Научни съобщения, документи и спомени

Началото на 1941 година. Сянката на пречупения кръст закрива все повече и повече българското небе. За да подготвят идването на немските войски в България, агентите на гестано и техните български слуги забраняват едно след друго прогресив ните и демократични издания. Те искат да заглушат правдивото слово на партията, на народа. „Свободата на печата“, записана в конституцията, остава само за бюрото на Хитлеристката пропаганда и българските фашистки издания.

Почти половината от творческата дейност на Любен Каравелов протича в Русия. И въпреки това, този голям и сложен период от неговия живот, който до голяма степен определя изграждането на неговия мироглед и характера на писателската и обществе ната му дейност, е слабо изучен, не са изяснени достатъчно връзките му с различните групи от руската интелигенция и не е установено напълно какво е публикувал той в руската преса. Ето защо ние смятаме уместен един преглед на ония произведения на писателя, напечатани за пръв път на руски език, и на критическата литература за него. Това ще ни позволи да преценим до къде е стигнало каравеловедението в Русия и задачите, които стоят пред изследователите.

Публикуваното по-долу писмо е нов (към досега известните) документ за живота на Алеко Константинов в Одеса, дето учи в т. н. Новорусийски университет (1881-85 г.). Това е период съвсем непроучен, с най-малко установени биографични и литературнотворчески данни. Ето защо намереното писмо еоще един ценен източник за проуч ване на биографията му. 2 От него се долавя: 1. Че седемнадесетгодишният Алеко, връщайки се да продължи си в братска Русия, вече носи в себе си съзнание на „млад писател". образованието 2. Той не одобрява модата" по онова време у някои свои млади сънародници да писателствуват. И има защо. Мнозина не владеят прилично даже родния си език, а и по руски се изразяват с речника на файтонджията, затова съчиняват „повести" от рода на „Три години в братската" Русия". 3 3. В противоположност сякаш на това съчинителство, в края на писмото (на гърба на листа) Алеко привежда на своя адресант собствени скици“ от пътуването си с парахода за Одеса. Отделните части са разграничени една от друга с многоточия. Ако трябва да се оценяват тия, скици" в художествено отношение, следва да се каже, че писаното - плод на фантазията на автора - представлява един от многото юношески опити на перото му да създаде весела картина, хумористичен портрет на героя разказвач, като привлича в диалога колоритни народни думи и изрази.

Освободителната руско-турска война през 1877—1878 г. беше посрещната от нашия народ с безкрайна радост и дълбока признателност. След ужасния погром на Априлското въстание от гърдите на покрусения народ се изтръгна въздишка на облекчение. За неговата свобода идваше да пролива кръвта си великият славянски, руски народ. И този път, както и по време на Кримската война, големият народен поет и борец за българска национална независимост и свобода Петко Р. Славейков е в първите редици на борбата, в помощ на руските освободителни войски. В очакване на войната Славейков пише бунтовни песни, съчинява стихотворения за посрещането на русите-освободители, подготвя учениците си да ги пеят. Той държи вдъхновена реч пред гражданите на Стара Загора в деня на Кирил и Методий и безстрашно, пред очите на турците им казва да очакват свободата, която ще дойде от изток води упорита борба със старозагорските чорбаджии, организира сърдечно посрещане на руските освободителни войски в града.

