Преглед

С това заглавие аз не искам да скарам тримата най-първи наши поети измежду младите, нито да ги противопоставям един на друг. Употребявам думата съ перници", защото тя ми харесва и защото намирам, че изразява най-точно съотношението на силите, за което ще говоря. Давам право на всеки, който сметне тая дума за неподходяща, да я замени с какъвто иска синоним. Само на един човек, който би си позволил такава замяна, ще се противопоставя решително: на редактора на тая статия. . Искам още тук да отбележа, че съперничеството в поезията трябва винаги да се разбира в неговите най-чисти и безкористни форми. То не е борба за надмощие, а благородно творческо съревнование.

През последно време както у нас, така и в чужбина се водят оживени спорове по въпросите на естетиката. Това е положи телно явление, защото чрез борбата на Мнения се изясняват теоретическите понятия, отхвърлят се някои остарели схващания по важните въпроси на изкуството и се създават нови, по-правилни схващания. Трябва със задоволство да отбележим, че авторът на „Съдържание и форма в изкуството" - Кръстьо Горанов не отбягва спорните въпроси, а напротив, съзнателно се стреми да изложи развиваните гледища по даден въпрос и да вземе отношение. Често той полага усилия да за щити собствена теза по някои спорен въ прос. Освен това авторът показва на места умение да пише живо и да води полемика по такъв начин, че читателят да се ориентира лесно в спорните проблеми. Това е причината. задето книгата „Съ държание и форма в изкуството" се посреща с интерес от читателите.

Характерна черта в културното разви тие на славянските народи е стремежът към демокрация на културата, да бъде тя по-близко до народа, да отразява попълно неговия живот. Това особено важи за литературата на българи, руси и сърби. Наистина, в историята на тези литератури се срещат моменти на отда лечаване от народа, когато ръководещите обществени сили се стремят да дадат друго съдържание на литературата; тези тенденции обаче не са трайни, не те характеризират литературния процес на Славянските народи. Знаменателен е фактът за културно и литературно развитие на жив, роден език у българи, руси, сърби, чехи, хървати. Започващ от средата на ІХ в., този процес постепенно обхваща почти всич ки славянски народи, за да стане от после основна тенденция в живота на българи, руси и сърби, важна предпо ставка за изграждането на такива гени- ални художници като Пушкин, Лермонтов, Толстой, М. Горки, Хр. Ботев и др. В историята на средновековна Европа малко са примерите, които да се при- ближават до оня творчески подем, до основните тенденции в литературното развитие на българския, руския и сръб ския народ.

В Чехословашката република отдавна вече съществува традиционен интерес към българската литература. Катедрата по български език и литература и лужич ко-сръбски език и литература в Праж кия университет, водена преди Втората световна война от проф. Йосиф Пата и след 1945 г. от проф. Антонин Фринта, подхранва и поддържа на научна основа тази традиция. Най-вече списанието за славянска филология „Славия", основано през 1922 г., а в последно време и научни статии в различни сборници следят въпросите на българската литература и изследват връзките на чешките писатели с българската литература. В научни тру дове върху по-общи въпроси от разви тието на славянските литератури също така се разглежда българската литература. Особено ръководителят на катедрата по славянски литератури в Бърно проф. Франк Волман, който в миналото посвети моно- графия на българската драма (Bulharské drama, Прага 1928), а в друг труд разглежда сюжетното развитие на дра мата в южнославянските литератури и се постара да определи мястото на българската драма в това развитие (Dramatika slovanského Jihu, Прага 1930), не забравя и в най-ново време българската литература. В сравнителни студии по важни въ проси от развитието и историческо-срав нителното изследване на славянските литератури той припомня взаимовръзката между развитието на българската литература и развитието на другите славянски литератури или някои факти за запознаване на чехите с българската литература.

Досега много малко е направено за разкриване псевдонимите в българската итература. На много от нашите най-големи (да не споменаваме за по-маловажните) писатели голяма част от псевдонимите все още не са разкрити. Така част от творчеството им остава неизве стно още за читателя. Голям интерес в това отношение пред ставляват псевдонимите на Елин Пелин. В началото на своя творчески път име нитият наш писател е развивал извън редно оживена литературна дейност. За един период от около шест-седем годи ни той издава няколко книги: „Разкази", т. 1, 1904 г., „Пепел от цигарите ми", 1905 г., „От прозореца", 1906 г., уча ствува в „Сборник на българановците", 1906 г (съставен от сътрудниците на хумористичния вестник „Българан"), уча ствува в редактирането на хумористич ния вестник „Жило", 1902 г. (отг ред. Ст. Барчев), редактира самостоя телно списание „Селска разговорка", 1902-3 г., сътрудничи и редактира известния хумористичен вестник „Бълга ран", 1904-9 г. Заедно с димо Корчев редактира списание „Слънчоглед", 1909 и с Иван Пенов - детското списание „Веселушка", 1908-10 г. Освен това още от по-рано сътрудничи със свои работи в редица други вестници и списа ния, като: списание „Извор", ред. Т. Ц. Трифонов, Русе, сп. „Войнишка сбирка" изд. на тогавашното Военно министерст во, сп. „Български преглед", 1893-1900 г... сп. „Българска сбирка", 1894-1915 г., ред. С. С. Бобчев, сп. Учител"," 1893-1914 г. ред. Хр. Максимов, сп. Летописи", 1899- 1905 год., ред. К. Величков, сп. „Общо дело", 1900-5, ред. Ян. Сакъзов, сп. Про света", 1901-11 г., ред. Максимов, сп. Демократически преглед", 1902-1928 г., ред. Т. Г. Влайков, сп. „Художник", 1905- 9, ред. Ал. Балабанов и С. Радев, сп. Но во общество", 1906-8 г., ред. Кр. Станчев, в-к „Български търговски вестник", изд. Йос Хербет, (където завежда литератур ния подлистник) и др. Пак по това време работи върху повестта „Гераците", две глави от която излизат в сп. Ново общество", г. 1, 1906, кн. 1, започва да пише романа „Нечиста сила" (останал не довършен до края на живота му), който печати в първа редакция в сп. „Слънчо глед", г. І, 1909, кн. 1, 2 и 3-4 и подгот вя за печат „Разкази", т. II.

