българска литература

В Чехословашката република отдавна вече съществува традиционен интерес към българската литература. Катедрата по български език и литература и лужич ко-сръбски език и литература в Праж кия университет, водена преди Втората световна война от проф. Йосиф Пата и след 1945 г. от проф. Антонин Фринта, подхранва и поддържа на научна основа тази традиция. Най-вече списанието за славянска филология „Славия", основано през 1922 г., а в последно време и научни статии в различни сборници следят въпросите на българската литература и изследват връзките на чешките писатели с българската литература. В научни тру дове върху по-общи въпроси от разви тието на славянските литератури също така се разглежда българската литература. Особено ръководителят на катедрата по славянски литератури в Бърно проф. Франк Волман, който в миналото посвети моно- графия на българската драма (Bulharské drama, Прага 1928), а в друг труд разглежда сюжетното развитие на дра мата в южнославянските литератури и се постара да определи мястото на българската драма в това развитие (Dramatika slovanského Jihu, Прага 1930), не забравя и в най-ново време българската литература. В сравнителни студии по важни въ проси от развитието и историческо-срав нителното изследване на славянските литератури той припомня взаимовръзката между развитието на българската литература и развитието на другите славянски литератури или някои факти за запознаване на чехите с българската литература.

Досега много малко е направено за разкриване псевдонимите в българската итература. На много от нашите най-големи (да не споменаваме за по-маловажните) писатели голяма част от псевдонимите все още не са разкрити. Така част от творчеството им остава неизве стно още за читателя. Голям интерес в това отношение пред ставляват псевдонимите на Елин Пелин. В началото на своя творчески път име нитият наш писател е развивал извън редно оживена литературна дейност. За един период от около шест-седем годи ни той издава няколко книги: „Разкази", т. 1, 1904 г., „Пепел от цигарите ми", 1905 г., „От прозореца", 1906 г., уча ствува в „Сборник на българановците", 1906 г (съставен от сътрудниците на хумористичния вестник „Българан"), уча ствува в редактирането на хумористич ния вестник „Жило", 1902 г. (отг ред. Ст. Барчев), редактира самостоя телно списание „Селска разговорка", 1902-3 г., сътрудничи и редактира известния хумористичен вестник „Бълга ран", 1904-9 г. Заедно с димо Корчев редактира списание „Слънчоглед", 1909 и с Иван Пенов - детското списание „Веселушка", 1908-10 г. Освен това още от по-рано сътрудничи със свои работи в редица други вестници и списа ния, като: списание „Извор", ред. Т. Ц. Трифонов, Русе, сп. „Войнишка сбирка" изд. на тогавашното Военно министерст во, сп. „Български преглед", 1893-1900 г... сп. „Българска сбирка", 1894-1915 г., ред. С. С. Бобчев, сп. Учител"," 1893-1914 г. ред. Хр. Максимов, сп. Летописи", 1899- 1905 год., ред. К. Величков, сп. „Общо дело", 1900-5, ред. Ян. Сакъзов, сп. Про света", 1901-11 г., ред. Максимов, сп. Демократически преглед", 1902-1928 г., ред. Т. Г. Влайков, сп. „Художник", 1905- 9, ред. Ал. Балабанов и С. Радев, сп. Но во общество", 1906-8 г., ред. Кр. Станчев, в-к „Български търговски вестник", изд. Йос Хербет, (където завежда литератур ния подлистник) и др. Пак по това време работи върху повестта „Гераците", две глави от която излизат в сп. Ново общество", г. 1, 1906, кн. 1, започва да пише романа „Нечиста сила" (останал не довършен до края на живота му), който печати в първа редакция в сп. „Слънчо глед", г. І, 1909, кн. 1, 2 и 3-4 и подгот вя за печат „Разкази", т. II.

