Сладкодумният

Дойде време и Симеон Радев да заеме законното си място в нашата духовна култура. Сега неговото духовно съчинение „Строители на съвременна България" едостояние на новите читатели, излязоха и две други книги с негови статии и спомени. Но аз си спомням времето, когато за всичко това не можеше дори да се мечтае. Дълги го дини, цели десетилетия наред над неговото дело тегнеше предопределението на мълчанието, забвението, непризнаването. Всяка вечер точно в 6 часа той излизаше да се разходи по „Раковски", срещах го понякога с мрежа в ръка в съседните магазини, рядко с някой свой връстник, повечето сам. Мълвеще се, че работи над трети том от „Строителите", защото понякога се мяр каше в библиотеката на БАН, дето се ровеше в прашни и пожълтели архиви. Но после преста на, тъй като беше много зле със зрението - вече не можеше да чете, не различаваше от пръв поглед дори физиономии, трябваше дълго да се взира в теб, повече те познаваше по гласа... Така веднъж го спря, като му се обади и го приближи, писателят Димитър Хаджилиев, с когото седяхме на маса в кафене „Прага", отвън, на тротоара. Хаджилиев беше общителен човек, познаваше кого ли не, той покани Симеон Радев на масата и ни запозна: Борис Делчев, Здравко Петров и мен. Какво беше учудването ни, когато се оказа, че Симеон Радев знаеше по нещо за всекиго от нас. И не беше обикновена любезност във френски стил от негова страна. Почувствувал нашите съмнения или изненада, той каза по нещо конкретно и за трима ни. Борис Делчев беше публикувал наскоро статия в Литературен фронт" за общата художествена изложба, там отбелязваше и картините на Бистра Радева. Разговорът тръгна естествено, редно беше Симеон Радев да се интересува от такова важно събитие в живота на най-близкия си човек. (Дори когато си тръгна след час и половина, той се върна и се пошегува заговорнически: „Ако жена ми ме пита къде съм закъснял, ще й кажа, че сме разговаряли заза нейните картини".) Външно погледнато, Симеон Радев имаше твърде немощен вид - съсухрено лице, много бледо, почти прозрачно, с големи, клепнали уши, с отслабнали, доста помътени очи; дребна, мършава фигурка и слаб глас. Но духът му бе останал непокътнат от възрастта. За щастие той бе съхранил паметта си, привеждаше не само второстепенни и третостепенни подробности, но свободно и точно боравеше с години, имена, заглавия, цитати на няколко езика и пр. Говореше леко, приятно, с характерна мекота в мелодиката на фразата, в която просветваха непомръкнали остриета на каламбури и сентенции. Жилав характер живееше в този македонски българин, един от последните наши възрожденци. Той не можеше и не искаше да се приспособи към унификацията на днешната реч и това се чувствува по спомените, които написа. Такъв изворно чист бе неговият език и в личен разговор. Но най-безценното качество на Симеон Радев беше не говата сладкодумност. То придаваше на ерудицията и културата му неповторимо българско очарование. Трябва само да го разпалиш и да се приготвиш да го слушаш. Той разказваше изключително увлекателно - живописно и мъдро. В наше време малцина са запазили това рядко качество - само у Радичков и Хайтов има все още нещо от сладкодумството, от масалд кийството на някогашния народен разказвач, а нали цялата ни проза се крепи на тази разказвателна способност? Да си спомним Софроний, Каравелов, Вазов, Цани Гинчев, Захари Стоя нов, Влайков, Елин Пелин, Йовков, Каралийчев - как леко и естествено се струи тяхната реч, колко силна е разговорната реч в писмената литература!