Паметта е първият, макар не най-довереният помощник на обобщението. Човек неволно се обръща най-напред към онова, което тя е отсяла, когато месец след завършъка на първия национален преглед на българската драма и театър се помъчи да подреди наблюденията си. Без насилване паметта му припомня двете сполучливи Драми на един писател, който не изненада никого, защото не се нуждаеше от признание, имената на двама поети, които спече лиха заслужено възторга на публиката, макар че представеното от тях не се побира в понятието „драма“, и опита на млад автор, името на когото научихме едва от програ мата и запазихме като една от най-хубавите надежди на днешната ни драматургия. Раз- бира се, паметта не пощадява несполуките. Тя ни връща предупредително и към идейно-художествения провал, за който пар- тийният печат своевременно би тревога. Ала общо взето в съзнанието остават обнадеждаващи впечатления - националният ни театър се сдоби с много нови пиеси, като даде основания на очакванията ни, че скоро между тях ще бъдат много и хубавите пиеси. И нима трябва да се иска повече след първия сезон, през който българската Драма си извоюва законната половина от театралния репертоар?!

Сериозната грижа за издаване произведенията на българските писатели-класици възникна у нас още след Освобождението. Най-значителните от писателите на Възраждането, онези, които положиха основите на новата българска литература, приживе не можаха да видят събрани и отпечатани своите съчинения. Животът, а и смъртта на някои от тях, не им позволи да помислят дори за това. Едни, като Петко Славейков например, бяха широко известни; други - като Христо Ботев останаха приживе почти непознати. Боте вите стихотворения се разпространяваха в ръкопис из поробената българска земя. Незабелязани от тогавашната литературна критика, те бяха разпространени, както обикновено тогава става, от самия народ, за който бяха и написани. Ако смъртта не позволи на Христо Ботев да дочака изДание на своите произведения, Петко Славейков има щастието" да поживее и поработи още близо двадесет години в горещо мечтаната „,освободена“ България. Въвлечен в новите политически борби, той не можа да намери сили и време да събере „скудните останки на своята поломена лира", както сам се изразява. Нещо повече. Той дори не доживя да види събираните от него с такава любов и в 183 продължение на цял живот народни пословици.

Известно е, че цяло десетилетие преди да се появи първата стихосбирка на Георги Джагаров, в българската литература вземаше превес лирическата поезия. Като даваше емоционален израз на една велика епоха, много често тя черпеше вдъхновение от героизма на съпротивата. Близките и подалечни революционни събития, които подготвиха победата на нашия народ и му откриха пътя към бъдещето, придобиха необикновено очарование и се оказаха магнетическа привлекателна сила за твор ците. В продължение на доста години те останаха един от основните емоционални източници за повечето от тях - разбира се, преди всичко за тези, които взеха пряко или косвено участие в съпротивата и бяха направили от нея своя лична съдба, но същевременно и за такива, които бяха останали настрана от нейните сурови изпитания. Така, след като в продъл жение на десет години една от найважните теми на нашето изкуство за нима умовете и сърцата на мнозина от найДобрите ни поети и оплоди творчеството им с не малко вълнуващи творби, тя прозвуча като общо място в стиховете на други от тях. Ето защо, когато първото опиянение от победата остана назад и изискванията към художниците на словото нараснаха, съпротивата стана по-лесна, но същевре менно и много по-мъчна за поетическо пре създаване: лесна за онези, които се задоволяваха с постигането на настроение чрез преповтаряне на вариации върху една опоетизирана тема (защото имаха вече образци), и мъчна за всеки, който искаше да каже нещо ново, без да се ползува от чужди мисли, чужди образи и интонации. Тъкмо В този момент се появи и първата стихосбирка на Георги Джагаров - Моите песни".

Трудно и почти невъзможно е да се даде цялостна и завършена оценка на Славейков като поет и общественик, тъй като всяка по-съществена промяна в жи вота и литературата променя и създадения вече възглед за него. За да може да видим Славейков в светлината на нашето време, необходимо е отново да проучим основно живота и творчеството му. През последните 10-15 години беше направена сигурна крачка напред. Преди всичко беше обнародвано най-същественото от неизве стните му произведения, излязоха ня колко основни научно обосновани трудове върху обществено-политическата дейност итворчеството на поета, подготвен беше и един том с неизвестни спомени и писма. Всички тези проучвания ни помогнаха да видим П. Р. Славейков в ново осветление, да обхванем макар и приблизително онези мащаби, в които се е развивала неговата обществено-политическа и литературна дейност, да почувствуваме макар и отчасти грандиозността на епохата и величието на нейните представители.

Някак привикна слухът ни с упреците, отправяни от някои писатели към критиката. Пък и не само от тях. В този укор има нещо тревожно и твърде показателно. С основание се безпокои талантливият писател, когато съзре, че като художник той не е разбран добре от критиците, че са недооценени художествените качества на неговите произведения. И справедли вата тревога на такъв писател твърде много импонира на оная категория автори, които неоснователно живеят с убеждението, че са пренебрегнати и подценени. И тъкмо от тях най-често могат да се чуят подви квания от подобен характер: да, нас ни е нужна здрава, творчески-съзидателна, насърчително-градивна, боева критика и тя трябва да се укрепва и развива. След тези по същество справедливи изисквания обикновено следват куп назидания, а понякога се изсипват безконтролно и хулни думи по адрес на някои млади, пък не се пощадяват и по-опитните литературни работ- ници.

Когато разглеждаме литературното творчество на Иван Вазов, ние се стремим да отстраним всичката оная плесен и ръжда, с която го бе замърсила буржоазната литературна критика. Същото важи и за Вазовите пиеси. Редно е при тяхното поставяне днес да се подчертават пренебрегваните или превратно тълкувани в миналото идеи и образи. Новата постановка на „Към пропаст" в Народния театър „Кръстьо Сарафов" изненадва обаче с премного смели хрумвания. Новаторският похват на Ст. Сърчаджиев е заличил до голяма степен Оригиналността на пиесата. В стремежа си да я осъвремени, режисьорът така е „счупил" Вазовата, традиция", че човек добива впечатление за пиеса, останала далеч от Вазовата „, Към пропаст".

Трудът на Д. С. Лихачов представя една от най-интересните книги, които са излизали напоследък по въпросите на старата руска литература. Поради близостта, която съществува между руската и българската литература в Средновековието, принципната и методологическа страна на тоя труд не може да не заинтересува и българските изследвачи. Авторът си е поставил за задача да характеризира стилистическите системи на изображение на човека в старата руска литература и по тоя начин да посочи своеобразието и художествените достойнства на руската литература през първите седем века от нейното съществуване (XI—XVII в.). Той изхожда от становището, че старата руска литература представя по своята същност художествено явление, художествено творчество. Както сам отбелязва в заключителната глава, дълго време „започваха историята на руското изкуство от XIX в., макар самият факт за съществуване на произведения на изкуството в стара Русия да бе добре известен. След това откриха XVIII в., откриха и великото изкуство на стара Русия, което сега привлича усърдното внимание на цялото културно човечество. „Откриването" на старата руска Литература се извършва несравнено по- бавно. Работите на Ф. И. Буслаев първи обърнаха внимание на художествената страна на старата руска литература. Много направиха за изучаване на художествената същност на руската литература от ХI— XVII век А. С. Орлов, В. П. Адрианова- Перетц, Н. К. Гудзий, И. П. Ерьомин, В. Ф. Ржига. Предстои да се направи още повече, защото старата руска литерату- ра е несравнено по-малко „достъпна" от старото руско изкуство" (стр. 174).

