Изповед

Първата стихосбирка на Първан Стефанов е едно явление в нашата лирика, което радва и задържа погледа. За художествените колебания в първите стихове на Първан Стефанов се писа доста, Но в това неравномерно още, младо творчество се чувствува вече лиричен герой с определена физиономия. За това говори още първото програмно стихотворение „Изповед". Основният патос в него не произтича от конфликта между личното и общественото, между синовния дълг, дълга към любимата жена и общественото чувство - конфликт, външно привнесен в творбата .Мисълта тук е другаде - тя е в драмата на човека, който търси щастие за всички, тя е в размаха на крилата, разтворени за полет. За големите идейни търсения поетът говори с изповеден тон, раздвижил съкровените струни на своето детство. Има известна несъобразност в това, че невръстно дете разговаря със звездите за съдбта на хората и търси жизнен път. Всъщност поетичната идея е друга - авторът само не е могъл да немери точния образ, сюжетната подробност, външното конкретно положение, за да изрази едно богато душевно съ стояние - тревогата и болката на мисълта, 1) П. Стефанов „Нар. младеж", 1956 г. - „Соколови пера", изд. когато на живота се реагира по детски силно, а съзнанието обхваща само огромността на въпроса, без да може да даде отговор. Поетът разказва за изминат етап от свсето развитие. Но това е само псетична форма, средство за да разкрие болкага си - от човешкото страдание. Основното в тези детски безпомощни въпроси, в разговора със звездите, мъката и жажд та за щастие на хората придава живот на зрелия порив. Неспокойният поривен юноша, вгледан в звездите, е излязъл на широк друм, там, където бият ветровете, където соколът сече бурята с гърдите си и се вдигат за полет слънчеви крила.

Монолог в абсолютен смисъл на думата не съществува, защото в своята същина той е или разговор със себе си, лична изповед в най-разголената форма. раздвояване между двете половини на човешкото същество в един вътрешен антагонизъм между добро и зло, морална равносметка със себе си или с други, уравновесяване на чувства и страсти, коригиране на отношения и планове, претегляне на възможности, диалог с някой мислен събеседник, така че винаги се превръща диалогичен монолог или монологичен диалог. Доказателство за това е, много често от мислен монолог ние преминаваме, без да се усетим, в гласен диалог, сякаш разговаряме с някого. Почти винаги монологът се явява като резул тат на някакво напрегнато вътрешно състояние: изблик на радости ликуване, злобно тържество, отчаяние, разкаяние, недоволство, което трябва да се разтвори именно чрез разговор насаме, защото интимната първосьщина на монолога го затваря в границите на нашето собствено Аз. В монолога може да бъдем без маска, разголената първосъщина на нашето емоционално и морално Аз, без всякакви задръжки за изказ и самоконтрола на чувства и език, на страсти и долни попълзновения, в него можем да изридаем дълбокия си трагизъм, да проливаме сълзи, да изплачем мъката или унижението си, да изплюем злобата и завистта си, B бъдем такива, каквито никой не ни познава. да Към монолог са склонни хора със склонност към излиятелност, към размисъл към самокритика, към морална вивисекция. Взривателят може да е вътре в нас, но и вън от нас. Един незначителен повод може да отключи цяла серия от верижни монологични реакции и по пътя на тях да се стигне до съдбовни решения или преустройство на целия ни емоционален склад и морално поведение. Външният взривател се подхранва, разбира се, отличното предразположение към самовзривяване, т. е. от личната възбудимост и склонност към автовивисекция или възприемане на натрапени представи, към емоционална и морална равносметка.