. Д. Шишманов. Най-малко са сведенията и данните за белетристичните творби на Вазов и преди всичко - за разказите му. В последно време ни се удаде да открием интересни факти за един от най-хубавите Вазови разкази - „Иде ли?", които ще бъдат предмет на настоящето съобщение. В писмото си от 9 септември 1888 г. Ив. Вазов, по онова време политически емигрант в Русия, пише между другото на Константин Величков: „, С удоволствие срещнах вчера в, Киевское слово (вестник в Киев) преведена новелата ти,,Последнето желание" Преводът е сполучлив. Както се догаждам, той енаправен от един български студент в Киевский университет, Ангел Теодоров". В ръкописната сбирка на музей „Иван Вазов" се намери писмо на същия киевски студент - Ангел Теодоров до Ив. Вазов, в което четем следното: „Любезний бай Вазов! Надявам се да си получил номерата от „Киев. сл." и да си прочел своя разказ. Тука който го чети секий остана доволен от негу; аз до колкото можах постарах са да стани и да излези по-гладък и са надявам това да сам достигнал. . ... И по-нататък. Що са касай во Величкова, той е отколя готов и навярно и той ще бъде напечатан". Под писмото стои дата: 12 ян. Годината не е дадена. По съдържанието на писмото личи обаче, че то е писано в началото на 1889 г. Разбираме още, че то е отговор на Вазово писмо, в което поетът се е интересувал за своя разказ и за разказа на К. Велич ков, изпратен също за „Киевское слово". Защото изразът: „Що се касае во Величкова..." не може да се отнася за разказа „Последно желание", печатан в същия вестник още през септември 1888 г. Очевидно А. Теодоров има предвид друг разказ на Величков, който бил преведен на руски и бил готов за печат в началото на 1889 година.

През м. февруари 1867 г. Любен Каравелов напуска Русия и заминава за Сърбия. През време на почти 10-годишното си пребиваване в Русия в бурните години на революционната ситуация, на селските бунтове и последвалите ги дълбоки промени в живота на страната, Любен Каравелов не остава безучастен към тези събития. В повестите си от руския период той възсъздава духовната красота на българския труженик, способен да въстане с оръжие в ръка срещу чуждестранните потисници („На чужд гроб без сълзи плачат“, „Дончо"). Любен Каравелов завързва приятелски отношения с народника И. Г. Прижов; от страна на московската полиция той бива поставен под „таен надзор" заради това, че четял произведенията на А. И. Херцен. Настъпва третата десетгодишнина на неговия живот, формират се основите на неговия мироглед. Но с изключение на статията си „По повод славянския отдел на вестник „День“ („Руская речь", 4 януари 1862 г.) - която представлява отзвук на памфлета на Н. Г. Чернишевски „Народная бестолковость" („Современник", № 10, 1861 г.) Любен Каравелов не е разкрил своя мироглед в публи цистиката. Положението му на чужд поданик в царска Русия, неизбежната опека на славянофилите не му позволявали открито да противопостави своите възгледи на идеите на самодържавния деспотизъм. Когато през 1867 година става кореспондент на вестник „Голос" в Белград (той ебил сътрудник на този вестник още през 1866 г), Л. Каравелов насочва целия си публи цистичен жар към въпросите за единството на южнославянските народи в борбата им против турския феодализъм. Той жадува Русия и войската на Сръбското княже ство да настъпят против Отоманската империя. Затова приветствува действията на сръбския княз Михаил и засега се въздържа от критика на порядките в полуфеодална. Сърбия.