Всяка дискусия има свои предпочитани изрази, употребата на които в известни моменти зачестява толкова, че те стават външна характеристика на самата дискусия. Нека си припомним един от тях, който напоследък взе да прониква и в културния печат, въпреки привидната си безсмисленост и тавтологичност. Тъй често чуваме да се казва: „Не трябва да се отбягват проблемните въпроси": Попридирчивите навярно се усмихват. Езиковедите може и да протестират. Да се откажем от израза, но безусловно ще тряб ва да го заменим с друг...

Александър Геров започна да пише не така, както почват повечето млади поети. Една от първите му творби, която се появи в ученическото списание „Българска реч" - стихотворението „Приятел", беше сякаш творба на зрял автор. Поетът, тогава още ученик в гимназията, показа в „Приятел" прецизно владеене на формата, силна, точна образност, сгъстено чувство, уме ние да композира. Този наш поет ми напомня на пианист, който от първото си появяване на подиума, от първото докосване на клавишите с пръсти владее майсторството. Геров не е лирик в общоприетия смисъл на тази дума. Защото не чувството, а мисълта играе у него първенству ваща роля. Но това съвсем не значи, че Той е умозрителен, тромав автор. Мисълта у него се носи на крилата на силното чув ство, на напрегнатото вълнение. Ето защо той не премина характерния за повечето млади поети период на творческо подражание. Самобитният характер на таланта му още от първите съприкосновения с хартията развърна пред нас един офор- мен, завършен поет, който по-сетне слезе за няколко години под нивото, с което за почна. Затова пък по отношение на въл нението творчеството му представлява една многоактна драма, пълна с най-неочаквани обрати на действието, разкъсана от противоречия, трудно, мъчително во- деща читателя към спокойствието и мъдростта на последните стихотворения от „Най-хубавото".

Институтът по история на изкуството при АН СССР е взел полезната инициатива да публикува всичко научно ценно, което се появява в областта на марксистко-ленинската естетика" в последователни сборници, без предварително да групира или ограничава статиите и изследванията, а също кръга на авторите и характера на материалите, както се казва в предварителните бележки на излезлия вече първи сборник.

Има два вида литературни историци. Едните идват в литературната история с много знания, често пъти с голяма ерудиция, владеят безчислено количество факти и могат всеки момент да ти кажат и най-незначителната дата из живота на най-незначителния писател. Тези упорити труженици знаят наизуст цялата библиография по въпроса и могат безпогрешно да те осведомят за всички спорове около него. Те биха с часове ти обяснявали този автор какво смятал, онзи какво отхвърлял, но попиташ ли ги за тяхното собствено мнение, поискаш ли им да ти направят самостоятелен анализ на някоя художествена творба, да ти разкрият нейното идейно-художествено съдържание, те изпадат в неудобно положение и виждаш, че цялата им солидна фактология се оказва безпомощна пред най-важното.

Михаил Димитров има несъмнени заслуги като изследовател на българското Възраждане и по-специално като познавач на революционното дело, идеологията и творчеството на Христо Ботев. Неговите трудове за Христо Ботев имат характер на принос в българската наука. През последните четири години българ ските историци на обществената мисъл на правиха много за усвояването, изучаването и оценката на творчеството на великия народен деец Любен Каравелов. Известно е, че недостатъчното познаване на Това творчество водеше до неточна и тясна характеристика на възгледите му. Изли зането на „Избрани съчинения" в три тома (1954-1956 г.), където за първи път е представена публицистиката и литературната критика на Каравелов, изследванията на Г. Караславов, проф. А. Бурмов, проф. П. Златарев, проф. Н. Кондарев, Цв. Минков, Илия Конев спомогнаха до голяма степен да се определи правилно истори публицистиката на Любен КараВело в (1860-1869). Издирил и подготвил за пе чат Ми хаил Димитров. София, 1958. ИзДание на Българската академия на науките, 687 стр. 8 Литературна мисъл ческата роля и действителните

Богомилското движение е една от големите прояви на нашия народ в неговия исторически живот. Въпреки че научната литература върху него е извънредно богата, все още ред важни въпроси из историята му остават за изследване и разрешаване. Всяко ново проучване в тази насока заслужава похвала, особено ако то изнася нови материали и съждения. В центъра на научните изследвания досега съвсем естествено се е наблягало върху самото учение на богомилите - главният стремеж е бил да се изяснят възмож но по-пълно техните мирогледни идеи: религиозни, социални, политически. В миналото преобладаваха изследвания, които диреха и изтъкваха предимно религиозните схващания в богомилското учение, а се премълчаваха неговите социално-политически идеи. В най-ново време тази едностранчивост е отстранена. Сега богомилството се разглежда преди всичко като силно социално-политическо движение на българските селяни, водещи борба срещу своите притеснители - светските и духовните феодали.

Неотдавна излезе от печат труда на В. Сл. Киселков „Проуки и очерти по старобългарска литература“ (Издание на БАН. Институт за българска литература, 1956). По въпросите на старата ни книжнина, общо взето, малко се пише, затова тази книга буди интерес и привлича вниманието на читателя. Васил Сл. Киселков е един от малцината наши всеотдайни и упорити труженици, който отдадоха всичките си сили в изследване само на една област - старобългарската литература. С голяма любов и постоянство той работи години наред върху старата книжнина и даде на науката Многобройни сполучливи преводи на найранните български литературни творби, написа и редица научни и популярни статии. Най-важните от тях Киселков издава в последното си обемисто произведение „Проуки и очерти. ... Така книгата му се явява като резултат от многолетен труд. Авторът обаче не е събрал механично старите си статии в един сборник. Той е извършил над тях допълнителна научна работа, като ги е прегледал и обработил от ново гледище, с оглед на нови мисли и факти, а също така е написал и нови очерци. Затова трудът му в много отношения може да се разглежда като ново произве дение.