От запазеното ръкописно наследство на Смирненски най-многобройни са материалите от дореволюционното му творчество. Наред с единичните ръкописи от този период запазена е и една тетрадка със стихотворения от 1916 г. и едно албумче от 1919 г. Тетрадката с ранни творби съдържа 18 стихотворения - всички печатани в „Кво да е, „Българан“ и „Родна лира". Много от тези стихотворения са придружени с набързо скицирани карикатури и илюстрации. Поетът е поставил следния надпис на тая малка сбирка: „Тетрадка за каквото се случи по всичко на Акакий Лабдев Мазартненко". Лабдев е псевдонимът на Смирненски Ведбал, прочетен обратно. Една част от ръкописите не са датирани, на Друга част авторът поставя датата на отпечатването им. Албумчето съдържа творби, печатани през 1917-1919 и дори 1920 г. Смирненски е подбирал предимно стихотворения с интимна тематика, преписвал ги е красиво, а неговият приятел художникът Тома Григоров е оформял страниците с изящни винетки, илюстрации, рисунки, Албумчето има следния надпис: „Микроскопична енциклопедия от Ведал". То съдържа 20 стихотворения, няколко епиграми и един разказ. Не са печатани разказът, част от епиграмите и 4 стихотворения. Под 2 от рисунките на Тома Григоров е отбелязана 1919 г. Не може обаче да се твърди със сигурност, че всички творби са писани през тази година. В някои стихотворения от албумчето личат навеи и настроения от поезията на Дебелянов и Яворов или от поемите на Едгар По, други са наивни, неиздържани откъм форма. Има несъмнено и стихотворения, пропити с топъл лиризъм и искрено чувство.

Разглежданите преводни произведения на Любен Каравелов представляват инте рес не само за това, че и чрез тях той успява да изрази своите борческо-демократични възгледи. Те са ценен документ и от гледна точка на неговото художествено майсторство, на връзките му с народното творчество, на писателския му стил. Ученик на Марко Вовчок, българският писател възприема от нея някои художествени похвати, които му помагат да изгражда типове, да рисува картини. В художественото пресъздаване на народния бит и трудовите хора, както и в хищническите образи на политическите социални потисници, Каравелов еприложил сполучливо много от творческите похвати на украинската писателка. Съответни паралели от произведения на двамата лесно доказват това. В случая обаче представлява интерес нещо друго - как ученикът, след като се е школувал при учителя, започва последователно да го допълня. Това комплицирано взаимодействие изпъква най-релефно при преводите.

Иван Вазов е от малцината наши писатели, които са оставили обширни сведения за възникване на своите творби, за първообрази и сюжети, за психографията на творчеството си. Такива сведения намираме както в самите произведения на писателя, тъй също и в разговорите му с проф. Ив. Д. Шишманов. Най-малко са сведенията и данните за белетристичните творби на Вазов и преди всичко - за разказите му. В последно време ни се удаде да открием интересни факти за един от най-хубавите Вазови разкази - „Иде ли?", които ще бъдат предмет на настоящето съобщение. В писмото си от 9 септември 1888 г. Ив. Вазов, по онова време политически емигрант в Русия, пише между другото на Константин Величков: „, С удоволствие срещнах вчера в, Киевское слово (вестник в Киев) преведена новелата ти,,Последнето желание" Преводът е сполучлив. Както се догаждам, той енаправен от един български студент в Киевский университет, Ангел Теодоров". В ръкописната сбирка на музей „Иван Вазов" се намери писмо на същия киевски студент - Ангел Теодоров до Ив. Вазов, в което четем следното: „Любезний бай Вазов! Надявам се да си получил номерата от „Киев. сл." и да си прочел своя разказ. Тука който го чети секий остана доволен от негу; аз до колкото можах постарах са да стани и да излези по-гладък и са надявам това да сам достигнал. . ... И по-нататък. Що са касай во Величкова, той е отколя готов и навярно и той ще бъде напечатан". Под писмото стои дата: 12 ян. Годината не е дадена. По съдържанието на писмото личи обаче, че то е писано в началото на 1889 г. Разбираме още, че то е отговор на Вазово писмо, в което поетът се е интересувал за своя разказ и за разказа на К. Велич ков, изпратен също за „Киевское слово". Защото изразът: „Що се касае во Величкова..." не може да се отнася за разказа „Последно желание", печатан в същия вестник още през септември 1888 г. Очевидно А. Теодоров има предвид друг разказ на Величков, който бил преведен на руски и бил готов за печат в началото на 1889 година.

