Николай

Поезията на Христо Ботев е неизчерпаем източник на вдъхновение за много творци в българската литература. Традицията на Христо Ботев и нейното обновление намират израз най-вече в идейно-художественото развитие на романтическата героика. В основата на тази традиция лежи баладата „Хаджи Ди- митър". 1 И В настоящата статия от поетическото наследство на Т. Траянов, Г. Милев Н. Хрелков се разглеждат произведения с баладичен характер или такива, включващи в структурата си баладични елементи, тъй като те дават възможност за най-ярки паралели с баладата „Хаджи Димитър" в творчеството на поетите от първите десетилетия на ХХ в. Целта на статията е да проследи приемствеността в литературното реали зиране на героичното и трагичното и влиянието на тази приемственост върху развитието на баладичния жанр. Написани през различни исторически периоди, поетическите произведения на Т. Траянов, Г. Милев и Н. Хрелков използуват по различен начин мотива на „Хаджи Димитър" в интерпретацията на героичното и трагичното. Особеното в развитието на мотива на Ботевата балада у тези автори се състои в това, че той се изгражда и осъществява в реалистическа тенденция, вложена в оптимистическата Ботева концепция за революционната борба. Т. Траянов, Г. Милев и Н. Хрелков използуват мотива на „Хаджи Димитър", като създават произведения с високохудожествена стойност.

В условията на победилата социалистическа революция в България е лесно да се пише и говори за съветската литература. А преди четиридесет и повече години не беше тъй. Със спе циален закон фашистката власт и полицейската цензура постави под абсолютна възбрана ли тературата, идваща у нас от страната на победилия социализъм. По този повод още през 1924 г. Гео Милев проникновено писа: „Независимо от хулите и клеветите културният живот в Русия върви с един темп, който е невероятен за Западна Европа... Излязоха от Русия писатели, ху дожници и мислители; основаха се в Берлин няколко руски издателства: и цяла Европа бе навод нена от руски книги; френската и немската литература бледнеят пред това, което се хвърля в Европа като руска литература. От Русия се лансират школи и теории, за които западното нова торство не се е още досетило..." (курс. м., Х.Д.). Именно това естетическо богатство на новата руска литература, родена от Октомври, обуславя огромното и влияние върху революционния процес от световен мащаб и нейното благотворно въздействие върху обществото за неговия революционен преход от капитализъм към социализъм. Десетки стихотворения, поеми, повести и романи, дори песни и филми, създадени от съветски автори, най-активно се включват в духовния живот на българина. Затова днес не само специалистите, а и обикновените читатели виждат истински революционен подвиг в борбата за издаването и разпространението на съветската книга у нас в периода на фа шистката диктатура (9 юни 1923 - 9 септември 1944 г.). За относителна пълнота и точност трябва да добавя, че редица произведения на новата руска литература българските преводачи и издатели не успяват да прокарат" през менгемето на фашистката цензура. Такива са романите „Как се каляваше стоманата“ на Н. А. Островски и „Педагогическа поема" на А. С. Макаренко, пиесите „Хляб на В. Киршон и „Страх" на А. Афиногенов и др. И все пак например романът „Как се каляваше стоманата" - един ориги нален екземпляр с автограф на Н. А. Островски - бива внесен в България и по нелегален път доставен на политическите затворници в Стара Загора. С превода на „Педагогическа поема се залавя в Плевенския затвор секретарят на ЦК на БКП Трайчо Костов. За пръв път и двата романа в превод на български език излизат у нас едва след народната победа. Това са книги-бойци, изстрадани във фашистката преизподня. От писателите и превода чите тези книги преминават в ръцете на ремсовата младеж и онова поколение от комунисти, което по време на въоръжената съпротива срещу хитлеристките окупатори на Балканите рамо до рамо с по-старото септемврийско поколение изнесе на плещите си кървавия двубой. Върху активната страна на възприемането на героите и проблемите, изнесени в произведенията ва съветската художествена литература, днес се спират в спомените си мнозина наши антифаши сти. В тия спомени веднага се хвърля в очи връзката, която авторите правят между идеоло гическото въздействие на изкуството, от една страна, и бита, психологията на бореца-антифа шист, попаднал в ръцете на полицията или в затвора, от друга.