Защо мисълта напуща главата на поета вече въоръжена с четири рими, отмерена в стройни еднообразни стъпки?" на отговора на този въпрос, зададен от им провизатора в Египетските нощи" на Пушкин, е посветена новата книга на изтъкнатия съветски литературовед и сти ховед Л. И. Тимофеев. Авторът се заема да разреши един изключително труден въ прос - въпросът за естетическите каче ства на стиха. Но преди да навлезе в същ ността на своята задача, той резюмира накратко достиженията на съвременното стихознание. Авторът посочва наред с това, че главната причина, поради която различните теоретици на стиха и досега все още не са успели да обяснят неговата есте тическа същност, еизучаването на стиха откъснато от общите проблеми на литературното творчество, „изолираното разглеждане на отделните елементи на стиха, в резултат на което от зрителното поле на изследователя изпадат и взаимовръзката на тези елементи, и тяхното реално звучение в цялостното единство, в художественото произведение". Мнозина изсле дователи се опитват да възстановят есте тическата значимост на стиха, като приписват на отделните му елементи самостоятелна естетическа стойност. А това, както показва практиката, води винаги до Формализъм.

Ако е вярно, че своеобразието на таланта се проявява още при първото съ прикосновение с материала, още при избора на ония страни от живота, върху които художникът ще спре вниманието си, за да ги превърне в образи и идеи - в не по-малка степен това важи и за критика. Дълг и право на критика е да избере от необятния и сложен свят на образите и книгите онова, което го е развълнувало, което е докоснало сърцето му, което есъбудило гнева или възторга му. Пондев екритик със свой свят и свои предпочитания. Той обича Йовков, влюбен е в Горки; ако трябва да избира, ще предпочете Вапцаров пред Маяковски - без да ги противопоставя; той е живял Дълго с Чудомир и е открил в мекия присмех на нашия смехотворец цял един свят, близък и познат му; критикът е проявил жив и жаден интерес към образа на новия човек в стиховете на Богомил Райнов; народното творчество е привлякло вни манието му като материал за художествено претворяване и идейно-естетическо възпитание. Това е естетическата атмосфера, в която кръжат критическите търсения на автора на „Догматизъм и правда".

Върху живота и епохалното историческо дело на великите славянски просветители Кирил и Методий съществува огромна литература, засягаща най-разнообразни въ проси, свързани с тях. Редом с безспорно установеното от науката в тази област, остават още редица въпроси, които са дискусионни и върху които по-често се пише. При това положение да се напише научно-изследователски труд върху жи вота и творчеството на Кирил и Методий, който да синтезира досегашните научни постижения на славистиката, като взема отношение и по дискусионните въпроси, е извънредно трудна и отговорна задача. Сега от изследователя се изисква, ръкоВоден от марксистко-ленинското учение за историческото развитие, да приложи по възможност по-пълно и творчески неговия метод при изучаването на един конкретен и важен момент от историята на славянските народи - епохалното Кириловометодиево дело, имащо особена роля в развитието на нашия народ.

Книгоиздаването в САЩ е цяла индустрия. През 1955 г., когато то достигна връхната си точка, бяха издадени 10.000 заглавия. Ала като популярно четиво книгата отстъпва първенството на списанията. Големите фирми, в чийто ресор влиза периодичният печат, издават 90 популярни списания. Тук не се броят специализираните списания, а само тези, които съдържат популярно четиво. Някои от тях представляват интерес за всеки, а други са предназ начени за определен кръг читатели жени, учащи се от колежите, мъже, любители на спорта, на киното, интелектуалци идр. Най-големи печалби носи списанието „Ридърс Дайджест" с тираж над 10 милиона, а на второ място сп. „Лайф", което се издава в тираж 5 милиона и половина. Нито едно от списанията, предлагащи популярно четиво, нямат тираж по-малък от 300.000. Разбира се, всички тези списания печелят не само от големия си тираж, но и от сумите, които получават за рекламите, поместени на техните страници.

Авторитетното немско списание „Kunst und Literatur" (ГДР) помести на уводно място отзив за трудовете на акад. Тодор Павлов в областта на естетиката. Отзивът е написан от д-р Ерхард Йон. „Една лич ност, без чието познаване не може да се говори за пълен преглед на сегашното състояние на марксистко-ленинската естетика, е председателят на БАН Тодор Павлов" - отбелязва авторът. По-нататък той просле дява някои основни моменти в половинзековната творческа работа на акад. Павлов, като подчертава: „Значителното във всич ки негови трудове е обстоятелството, че те изхождат от задълбочени познания върху историята на естетиката, от творческо приложение на диалектическия и историческия материализъм, от широки наблюдения върху художествената практика иот истински усет за изкуството. Това са плодовете на една многостранна научна дейност в областта на философията, педагогиката и др."

В националната ни литература и култура името на Елин Пелин заема особено почетно място. Значителното реалистично наследство на сомобитния и високонадарен беле трист го поставя в поредицата на найпроникновените писатели-класици в историята на българската литература. И това не е случайно. Елин Пелиновото наследство е оплодено с дълбоката мъдрост на народа ни и с красотата и величието на родната природа. Както всеки голям творец и майстор на художественото слово Елин Пелин създаде оригинално белетристично дело, носещо чисто наш, роден, български колорит, дълбоко свързано с бита и страданията, с тревогите и надеждите, мечтите иневолите, с радостите и скърбите на обикновените хора от народа. с дълбоко проникновение, виртуозност и простта възпя душевната красота, своеобразието и богатството на трудовия български човек. Видя у него черти на неповторима индивидуалност, характерни за душевния му строй и национално самочувствие. С душа на поет, с ярка пластична живописност Елин Пелин извая такива разкошни пейзажи, в които блестят просторите на родното небе, блика свежестта на българската земя, сее жар нашето южно слънце. . . Обикновените ратаи, безимотни труженици, са хора с богата мечтателна душа. Техните потисници и експлоататори от миналото - селски богаташи, бирници, лихвари, кметове, божи служители и пр., представители на „угоения народ с големи сити търбуси и пълни кесии" - са безпощадно заклеймени в белетристичните му творби. Твърде близък е бележитият писател до народното светоусещане, до народната душа. И тъкмо тази непосредност и интимна близост между твореца и народа примамват. Няколко поколения вече живеят с пленителните художествени образи, създадени от безсмъртния жизнелюбец. Днес името на Елин Пелин се произнася с гордост, обич и дьлбока признателност и едва ли ще се намери българин, който да не е чел или поне да не е слушал за горчивата участ на Боне Крайненеца, за неза 140 бравимия и доблестен Андрешко, за тъжната и нерадостна история на Елка, Цвета или Лазаринка, за „греховете" на дядо Матейко, за печалния край на дядо Йордан Герака, за Пелинко, Свилен, Липо, Монката и пр. Жизнената правда, превъплътена в тези и в десетките още живи и вълнуващи образи, въздействува днес с голяма реали стична сила. Оказа се, че безпощадният зъб на времето не накърни ни най-малко оная свежест и обаяние, красота и топлота, които са характерни за Елин Пелиновите разкази.