Максим Горки е най-популярният чуждестранен писател в България. Дори е ста нал толкова „наш“, роден, български, че думата чуждестранен звучи някак неестествено. Под неговото мощно въздействие и влияние се оформят и развиват няколко поколе ния български писатели. Литературното и обществено дело на великия пролетарски художник и трибун спомага много за идейното превъзпитание и на широки слоеве от интелигенцията и трудовите хора у нас.

Когато става дума за своеобразието на българския реализъм от края на XIX и началото на ХХ век, ние говорим за засилване на социално-изобличителните тенденции в него, за появяването на образа на протестиращия селянин, за засиленото внимание на писателите към разкриване вътрешния мир на човека и т. н. Всичко това безсъмнение е правилно. Но ние все още недостатъчно подчертаваме влиянието на социалистическите идеи върху литературата от онези години. В сравнително широк план за това се говори обикновено само във връзка с възникването на новото течение - пролетарската литература. Що се отнася до критическите реалисти, то многобройните факти за връзките им със социалистическото движение и социалистическата мисъл, обилно привеждани от литературоведите в изследванията им върху отделни писатели, още не са намерили своята обобщаваща оценка. Между впрочем, значението на тези факти е огромно: те довеждат до възникването на нови тенденции в българския критически реализъм. Затова те трябва все по-широко и по-широко да се осветляват. Критикът-марксист Г. Бакалов започна навремето си работа от подобен род. Книгата му „Българската литература и социализмът“, издадена през 1911 г., запазва в много отношения значението си и днес. Но маститият критик не обнародва тогава редица интересни и важни документи, очевидно от чувство на скромност, тъй като голяма част от тях е свързана с неговата личност. Настоящата статия няма за цел да даде широка картина на влиянието на социа листическите идеи върху българската литература от края на XIX и началото на ХХ век. В нея се прави само опит да се постави въпросът за това влияние във връзка с характера на развитието на българския критически реализъм от онези години. Опирайки се на известни вече факти, авторът заедно с това въвежда в кръга на изучаване редица новооткрити документи от архива на Г. Бакалов, които се пазят в Москва.

Известно е, че Пенчо Славейков е имал твърде малко интимни приятели. И тол кова по-голяма е тяхната вина, че не са ни оставили спомените си за него, за да можем иние, ценителите и почитателите на творчеството му, да го опознаем всестранно; да го видим във всекидневния живот - в моменти на работа и почивка, всред приятели и вра вникнем гове. В случая по-дълбоко ние се ръководим не от филистерско любопитство, а от желанието да ната атмосфера около в поезията му, да се пренесем в оная епоха и почувствуваме ней себе си и най-после да видим поета като човек. Единственият пона сериозен вярната опит да ни бъде представена по-цялостно личността на Славейков принадлежи главието му вдъхновителка и помощница в живота Мара Белчева. Ала дори само за "От на труда и - Бегли спомени" - показва колко недостатъчен е той за нас. дичния останалите печат, съвременници на Славейков има пръснати отделни статии в перио пъти излезли във връзка със смъртта или някакво чествуване на поета, често лишени от всякаква научно-литературна стойност и авторска добросъвестност.  * М. Белчева „Бегли спомени", 1923 г., стр. 10. Боян Пенев, известният наш литературен критик и историк, е бил един от малцината близки приятели на Славейков. Към него поетът храни особени симпатии и бла горазположение. Още в самото начало на запознаването им, което става през есента на 1905 г., между двамата се заражда чувство на дълбока духовна взаимност и взаимоуважение. Сърдечната им дружба продължава години наред все така чиста и неопетнена от никакви дребнави помисли и филистерски интриги на клюкарствуващия столичен елит. И само смъртта на оскърбения поет в далечна Италия слага неумолимата жестока точка на тази почти осемгодишна дружба. През този период Боян Пенев е имал прекрасната възможност да опознае отблизо поета, да изучи неговите духовни интереси, да проникне в неведомите лабиринти на душевния му мир. При това, като се има предвид, чече Боян Пенев ебил човек със солидна литературна подготовка, съвсем естествено е да очакваме от него друго отношение към личността на поета.