Стамболов

Произведенията на Иван Вазов проникват рано в Русия. За рецензия на своя книга („Сливница“) и за превод на свое стихотворение („Не, не ще се радвам кръвожадно") в руския периодичен печат той сам съобщава още в пътеписа си „Извън България". През времето, когато живее като емигрант в братската страна (1887—1889) той завързва и лично познанство с руски писатели, които се интересуват от славянските литератури и специално от българската, какъвто е Уманов-Каплуновски. На всички, които са познавали негови произведения, е било известно сигурно отношението му на възторжена любов към руския народ. Това обаче не е попречило на руската цензура да следи какви идеи и чувства се внасят чрез неговите произведения. Как се е отнасяла тя към неговите книги, проникнали в Русия през 80-те години, не ми е известно. Вероятно е те да са стигали в ръцете на интересуващите се по околни пътища, които тя не емогла да контролира. Тук трябва да се има предвид и обстоятел ството, че през русофобския режим на Стамболов не е било възможно или най-малко не е било безопасно, да се изпращат открито по пощата книги в страната, с която дипломатическите отношения са били скъсани. Така, струва ми се, бихме могли да си обясним защо в протоколите на царската цензура за пристигнали от България и преглеждани книги на Вазов има данни едва от 1894 година, т. е. след падането на Стамболов.

Личността на Стефан Стамболов влезе в нашата история много преди разгарянето на следосвобожденските политически страсти, но остана в нея с името си на държавник и политик и с незавидната слава на диктаторите. Неговият жизнен път премина през огъня на три въстания, освети се от заревото на една освободителна война, за да завърши в смутното време на политически убийства, Детронация на князе и ренегатство - време, в което споменът за близкото минало е вече в забвение. на Както казва Ефрем Каранфилов, „За Стефан Стамболов е писано безкрайно много. И винаги ще се пише. Той в това отношение държи първо място между буржоазните държавници. "1 Но извън полемиките, някъде встрани от погледа литературния историк, е останал проблемът за поетическото творчество на бележития революционер, политик и държавник. Дефинирано без колебание като художествено непълноценно, то не е предмет на опознаване и проучване и днес е слабо познато както на обикновения читател, така и на специалистите. А интерес към него съществува и той може да бъде литературно оправдан. Първоначално за Стефан Стамболов като за поет се заговаря покрай Ботев. По-късно Захари Стоянов ще спомене в „Записките“ си няколко особено популярни негови песни, пети по време на двете въстания - Старозагорското от 1875 г. и Априлското от 1876 г. Той дори цитира (вероятно по памет) две строфи от тях. Така всеизвестното „Не щем ний богатства" влиза в историята и остава като единствено признание за автора си. За съвременниците поезията на С. Стамболов става известна, най-вече чрез периодичния печат (в. „Знаме“ и в. „Нова Бъл гария") и бунтовните песнопойки, издавани в навечерието на двете въстания война от 1877-1878 Освободителната руско-турска г. И По обем творчеството на Стамболов надвишава това на Ботев, Чинтулов и Геров. Но то има и свои художествени достойнства. Известните ми 60 стихотворения, между които и две поеми, изненадват с разнообразната си постройка и модификация на стиха. Разбира се, не всички удовлетворяват един обективен критерий за художественост, стихът е насочен към експресията и тя често разколе бава мерките му за поетичност. И така, поет ли е Стамболов и ако е такъв, какъв е пътят на поетическото му откровение? Поет по призвание или поет по необхо димост?