В архива на Николай Лилиев намерихме пет непубликувани досега писма от Димчо Дебелянов; две от тях публикуваме тук. В архива на Николай Лилиев са запазени всичко 39 писма на Дебелянов, писани през периода от 1907 до 1915 г. 1907 е годината на тяхното запознаване в Долна баня. Там Лилиев е работел като счетоводител, а Дебелянов, вече установил се в София, бил на гости на брат си Илия. Дебеляновите посещения в Долна баня особено зачестили след запознанството му с Николай Михайлов. През 1908 г., когато пише публикуваното по-долу първо писмо, Димчо Дебелянов работи в Метеорологичната станция в София. Приятелят от Долна баня го въвежда в столичните ли тературни среди, запознава го с Димитър Подвързачов, Георги Райчев, Георги Бакалов. Де белянов започва редовно да сътрудничи на Бакаловото списание „Съвременник“, където печата и Николай Лилиев (псевдонимът му, измислен от Георги Бакалов, се появява за пръв път в това списание на кн. 2 от 1908 г.). Димчо Дебелянов, Николай Лилиев и Димитър Подвързачов стават неразделни, сърдечни приятели. „Николай Лилиев - казва Димитър Подвързачов в спомените си - от край време има този усет да открива млади момчета - като него самия любимци на музите. Той доведе при мене Димчо Дебелянов... Много бързо се сближихме - Николай и аз - с Димчо. Той беше по природа кротък и обичлив момък... Колкото и скромно да оценявам значението на нашия приятелски кръжец, отпосле събран около списание „Звено", за развитието на Димчо - не ще мога да отрека, че изобщо ние се влияехме един от друг в най-добрия сми съл на думата." Първото писмо от архива на Николай Лилиев, което публикуваме тук за пръв път, с от 1908 г. Написано е върху осем страници (два големи прегънати листа) с черно мастило и е без дата и без обръщение (нещо нехарактерно за Дебеляновите писма). По всичко личи, че началото на писмото е загубено. На пощенското клеймо върху плика разчитаме следните дати: 19. VII. 1908, София и 23. VIII. 1908, Долна баня. Второто писмо, което публикуваме тук, е част от писмо, писано от Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов до Николай Лилиев. Адресирано е до Базел в Швейцария, където Лилиев бил за кратко време пристигнал от Париж.

Публикуваните по-долу писма на Димчо Дебелянов до Николай Лилиев са открити и разчетени от Магдалена Баева и Маргарита Дойренска - сътруднички в къща-музей „Ангел Ка ралийчев". Вероятно самият Н. Лилиев на времето ги е предал на Каралийчев, който ги е съ хранил заедно с редица други документи и с личната си кореспонденция. Писани в периода между 1912 и 1916 г., тези писма хвърлят допълнителна светлина върху живота на Димчо Дебелянов в самоковската казарма, в София и на фронта; върху житейските и естетическите му възгледи, върху настроенията му, върху „необикновеното“ му приятелство с останалите писатели, журналисти, художници и др. от групата на Димитър Подвързачов, вър ху особеностите на българския символизъм и т. н. В дълбоките изповеди, които прави пред своя искрен приятел, Димчо Дебелянов се разкрива отново като болезнено чувствителна и кристално чиста личност, като непрестанно измъчваш се (без конкретна причина) от угризения на съвестта и от своето човешко несъвършенство. Особено ценни тук са признанията, които Дебелянов прави за отношението си към же ните, самоанализите му, както и новият по-ранен вариант на стихотворението „Гора". Едва се га се откри и оригиналът на стихотворението „Прииждат, връщат се...", за което се знаеше, че е изпратено в писмо до Николай Лилиев. По сведения на Тихомир Геров това стихотворение е писано в с. Давидово преди един военен поход и е завършено на 22. . 1916 г. В публикуваното тук писмо „Прииждат, връщат се..." носи същата дата. За пръв път стихотворението е публи кувано в сп. „Везни" (1 - 1979, кн. 5, с. 129) в същия вариант като публикувания тук. В едно от писмата е преписан един от вариантите на стихотворението „Изминал пътя през льките..." То е публикувано за пръв път в сп. „Смях" (III, бр. 107, 13. IX. 1913 г., с. 4, под заглавие „Късна жалба"). Стихотворението има още две редакции: в сп. Художествена култура" (IV, кн. 2 от 1944 г.) и в сп. „Звено" (1, кн. 4-5 от 1914 г.). Тук, в писмото си до Лилиев, пое тът преписва стихотворението във втория му вариант (както е в сп. „Художествена култура"). За написаното в стихове писмо на Д. Дебелянов от 27. ІІ. 1913 г. дава сведения Тихомир Геров в книгата си „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов", 1957, с. 27. В архива на Ангел Каралийчев се пази и ръкописът на едно писмо, писано от Димчо Дебелянов до Иванка Дерменджийска. Писмото е без дата и без адрес, написано е на тесен и къс кариран лист. Ето неговия текст: „От всеки ред на писмото ти личи презрение, което аз, може би, не заслужавам. Кои са при чините, които са те накарали да ми пращаш след толкова дълго мълчание такова надуто и ви сокомерно писмо, не зная и не искам да зная вече. Това е навярно последното ми любовно пис мо до тебе, а може би, и последното любовно писмо. Ако ти си заблудена от хорски клюки това говори повече в твоя вреда отколкото в моя. Пиша ти при чудно душевно спокойствие. Някога имаше наистина хубави дни и вечери, но за тях по-хубаво да си не спомняме. Но тогава още грееше слънцето на пролетта", а сега то угасна без всякакви катастрофи Като приятели, може да се срещнем някога, но любов между нас няма вече и не може да има, с поздрав Д. Дебелянов" Нямаме никакви сведения по какъв начин ръкописът на това писмо, чийто текст с вече известен, е попаднал в архива на писателя Ангел Каралийчев.