Когато говорим за старата българска литература и искаме да се домогнем до нейната същност и до истинската й стойност, срещаме се с редица предубеждения, създадени у нас в разстояние на десетилетия - и чрез училището, и чрез твърденията на отделни учени, и чрез изказ вания на авторитетни писатели. Типичен е случаят с Пенчо Славейков В своята прекрасна статия „Българската народна песен" (от 1904 г. в стремежа си да изтъкне високите художествени качества на българ ската народна поезия, Славейков дава остра отрицателна характеристика на старата литература: „Тия песни са творения на един народ, който почти до преди един век не е имал своя литература, която да го ре кламира на пазаря на световната суета. Цялата наша писменост отвъд синура на завчерашното столетие носи за права бога име българска литература, по чужденски терк кръщавана ту с тара, ту средня, ту нова. В нея няма нищо българско освен азбуката. Псалтири, молитвеници, дамаскини, - дамаскини, молитвеници и псалтири, ред по ред, като верига жерави гонени от южния вятър (от Византия), прелитат те на север към Балкана, който май не се интересува каква песен му пеят. Сегиз тогиз, за разнообразие, между тези все едни и същи книги се появява и житие на някой аршинобрад беломорски светия - постник духом - или нашенски бежанец от живота, хора като хората и грешници като грешниците, които, за чудо голямо на останалите грешници, перото на писач от техния еснаф е превърнало в светци. Днес за днес тия свети книги и жития на грешни хора имат голяма цена - най-вече за филолозите сами не бог знай какви праведници". В тая своя жестока присъда Пенчо Славейков прави единствено изключение за апокрифите - които има действително неща с дивен смисъл и поезия", но и тук неговият скептицизъм го кара да забележи, че не е още установено „какво и колко книги българско са преводи, се таи в подражания тях. Характеристиката му продължава: „Всички т на или компилации, правени от служители ническите черквата, и църковни чужди за самия народ, както са му били чужди и държав интереси, на които тези служители са посветявали своите стр. 5-6).

Христо Смирненски е от тези не много на брой писатели, чието творчество - през определен период - придобива принципно значение за развитието на българската литература. Със Смирненски се начена нов етап в нея. Той сложи началото на могъщото разгръщане на социали стическо-реалистическо творчество. Има писатели, които са създавали творби значими с идеите си. Те са се стремели към активно въздействие върху читателя, долавяли са точно пулса на обществените битки и са подтиквали движението напред. Такива художници-идейници - като нашия пръв пролетарски поет Д. И. Полянов - се появя ват обикновено в началната фаза на едно ново революционно движение. Но има и друг тип творци. Те са пленени повече от конкретното богатство на живота. Те повече търсят живото психологическо съдър жание. С артистичната си надареност те превъплътяват пъстротата и сложността на човешките отношения и стълкновения. Смирненски епоет който съчета в себе си мощта на идейното мислене и богатството на непосредното пластично съзерцаване на живота. Той създаде поезия, в която идеите се извисиха до най-високите помисли на епохата, а конкретните образи отразиха на предела на пълнотата очарователната сила и многоликост на действителността.

Христо Смирненски носи върху крилата на своята поезия неукротимия устрем на революционната буря и най-дръзновените мечти на народните ни зини към просторите на слънчевия ден на човечеството. Самото дви жение на многоликия живот е намерило в поезията му вдъхновено художествено въплъщение, способно с голяма сила и дълго да вълнува ума и сърцето на човека. Размахът на неговия поетически талант е тъй широк, фееричното образно богатство на творбите му е тъй дълбоко обобщило богатствата на българската литература от миналото и тъй ново и неповторимо звучи то, тъй кръвна и неразривна е връзката поетическите му видения с народния живот и мечтите за бъдещето, щото изведнъж те предизвикаха „празничен ден на улицата на пролетарската поезия", утвърждавайки с непоклатима сила социалистическо-реалистическото направление у нас. Смирненски изведе нашата пролетарска литература не само до високите върхове на Ботев и Вазов, но и на ши роки я друм на световната пролетарска литература, обогатявайки национал ния ни влог в съкровищницата на световната култура.

Целта на настоящите бележки е да осве домят читателите за излизането на две изследвания върху българската литература от Украинската съветска социалистическа република през миналата година. Касае се за книжката на покойния вече професор от Лвовския държавен университет „Иван Франко" И. С. Свенцицки - Очерци по история на българската литература" и за студията на младата украинска литературоведка О. В. Шпильова - Към въ проса за формирането на реализма в бъл гарската литература", отпечатана в сборник от изследвания за видната украинска писателка Марко Вовчок. И двата труда са пропити от дълбока любов към българската литература и се явяват ценен влог в укрепването на вековната дружба и културно сътрудничество между украинския и българския народ.

