събеседник

Дойде време и Симеон Радев да заеме законното си място в нашата духовна култура. Сега неговото духовно съчинение „Строители на съвременна България" едостояние на новите читатели, излязоха и две други книги с негови статии и спомени. Но аз си спомням времето, когато за всичко това не можеше дори да се мечтае. Дълги го дини, цели десетилетия наред над неговото дело тегнеше предопределението на мълчанието, забвението, непризнаването. Всяка вечер точно в 6 часа той излизаше да се разходи по „Раковски", срещах го понякога с мрежа в ръка в съседните магазини, рядко с някой свой връстник, повечето сам. Мълвеще се, че работи над трети том от „Строителите", защото понякога се мяр каше в библиотеката на БАН, дето се ровеше в прашни и пожълтели архиви. Но после преста на, тъй като беше много зле със зрението - вече не можеше да чете, не различаваше от пръв поглед дори физиономии, трябваше дълго да се взира в теб, повече те познаваше по гласа... Така веднъж го спря, като му се обади и го приближи, писателят Димитър Хаджилиев, с когото седяхме на маса в кафене „Прага", отвън, на тротоара. Хаджилиев беше общителен човек, познаваше кого ли не, той покани Симеон Радев на масата и ни запозна: Борис Делчев, Здравко Петров и мен. Какво беше учудването ни, когато се оказа, че Симеон Радев знаеше по нещо за всекиго от нас. И не беше обикновена любезност във френски стил от негова страна. Почувствувал нашите съмнения или изненада, той каза по нещо конкретно и за трима ни. Борис Делчев беше публикувал наскоро статия в Литературен фронт" за общата художествена изложба, там отбелязваше и картините на Бистра Радева. Разговорът тръгна естествено, редно беше Симеон Радев да се интересува от такова важно събитие в живота на най-близкия си човек. (Дори когато си тръгна след час и половина, той се върна и се пошегува заговорнически: „Ако жена ми ме пита къде съм закъснял, ще й кажа, че сме разговаряли заза нейните картини".) Външно погледнато, Симеон Радев имаше твърде немощен вид - съсухрено лице, много бледо, почти прозрачно, с големи, клепнали уши, с отслабнали, доста помътени очи; дребна, мършава фигурка и слаб глас. Но духът му бе останал непокътнат от възрастта. За щастие той бе съхранил паметта си, привеждаше не само второстепенни и третостепенни подробности, но свободно и точно боравеше с години, имена, заглавия, цитати на няколко езика и пр. Говореше леко, приятно, с характерна мекота в мелодиката на фразата, в която просветваха непомръкнали остриета на каламбури и сентенции. Жилав характер живееше в този македонски българин, един от последните наши възрожденци. Той не можеше и не искаше да се приспособи към унификацията на днешната реч и това се чувствува по спомените, които написа. Такъв изворно чист бе неговият език и в личен разговор. Но най-безценното качество на Симеон Радев беше не говата сладкодумност. То придаваше на ерудицията и културата му неповторимо българско очарование. Трябва само да го разпалиш и да се приготвиш да го слушаш. Той разказваше изключително увлекателно - живописно и мъдро. В наше време малцина са запазили това рядко качество - само у Радичков и Хайтов има все още нещо от сладкодумството, от масалд кийството на някогашния народен разказвач, а нали цялата ни проза се крепи на тази разказвателна способност? Да си спомним Софроний, Каравелов, Вазов, Цани Гинчев, Захари Стоя нов, Влайков, Елин Пелин, Йовков, Каралийчев - как леко и естествено се струи тяхната реч, колко силна е разговорната реч в писмената литература!

Какво са спомените ни? Отломки от миналото, разпилени, объркани... Ровиш, избираш и все чувствуваш, че стъпваш в развалини. Оцелялото се смесва с разрушеното, ценното - с незначителното. Започнеш да разказваш, да пишеш, увличаш се.... И накрая - с някаква подкопаваща ирония - ти виждаш, че си укрепявал не изречения, не живи представи и обстоятелства, а нещо като разбита музейна съдина. Онова, което времето е отчекнало оттам, което липсва, се заменя често с нов глинен пласт, за да се види как е изглеждало цялото. Защо непременно цялото? Отломката е също истина... Единствената ни връзка с изгубеното сте само вие, глухи, несвързани спомени, необезличени от времето, неподправени от сляпа симпатия. Откъде да започна? Зная, че Николай Лилиев не обичаше да се разнищва животът на постите, да се правят „разкопки" в тяхното вкаменено минало... За нас - казваше той - по-важно е онова, което те са съз дали, тяхната поезия..." Какво ми остава в такъв случай? Има епизоди, има случайно казани думи, оценки, мнения, които са като живи въглени в пелта. Ще ги оставим ли да изтлеят заедно с нас? Какво ще кажем ние на младите сърца?" пеЕто въпрос - един от най-значителните може би в нашата нова културна история, въпрос, който поетът си беше задал твърде рано, обладан от необорими съмнения. Отминала бе Първата световна война. Разрушенията, нечуваните кръвопролития, милионите човешки жертви не бяха още забравени. Животът се надигаше от пепелищата, обезверен, колеблив и несигурен... Октомврийската революция вдъхваше скрити надежди, но и те се задъхваха в разстре лите, в кръвта и пламъците на събитията, които се бяха развихрили у нас през 1923 г. - в нача лото на есента. За на не знам какви нас - младите - това бяха години на неясно очакване, години на учение, блянове и упование въпреки оскъдицата, въпреки пречките, които срещахме по пътя си. Запознах се с Николай Лилиев още като студент. Учех живопис, а четях непрекъснато поезия. Освен това не бяха редки случаите, когато вместо към палитрата аз посягах - кой знае защо - към цигулката си. Опасен кръстопът, който най-често не води за никъде. Оттогава до последните дни на поета аз съм се срещал много пъти с него. Разговаряли сме, чели сме стихове заедно, писали сме си писма... Още го виждам така ясно, както в часовете на срещите ни. Едър, изправен, той вървеше бавно, загледан далече някъде пред себе си. Онова, което се нала гаше в неговото масивно лице, беше хубавото му верленовско" чело, което светеше от чистота и някаква неугасима младост. Като че ли зад прозирната му кожа се отгатваше винаги нещо недосе гаемо и непорочно, някаква плаха, самотна мисъл, която той не смееше да сподели с никого, Езикът му, когато той запитваше или отговаряше, беше винаги точен, безупречен... Лилиев изговаряше някак преднамерено думите почти така, както се пишат, ако това, разбира се, не затруд няваше произношението им, ако не затъмняваше тяхното благозвучие.