Целта на настоящите бележки е да осве домят читателите за излизането на две изследвания върху българската литература от Украинската съветска социалистическа република през миналата година. Касае се за книжката на покойния вече професор от Лвовския държавен университет „Иван Франко" И. С. Свенцицки - Очерци по история на българската литература" и за студията на младата украинска литературоведка О. В. Шпильова - Към въ проса за формирането на реализма в бъл гарската литература", отпечатана в сборник от изследвания за видната украинска писателка Марко Вовчок. И двата труда са пропити от дълбока любов към българската литература и се явяват ценен влог в укрепването на вековната дружба и културно сътрудничество между украинския и българския народ.

Известно е, че любовта е една от онези сили, без които животът не само би изгу бил всякакво очарование, а просто би станал невъзможен. Необходимо е обаче да се добави, че тази сила на силите съдържа в себе си и своето отрицание - онази пета на Ахил, която я прави уязвима. Като казвам това, аз имам предвид, че този, който обича, обикновено не забелязва слабостите на обичания или не им отдава дължимото значение. В неговата Оценка много често снизхождението затуля същността и правдата невинно съжителствува с неправдата. Така трябва да обя сним и този факт, че бащата обикновено не прави разлика между рожбите си и е склонен да ги смята за еднакво пълноценни. И което ни занимава в случая, това важи не само за рожбите на плътта, а и за рож бите на духа - за онези съкровени трепети на ума и сърцето, наречени художе ствени произведения, чрез които творецът се изявява и живее. Всеки, който е работил в областта на изкуството, знае колко е трудно на един художник да се отдели от своята творба, да я обгледа и да я прецени хладнокръвно. И ми се струва, че тази трудност найясно проличава тогава, когато трябва да се направи избор на най-доброто. В такъв случай авторът най-често се колебае, мъчно му еда се раздели с някои свои творби, макар да не може да ги защити достатъчно убедително и накрая прави усилия да ги вреди между сполуч ливите. Така като правило той се представя с по-малко взискателност и по едностранчиво, отколото би го представил един негов ценител с не по-голям вкус и разбиране, но свободен от вътрешна обвързаност с творбите му.

За мен човекът, личността, авторът са едно нещо. Затова, прочитайки последната му книга, не можех да не се върна към някои първи впечатления от неговите работи. Беше отдавна. Баща ми беше редовен читател на „Философски преглед", на Това внушително списание с жълти корици, което внасяше респект у най-малките и от чийто едър шрифт нищо не разбирахме. Веднъж заварих в къщи баща си и брат си. Те четяха нещо на глас от списанието с жълтите корици. Какво беше то - не зная. Само помня, че се говореше за някакъв тип младежи, които знаят като петте си пръста любов- ниците на Шарл Боайе и поклонниците на Грета Гарбо. За миг се умълчаха. В тоя като Момемнт брат ми се обърна към мен и, ме посочи, каза, че и аз ги знам не по-зле от тях. Понеже тогава бях киноман истрастен събирач на снимки, не можех да разбера понятията, вложени в думите му. Едва по-късно разбрах.

Чешко-българските културни връзки винаги са били здрави и плодоносни. Това са връзки между два народа, славянската принадлежност на които ги е въодушевявала за задружен живот, за сътрудничество, за взаимопомощ. В ново време тези връзки многократно увеличи и укрепи дружбата между нашите народи, която процъфтя в условията на задружното изграждане на социализма в нашите страни, на общата борба за мир в света, на общите ни интереси и стремежи с ред на роди, които начело със Съветския съюз отстояват прогреса, справедливостта и живота в света. Традиционните оживени и приятелски отношения, които съществуват между българския и чехословашкия народ, несъмнено заслужават нашето най-голямо внимание, защото те доказват, че дружбата Между нашите народи не е случайно яв ление. Пред българските и чехословашките научни работници в областта на културната история и на славянознанието стои задачата те да бъдат изследвани подробно и задълбочено. В областта на чешко-българските културни връзки работи успешно чешкият българист-литературовед Зденск Урбан, преподавател по българска литература В Пражкия Карлов университет. Токущо той ни поднесе едно крупно дело - книгата си „Из историята на чешкобългарските културни връзки" (на чешки език), издадена от Чехословашката академия на науките.

Камен Калчев е писател с изявен интерес към нашия съвременен живот. Богат и разностранен е този живот и не се поддава лесно на художествено изображе ние, защото бързо се променя. Но толкова по-благородна е задачата на писателя, който се заеме да прозре в неговото противоречиво движение напред. В своите романи на съвременна тема Калчев не се движи по периферията на обществото, старае се да вникне в сложния път на неговото развитие. Неговите произведения не са „забавно четиво", те навяват мисли за нашия нов живот, богати са с обществена проблематика. Последният роман на белетриста „Семейството на тъкачите", както и предишният му „, На границата", потвърждават тази хубава тенденция в неговото творчество. Макар двата романа да се различават по тема и сюжет, между тях има нещо много общо: засегнати са някои важни обществени явления, подхванати са жизнени конфликти, нахвърлени са интересни образи из нашата съвременност.

Не ви ли се случва често да зачетете някоя съвременна българска книга и всеки момент да сте готови да я захвърлите? А ако стигнете до последната и страница, не изпитвате ли гордото чувство, че сте доказали силата на своята воля? Сякаш уморено вървите из суха, безцветна степ и напразно търсите прохладната сянка на вековни дървета. Няма живи хора, няма увличащо действие. През цялото време виждате конците, с които писате лят движи своите герои по строгите предписания на литературните догми. И никакъв трепет, никаква следа в душата ви. Но справедливи ли ще бъдем, ако кажем, че цялата наша съвременна литература е опустошена от схематизма? Разбира се, не! Истинските таланти той не можа да превземе. Появиха се романите „Железният светилник“ и „Преспанските камбани" на Димитър Талев, които са гордост за нашата белетристика, „Обикновени хора" на Георги Караславов, „Тютюн" на Димитър Димов (първото издание), „На живот и смърт" на Димитър Ангелов, „Иван Кондарев“ на Емилиян Станев, повестите на Павел Вежинов и др. Появи се и непознатото доскоро име на един млад човек, който още с първата си книга спечели сърцата на читатели и критици.