Когато става дума за своеобразието на българския реализъм от края на XIX и началото на ХХ век, ние говорим за засилване на социално-изобличителните тенденции в него, за появяването на образа на протестиращия селянин, за засиленото внимание на писателите към разкриване вътрешния мир на човека и т. н. Всичко това безсъмнение е правилно. Но ние все още недостатъчно подчертаваме влиянието на социалистическите идеи върху литературата от онези години. В сравнително широк план за това се говори обикновено само във връзка с възникването на новото течение - пролетарската литература. Що се отнася до критическите реалисти, то многобройните факти за връзките им със социалистическото движение и социалистическата мисъл, обилно привеждани от литературоведите в изследванията им върху отделни писатели, още не са намерили своята обобщаваща оценка. Между впрочем, значението на тези факти е огромно: те довеждат до възникването на нови тенденции в българския критически реализъм. Затова те трябва все по-широко и по-широко да се осветляват. Критикът-марксист Г. Бакалов започна навремето си работа от подобен род. Книгата му „Българската литература и социализмът“, издадена през 1911 г., запазва в много отношения значението си и днес. Но маститият критик не обнародва тогава редица интересни и важни документи, очевидно от чувство на скромност, тъй като голяма част от тях е свързана с неговата личност. Настоящата статия няма за цел да даде широка картина на влиянието на социа листическите идеи върху българската литература от края на XIX и началото на ХХ век. В нея се прави само опит да се постави въпросът за това влияние във връзка с характера на развитието на българския критически реализъм от онези години. Опирайки се на известни вече факти, авторът заедно с това въвежда в кръга на изучаване редица новооткрити документи от архива на Г. Бакалов, които се пазят в Москва.

Творчеството на Иван Вазов, изпь нено с демократизъм и хуманизъм, с любов и признателност към Русия и руския народ, е обърнало внимание на руските литератори твърде отдавна. Изтъкнати преводачи като А. Сиротинин, А. Степович, В. Уманов-Каплуновски и др. популяризират с преводите си в Русия не само най-изтък натите произведения на нашия народен поет - „Под игото“, „Грамада“, „Иде ли?" и др. - но и цял ред негови разкази, стихотворения, пътеписи и пр. Вазовите творби се превеждат и издават в отделни книги, поместват се в периодичния и всекидневен печат, в литературни сборници и др. Съветските литератори продължиха популяризирането на Вазовите произведения. Това особено се вижда в последните няколко години. След „Избрани разкази," издадени от Гослитиздат през 1948 г. се редят книгите: „Избрани произведения" в 2 тома. Т. І. - Повести и разкази; т. II. - „Под игото“; „На родината". Избрани стихотворения (Гослитиздат, 1950 г.); „Немили-недраги" (Гослитиздат, 1951 г.); „Избрани произведения" (детиздат, 1952 г.); „Митрофан и Дормидолски" (Гослитиздат, 1953 г.); „Под игото" (Гослитизтад, 1954 г.) и др. Отделни разкази и стихотворения на Вазов са помествани и в общи литературни сборници: „Български повести и разкази" (Москва, 1953 г. т. I, II), в литературни вестници и списания. Вазови произведения се издават също и на други езици в Съветския съюз. На арменски - Подигото" (Ереван, 1953 г.); на грузински - „Стихотворения" (Тбилиси, 1955 г.); на молдавски - „Избрани разкази" (Кишинев, 1953 г.); на таджикски - Разкази за деца" (Сталинабад, 1952 г.); на украински - „Под игото“, „Разкази", 1950 г.; „Една българка“, 1952 г.; на чувашки- „Една българка“, „Дядо Йоцо гледа" (Чебоксари, 1954 г.).

Продължавайки традициите на прогре сивната руска славистична мисъл, в последните години все по-голям брой съ ветски учени проявяват интерес към бъл гарската литература. Трудовете на такива учени като: Н. С. Державин, К. Н. Державин, К. А. Копержински или на помладото поколение литературоведи - Н. Кравцов, Д. Марков, В. Злиднев и др. засягат важни проблеми от нашето литературно наследство. Благодарение на тях ната научно-изследователска и преводаческа дейност, българската литература - минала и съвременна - добива все поголяма популярност сред съветските народи. За да отговори на нарасналите интереси на съветските читатели към нашата национална литература, колектив от научни работници в Института по славяноведение при Академията на науките в Москва се е заел с отговорната, но благородна задача, да напише очерци по история на българската литература от средата на миналия век до наши дни. Ръководени от голямата си любов към българския народ и литература, съветските литературоведи-бълга ристи са преодолели големи трудности, за да ни поднесат един труд, в който за първи път нашата национална литература се обгръща по-цялостно, проследяват се основните линии в нейното развитие, разглеждат се по-значителните факти и явления от позициите на марксистко-ленинската научна методология.