Иван Вазов

Когато разглеждаме литературното творчество на Иван Вазов, ние се стремим да отстраним всичката оная плесен и ръжда, с която го бе замърсила буржоазната литературна критика. Същото важи и за Вазовите пиеси. Редно е при тяхното поставяне днес да се подчертават пренебрегваните или превратно тълкувани в миналото идеи и образи. Новата постановка на „Към пропаст" в Народния театър „Кръстьо Сарафов" изненадва обаче с премного смели хрумвания. Новаторският похват на Ст. Сърчаджиев е заличил до голяма степен Оригиналността на пиесата. В стремежа си да я осъвремени, режисьорът така е „счупил" Вазовата, традиция", че човек добива впечатление за пиеса, останала далеч от Вазовата „, Към пропаст".

Христо Смирненски носи върху крилата на своята поезия неукротимия устрем на революционната буря и най-дръзновените мечти на народните ни зини към просторите на слънчевия ден на човечеството. Самото дви жение на многоликия живот е намерило в поезията му вдъхновено художествено въплъщение, способно с голяма сила и дълго да вълнува ума и сърцето на човека. Размахът на неговия поетически талант е тъй широк, фееричното образно богатство на творбите му е тъй дълбоко обобщило богатствата на българската литература от миналото и тъй ново и неповторимо звучи то, тъй кръвна и неразривна е връзката поетическите му видения с народния живот и мечтите за бъдещето, щото изведнъж те предизвикаха „празничен ден на улицата на пролетарската поезия", утвърждавайки с непоклатима сила социалистическо-реалистическото направление у нас. Смирненски изведе нашата пролетарска литература не само до високите върхове на Ботев и Вазов, но и на ши роки я друм на световната пролетарска литература, обогатявайки национал ния ни влог в съкровищницата на световната култура.

Иван Вазов е от малцината наши писатели, които са оставили обширни сведения за възникване на своите творби, за първообрази и сюжети, за психографията на творчеството си. Такива сведения намираме както в самите произведения на писателя, тъй също и в разговорите му с проф. Ив. Д. Шишманов. Най-малко са сведенията и данните за белетристичните творби на Вазов и преди всичко - за разказите му. В последно време ни се удаде да открием интересни факти за един от най-хубавите Вазови разкази - „Иде ли?", които ще бъдат предмет на настоящето съобщение. В писмото си от 9 септември 1888 г. Ив. Вазов, по онова време политически емигрант в Русия, пише между другото на Константин Величков: „, С удоволствие срещнах вчера в, Киевское слово (вестник в Киев) преведена новелата ти,,Последнето желание" Преводът е сполучлив. Както се догаждам, той енаправен от един български студент в Киевский университет, Ангел Теодоров". В ръкописната сбирка на музей „Иван Вазов" се намери писмо на същия киевски студент - Ангел Теодоров до Ив. Вазов, в което четем следното: „Любезний бай Вазов! Надявам се да си получил номерата от „Киев. сл." и да си прочел своя разказ. Тука който го чети секий остана доволен от негу; аз до колкото можах постарах са да стани и да излези по-гладък и са надявам това да сам достигнал. . ... И по-нататък. Що са касай во Величкова, той е отколя готов и навярно и той ще бъде напечатан". Под писмото стои дата: 12 ян. Годината не е дадена. По съдържанието на писмото личи обаче, че то е писано в началото на 1889 г. Разбираме още, че то е отговор на Вазово писмо, в което поетът се е интересувал за своя разказ и за разказа на К. Велич ков, изпратен също за „Киевское слово". Защото изразът: „Що се касае во Величкова..." не може да се отнася за разказа „Последно желание", печатан в същия вестник още през септември 1888 г. Очевидно А. Теодоров има предвид друг разказ на Величков, който бил преведен на руски и бил готов за печат в началото на 1889 година.

В неособено сложната биография на Иван Вазов годините, прекарани в Пловдив, се отделят ясно като очертан период, със своя особена физиономия, със свой колорит, върху който слагат отпечатък и темпераментът на младежките години, и обаянието на всяко едно време, в което прави първите си стъпки една нова епоха. Никъде другаде личността на Вазов не се разгръща така богато и всестранно, никога по-късно обществената му мисъл не се издига така високо и по графика на неговите художествени постижения не се очертават толкова много върхове. През краткото, но бурно съществувание на автономната област 30-годишният поет съумява и да остави в сърцето си простор за трепетите на младостта, и да бъде едновременно и политическа фигура, и просветен и театрален деец, и пламенен публицист, и вдъхновен писател. Целият му живот се направлява и движи от една характерна за него чувствителност към „социалната поръчка". Нейната повеля прави от него депутат в Областното събрание, активен общественик, редактор на списания и вестник, продуктивен публицист, отзивчив литературен критик, усърден преводач, драматург, детски писател, учебникар. Това не значи разпръскване на творческите сили. Многото различни посоки на дейност само разширяват погледа на поета. Пълнокръвното течение на неговия живот само влива повече жизнени сокове в творчеството му. И тъкмо в тия неспокойни и наситени с дела години, талантът му достига пълния си блясък. Учудващо е богатството на неговото художествено дело от този кратък период. За времето от края на 1880 до есента на 1885 г., когато става Съединението, той създава повестите „Немили-недраги", „Чичовци“ и „Митрофан", разказите „Хаджи Ахил“ и „Кандидат за „хамама"; спомените „Неотдавна"; пътеписите „Един кът от Стара планина“ и „Мочурът"; поемите „Зихра“, „Трайко и Риза“, „Загорка", , В царството на самодивите“, „Кихавицата на Саллюста“ и „Синайска роза"; стихосбирките „Гусла“, „Поля и гори“, „Италия“ и „Стихотворения за малки деца"; драмата „Руска“; комедията „Господин Мортагон" (в съавторство с Величков) и още цяла редица сатирични стихотворения и публицистични, политически и литературни статии, печатани главно в „Народний глас“, а също така многобройни преводи от класици на световната литература, правени за съставената заедно с Величков христоматия.

Произведенията на Иван Вазов проникват рано в Русия. За рецензия на своя книга („Сливница“) и за превод на свое стихотворение („Не, не ще се радвам кръвожадно") в руския периодичен печат той сам съобщава още в пътеписа си „Извън България". През времето, когато живее като емигрант в братската страна (1887—1889) той завързва и лично познанство с руски писатели, които се интересуват от славянските литератури и специално от българската, какъвто е Уманов-Каплуновски. На всички, които са познавали негови произведения, е било известно сигурно отношението му на възторжена любов към руския народ. Това обаче не е попречило на руската цензура да следи какви идеи и чувства се внасят чрез неговите произведения. Как се е отнасяла тя към неговите книги, проникнали в Русия през 80-те години, не ми е известно. Вероятно е те да са стигали в ръцете на интересуващите се по околни пътища, които тя не емогла да контролира. Тук трябва да се има предвид и обстоятел ството, че през русофобския режим на Стамболов не е било възможно или най-малко не е било безопасно, да се изпращат открито по пощата книги в страната, с която дипломатическите отношения са били скъсани. Така, струва ми се, бихме могли да си обясним защо в протоколите на царската цензура за пристигнали от България и преглеждани книги на Вазов има данни едва от 1894 година, т. е. след падането на Стамболов.