Новото теоретико-критическо списание на Съюза на съветските писатели и на Института за световна литература идва не просто да увеличи количеството на страниците, предоставени на литературния изследовател, а да се превърне в център на все по-оживените обсъждания около въпросите на литературното съвремие и минало. Излезлите четири книжки са твърде малко, за да се прави заключителна оценка, но те достатъчно ясно дават да се разбере, че списанието се енасочило уверено към изпълнението на тази задача, макар тя да е останала недоизказана в уводните думи на първата книжка. А нуждата от печатан орган - център на теоретическата и критическата дейност, се чувствува от всекиго, взел присърце делото на социалистическата литература. Преди години неведнъж се споменаваше, че довоенното списание „Литературный критик" се било поддало на едно неправилно отношение към литературния живот. И все пак през последните седемна110 десет години, когато отсъствуваше периодично марксистко издание, посветено спе циално на въпросите на литературната теория, история и критика, любителите и изследвачите на литературата у нас се обръщаха често към каталозите, за да подирят няколкото оскъдни течения от „Литературный критик“, пръснати из софийските библиотеки. Този интерес не може да се смята напразен. За това свидетелствуват редица статии (напри мер на Альтман, Гриб и др.), намерили навремето място в списанието и преиздадени напоследък. Колкото и строга да с общата преценка за „Литературный критик" (за съжаление, нейните мотиви не са напълно известни на българския читател), интересът към старото издание се обяснява преди всичко с обстоятелството, че в него неизбежно се отразяваха найярко различните тенденции през тогавашния етап от развитието на марксическата естетика, литературознанието и критиката.

Правилното изясняване на отношенията, съществували между някои наши писа тели, културни и революционни дейци от епохата на Възраждането, както и на влиянието, което взаимно са си оказвали, е едно от основните задължения на изследователите им. Към такова изясняване трябва да се стреми всеки автор, който взема перото, за да очертае жизне ния път или пък само отделни моменти от огромната по значение и разностранна по характер дейност например на Петко Славейков, Раковски, П. Хитов, Каравелов, Ботев, Левски и други дейци от онова време. Защото нерядко в отошенията между тях намираме научното обяснение на много прояви от обществено-политически и литературен характер.

От 28 септември до 1 октомври се състоя във Венеция международен конгрес за Голдониеви студии, с който се приключиха Тържествата по чествуване 250-годишнината от рождението на най-големия италиански комедиограф - Карло Голдони в родния му град Венеция. Годината 1957 е под знака на тия тържества; тя носи името „Голдониева година" и от деня 25 февруари до 1 октомври т. г. са следвали различни тържества във Венеция: поставяне възпоменателна плоча на къщата, в която се еродил Голдони, представяне на различни Голдониеви пиеси (, Чичо Тодор Мърморко“, „Четиримата чудаци“, „Кампиело“, „Кьодженски свади“, „Хитрата вдовица“, „Слуга на Двама господари“, „Гостилничарката“, ангологията „Голдониева Венеция“, „Васалът“, „Жените в добро настроение“, „Смирненският импресарий“, „Ветрилото"). В тържествата са участвували не само венециански трупи (трупата на Ческо Базеджо, тая на Венецианското „Биенале"), но и редица чуждестранни: Загребският народен театър, Бохумският Шаушпилхаус - Германия, Народният театър на Нова Хута - Полша, Румънският народен театър, Трупата „Льо Грение" от Тулуза, Шаушпилшуле от Бернската консерватория, Университетската драматична трупа на Ка Фоскари и др.

Най-силно се проявява в представените пиеси за конкурса, уреден по случай стогодишнината на , неуме нието на авторите да пишат драматически произведения, - отдето може да се заключи, че в конкурса не са взели участие известни български писатели. Налице е безпомощността, придружена с неизбежните подслушвания, които се срещат и движат действието едва ли не на всяка представена пиеса. Никаква грамотност не личи в повечето от тия произведе ния. Идеята им изобщо не намира убедително разрешение; сюжетът им е лошо разказан, макар и съвременен: - за живота на нашето село днес - кооперирано или не - подбалканско, тракийско или странджанско, не е ли все едно; за живота на индустриализирания град след национализирането. Действуващите лица не са живи хора. Най-често техният словесен речник се свежда до думи като „изфукал“, „терсене“, „шашма“, „кандардиса", хойка"; ремарките - до стереотипните: в момента влиза Х“, „в момента излиза Z", „в момента свири сирена“. Действуващите лица се движат произволно: влизат, излизат - по желанието на автора; произнасят реплики, които не са по-щастливи от случайно отронената: „Младостта отмина, красотата увяхна... Но дерзай!"

Бурният разцвет на народната култура ина изкуствата в социалистическите страни има една особена характерна черта: наред с непрестанно растящия интерес към класическото наследство, широките народни маси проявяват непознат за по-раншните епохи интерес и към културните завоевания на другите народи. Общуването между отделните народи, размяната на културни ценности придобиват огромни размери. Тези общувания непрестанно се улесняват от политиката на дружба, която неотстъпно провеждат държавите от социалистическия лагер; те все повече и повече се превръщат в една от необходимите предпоставки за обогатяването и разви тието на всяка отделна национална култура.

Творчеството на Иван Вазов, изпь нено с демократизъм и хуманизъм, с любов и признателност към Русия и руския народ, е обърнало внимание на руските литератори твърде отдавна. Изтъкнати преводачи като А. Сиротинин, А. Степович, В. Уманов-Каплуновски и др. популяризират с преводите си в Русия не само най-изтък натите произведения на нашия народен поет - „Под игото“, „Грамада“, „Иде ли?" и др. - но и цял ред негови разкази, стихотворения, пътеписи и пр. Вазовите творби се превеждат и издават в отделни книги, поместват се в периодичния и всекидневен печат, в литературни сборници и др. Съветските литератори продължиха популяризирането на Вазовите произведения. Това особено се вижда в последните няколко години. След „Избрани разкази," издадени от Гослитиздат през 1948 г. се редят книгите: „Избрани произведения" в 2 тома. Т. І. - Повести и разкази; т. II. - „Под игото“; „На родината". Избрани стихотворения (Гослитиздат, 1950 г.); „Немили-недраги" (Гослитиздат, 1951 г.); „Избрани произведения" (детиздат, 1952 г.); „Митрофан и Дормидолски" (Гослитиздат, 1953 г.); „Под игото" (Гослитизтад, 1954 г.) и др. Отделни разкази и стихотворения на Вазов са помествани и в общи литературни сборници: „Български повести и разкази" (Москва, 1953 г. т. I, II), в литературни вестници и списания. Вазови произведения се издават също и на други езици в Съветския съюз. На арменски - Подигото" (Ереван, 1953 г.); на грузински - „Стихотворения" (Тбилиси, 1955 г.); на молдавски - „Избрани разкази" (Кишинев, 1953 г.); на таджикски - Разкази за деца" (Сталинабад, 1952 г.); на украински - „Под игото“, „Разкази", 1950 г.; „Една българка“, 1952 г.; на чувашки- „Една българка“, „Дядо Йоцо гледа" (Чебоксари, 1954 г.).

Издаването на сборника „Червен смях" е една навременна инициатива. „Червен смях" е първото партийно литературнохумористично списание. В неговия хумор Звънти здравият оптимистичен смях на една млада класа - творец на историята. Но в този смях, наред с жизнеутвържда ващите революционни ноти, кипи страстна класова ненавист. Той плющи като камшик, гори като нажежена стомана. Списанието отразява многостранната обществена, политическа и литературна действителност от онова време, то е жив отзвук на острите политически борби. Издаването на подобни сборници дава тласък на научно-изследователската работа. В това отношение време е нашата литература да създаде свои традиции. Списание ,, Червен смях" отдавна представлява библиографска рядкост. Запознаването с него помага на изследвача да проникне по-дълбоко в литературния живот на времето, пред неговия поглед се разкрива по-пълно творческият образ на много изтъкнати наши писатели, ярко оживява атмосфе рата на нашия прогресивен литературен фронт.

Идната 1958 год. в Москва ще се съ стои IV конгрес на славистите от цял свят. Славистичният конгрес в Москва несъмнено представя значително културно събитие. Той ще покаже преди всичко състоянието на славистиката - на славянското езикознание и славянското литературознание днес и ще постави и изясни задачите на следващите години. Конгресът вече се подготвя усилено. Уточнена и известена е неговата тематика, набелязана е неговата основна структура, разработват се докладите, започнало е отпечатването на готовите от тях, за да бъдат запознати със съдържанието им предварително участниците в конгреса. Конгресът ще се предшествува от една дискусия, която ще постави и реши важни въпроси на славянското езикознание и литературознание.

Правдивото чувство на поета може да се изяви непосредствено и стихийно, да обагри всяка дума, да зазвучи във всяка рима, да се прелее във всяка тръпка на ритъма. То може да бъде бурно или интимно, да увлича или да трогва, да кара читателя да се вълнува. Има поети обаче, при които чувствата винаги се явяват свързани със зъдълбочена и обобщаваща мисъл. От това те не изгубват силата си, но стават по-трайни, по-изяснени и по-целенасочени. Овладяни от волята на поета, чувствата не излизат на повърхността на фразата, не притежават ефектната, но твърде мимолетна красота на настроението, а увличащата, макар и не бурна сила на сдържаното вълнение.

В предговора към книгата си „Стоян Михайловски. Баснописец и сатирик“, излязла в края на 1956 г., Ангел Тодоров пояснява, че "... замислена по основа като биографична" тя придобила литературно-критически характер, тъй като в нея се стигнало до произведенията на писателя. Получило се художествена публи цистика - симбиоза" - съчетание на художествено описание (разказ) с анализ (теория). Тези обяснения и уговорки, това своеобразие изобщо на книгата, не могат да не се вземат предвид при нейната оценка. На нея трябва да се погледне не само като на пръв опит на Ангел Тодоров, но и като на един от редките опити в нашата литература за осъществяване на такава „симбиоза". Предварително може да се каже, че този опит в общи линии е сполучлив.

Иван Д. Шишманов е измежду забеле жителните представители на българската литературна наука. Неговото дело на историк на литературата, критик и етнограф, известно не само у нас, а и в чужбина, е оставило незаличима следа в нашия културен живот. Тези, които са се занимавали с историята на българското Възраждане или с отделни автори като Вазов, достигали до някои от трудовете на Шишманов, са усещали неизбежно чара на една натегнала от знания, проникновена и жива

Първата стихосбирка на Първан Стефанов е едно явление в нашата лирика, което радва и задържа погледа. За художествените колебания в първите стихове на Първан Стефанов се писа доста, Но в това неравномерно още, младо творчество се чувствува вече лиричен герой с определена физиономия. За това говори още първото програмно стихотворение „Изповед". Основният патос в него не произтича от конфликта между личното и общественото, между синовния дълг, дълга към любимата жена и общественото чувство - конфликт, външно привнесен в творбата .Мисълта тук е другаде - тя е в драмата на човека, който търси щастие за всички, тя е в размаха на крилата, разтворени за полет. За големите идейни търсения поетът говори с изповеден тон, раздвижил съкровените струни на своето детство. Има известна несъобразност в това, че невръстно дете разговаря със звездите за съдбта на хората и търси жизнен път. Всъщност поетичната идея е друга - авторът само не е могъл да немери точния образ, сюжетната подробност, външното конкретно положение, за да изрази едно богато душевно съ стояние - тревогата и болката на мисълта, 1) П. Стефанов „Нар. младеж", 1956 г. - „Соколови пера", изд. когато на живота се реагира по детски силно, а съзнанието обхваща само огромността на въпроса, без да може да даде отговор. Поетът разказва за изминат етап от свсето развитие. Но това е само псетична форма, средство за да разкрие болкага си - от човешкото страдание. Основното в тези детски безпомощни въпроси, в разговора със звездите, мъката и жажд та за щастие на хората придава живот на зрелия порив. Неспокойният поривен юноша, вгледан в звездите, е излязъл на широк друм, там, където бият ветровете, където соколът сече бурята с гърдите си и се вдигат за полет слънчеви крила.

От дълги години видни югославски общественици, литературни критици и историци проявяват интерес към художественото творчество и обществено-политическата дейност на много български писатели. Още преди Освобождението на страниците на сръбския печат се появяват твърде интересни оценки и отзиви за творчеството на Георги Раковски и Любен Каравелов, а така също и мното статии за политическото и културното възраждане на българския народ. Няколко години по-късно, 124 когато и у нас стана възможно по-обстойното проучване на литературата на бъл гарския и на югославските народи, авторитетни сръбски литературни историци написаха специални изследвания за жи вота и дейността на някои български писатели от епохата на Възраждането.

Стремежът на Г. Константинов да стъпи на здрава идейно-методологическа основа е най-важното достойнство на новата му книга „Писатели-реалисти", посветена на белетристичното дело на Любен Каравелов, Захари Стоянов, Иван Вазов, Михалаки Георгиев, Тодор Влайков, Елин Пелин.1 Този стремеж е помогнал на критика, от една страна, да потърси нови факти от живота и творчеството на разглежданите писатели, а от друга - да очертае в една или друга степен повярно техния писателски облик, отколкото в предишните си работи. Г. Константинов подхожда към литературните факти и явления като литературен историк и критик с подчертани публицистични интереси. Художествените произведения той изя снява предимно откъм идейно-тематична и морално-обществена страна. Не е случаен фактът, че в неговите очерци се отреждат тройно повече страници тъкмо за публициста-мемоарист Захари Стоянов, отколкото за всеки от другите писатели в книгата, взети поотделно; че за публицистичния „трактат" на Л. Каравелов „Из мъртвия дом" е отделено почти двойно повече място, отколкото общо за найхудожествените му повести „Българи от старо време“ и „Маминото детенце" и пр.

В своята книга „П. Р. Славейков и руската литература" С. Русакиев изследва влиянието на руската литература върху творчеството на първия голям български поет Петко Славейков. Това е важен и интересен проблем, свързан с началото и развитието на новата българска литература. Като проучва и установява силата и значението на руското литературно влияние върху П. Р. Славейков, авторът ни помага да разберем как се заражда новата българска поезия, кои жизнени сокове я подхранват и какви са пътищата, по които тя се развива.

Повестта „Семейство Ласкови“ е найзначителната творба на младия белетрист Л. Станев. Тя привлича вниманието с интересната съвременна проблематика, с някои вярно доловени психологически портрети и главно с критичния дух, с който е пропита. В нея най-добре проличават както силните, така и слабите страни в метода на Л. Станев. Тази повест е интересно явление в нашата съвременна социалистическа литература. Тя не е сатирично произведение в класическия смисъл на думата. В нея няма силно хиперболизиране на образите, а хуморът като изобличително средство почти отсъствува. Но по обект на изображение, по целенасоченост, повестта е сатирична. В нея Л. Станев е изобличил основни човешки недостатъци като лъжата и лицемерието, подлостта, безпринципността, кариеризма.

Продължавайки традициите на прогре сивната руска славистична мисъл, в последните години все по-голям брой съ ветски учени проявяват интерес към бъл гарската литература. Трудовете на такива учени като: Н. С. Державин, К. Н. Державин, К. А. Копержински или на помладото поколение литературоведи - Н. Кравцов, Д. Марков, В. Злиднев и др. засягат важни проблеми от нашето литературно наследство. Благодарение на тях ната научно-изследователска и преводаческа дейност, българската литература - минала и съвременна - добива все поголяма популярност сред съветските народи. За да отговори на нарасналите интереси на съветските читатели към нашата национална литература, колектив от научни работници в Института по славяноведение при Академията на науките в Москва се е заел с отговорната, но благородна задача, да напише очерци по история на българската литература от средата на миналия век до наши дни. Ръководени от голямата си любов към българския народ и литература, съветските литературоведи-бълга ристи са преодолели големи трудности, за да ни поднесат един труд, в който за първи път нашата национална литература се обгръща по-цялостно, проследяват се основните линии в нейното развитие, разглеждат се по-значителните факти и явления от позициите на марксистко-ленинската научна методология.

Повишеният интерес към културното ни наследство изисква да се пристъпва към него критически, с любов и разбиране, с на учна осведоменост и гражданска отговорност. От едно сериозно издание съвременният ни читател трябва да научи кога, при какви конкретно-исторически условия е написана творбата, какви са били субективнотворческите подбуди на писателя, как да се разбират някои своеобразия от идеологически и естетически характер. Необходимостта от критически апарат се налага особено при произведения, чийто автори са изминали сложен, противоречив идейно-творчески път. Предприетото пълно критично издание на съчиненията на Иван Вазов е сериозен опит да се поднесе творчеството на големия български класик в такава форма, че да отговаря на изискванията на хора с различни интереси и да бъде на равнището на сегашното развитие на литературната ни и археографска наука.

Още в първата си пиеса Камен Зидаров показа особеностите на своето драматично дарование - ярки образи, които носят атмосферата на времето, вълнуващи конфликти и национален колорит. Но в „Царска милост" стремителната драматична линия се пречупва от известна разтегнатост и повествователност, от известно нарушаване на драматичното единство. 

Новото и радостното, с което пиесата „За честта на пагона", се различава от „Царска милост“ е по-ясно изразената конфликтност, непрекъснато усилващото се драматично напрежение и същевременно поголямата и композиционна стройност. Цялата постройка на „За честта на пагона" е по-съвършена, което показва, че дра- матургическото майсторство на Камен Зи даров е укрепнало. 

В центъра на пиесата драматургът е по- ставил дълбок психологически конфликт. Със средствата на драмата, чрез силни драматични ситуации Зидаров се еопитал да разгърне сложната душевна драма на К. Зидаров, За честта на пагона" драма, печатана в сп.п. „Театър", кн. 6/1956 г. един човек, у когото се борят силите на любовта със силите на дълга и честта. Голямо постижение за автора е фактът, че той изнася на преден план в пиесата психологическите противоречия, личната Драма на човека. Сблъскването на любовта с дълга, противоречието между мечтата за лично щастие и обществените задължения са стара тема в драматургията. Камен Зидаров е разрешил този вечен проблем по нов, оригинален начин, по комунистически.

Пред нас е една действително интересна, страстно и живо написана книга. Авторът смело поставя някои основни въпроси на естетическата наука, които напоследък често се заобикаляха. Централният проблем, който изцяло е погълнал вниманието на Буров, е отношението „предмет-съдържание на изкуството". Всичко останало е подчинено на този проблем. Казаното за функцията на изкуството е илюстрация на основната теза за своеобразния предмет и съдържа ние на изкуството. В първа глава Буров критикува широко разпространения възглед, че предметът на изкуството бил целият свят и че неговата специфика се пораждала не от предмета, а от формата на възпроизвеждане на живота (образната форма). Разбира се, отразяването на живота във „формата на самия живот", в жив, конкретен, индивидуален образ е твърде важна особеност на изкуството. Но образността е присъща и на науката, и на фотографията, и на практическата дейност на хората. След като прави интересна и правилна критика от една страна на Кант и Шилер, а от друга - на някои съветски теоретици, Буров достига до следния извод: Образността не е съществен специфически признак на изкуството. Тя нищо не обяснява, а сама трябва да бъде обяснена. Цялата работа е в особения предмет на изкуството, който поражда и особената образна форма. Какъв е този предмет? Всяко истинско изкуство