Разцветников

„Макар и за нас изкуството да е храм, все пак то е храм на бога-живот" - заявява един от четворката", след като и тя, и цялата ни общественост са пили вече и от възторзите, и от погромите на кръстопътната 23-а година, с ясното съзнание за „ние сме ново поколение“. „С живота ние искаме да съединим красотата. Това са думи на изповед, дошла след като „аз"-ът на българския писател има вече дългогодишен опит в стремежа да подчини себе си, туй сърце, дето страда", на общонародни интереси и идеали. Това са думи, носещи нови акценти в изживяното още у Ботев страдание и безумство в отзив на плач народа!" из Нови акценти, защото и времето е ново или по-точно друго. Епохата на народните водачи, на единия, повел след себе си множеството, е минала страница от националното ни съзиждане, въпреки че вечният проблем си остава: но, кажи ми що да тача в тоя мъртъв свят коварен? Зададен директно и с болка, това е един от онези въпроси, които не търпят отлагане на отговора независимо през кои точно моменти от историята на бъл гарите е поставен. В своето време Ботев му отговори със смъртта си. Но тя не го премахна от душевността на българския интелигент, не писа срещу него - отговорено завинаги. Напротив, той се оказа още по-драматично вкован в съд бата на всяко следващо поколение и на всеки отделен творец. И с минаването на годините той става само още по-сложен - обвързан и обвързващ.

През своя недълъг, лишен от външен шум и блясък житейски път Асен Разцветников (1897-1951) успя да измине докрай пътя, който води в храма на сло вото. Неговата човешка участ бе несретна, трагична. Животът му бе самотен, труден, разяден от духовни противоречия, но той ги преодоля чрез вълшеб ната сила на поезията, превърна ги в поезия. И творческата му съдба се оказа необикновено щастлива. Разцветников не само остави ярка диря в българската лирика и записа златни страници в нашата детска литература, но също така допринесе много творбите на редица чуждестранни писатели да зазвучат вдъхно вено и на родния ни език. Той е един от класиците на българския художествен превод, продължител на дай-добрите му традиции, създадени от поети като Ив. Вазов, К. Величков, П. П. Славейков, К. Христов, Н. Лилиев, Г. Милев, Д. Подвързачов, Г. Михайлов. Нещо повече, Разцветников е един от малцината големи наши писатели, за които преводът е дейност не по-малко усърдна и отговорна от собственото им творчество. Самоотверженият преводачески труд на Разцветников без съмнение е една от особените, характерни изяви на неговия литературен талант. Преводът е своеобразно продължение и развитие с други средства на цялостното му, самобитно писателско дело. И днес, когато търсим очертанията на това дело върху картата на нашето литературно минало, ние виждаме, че с името на Разцветников са свързани някои от най-артистичните постижения на българския стихотворен превод от епохата между двете световни войни. Между тях трябва да търсим и къл новете на новата ни, модерна преводаческа школа, която разцъфтя в края на 50-те години и продължава до ден днешен да дава своите плодове. За Разцветников може да се каже и нещо повече от това, че е етап в развитието на българското преводаческо изкуство. Той е едно от имената в краткия списък преводачи, които не са престанали да бъдат посредници при възприемането от нашата публика на европейската литературна класика. Разцветниковите пресъздания на „Херман и Доротея“ и „Страданията на младия Вертер", поя вили се в края на 20-те години, и до днес се преиздават у нас като най-добри преводи на тези две произведения на Гьоте. А Разцветниковите преводи на „Илиа да" от Омир и „Тартюф" от Молиер все още продължават да бъдат образци на българско поетично слово - въпреки че е минал близо половин век, откакто са публикувани; въпреки че преводът на „Илиада“ е непълен; въпреки че междувременно се появиха нови преводи на тези знаменити творби. В това отношение бихме могли да сравним Разцветников с малцината наши писатели от рода на К. Величков („Ад“ от Данте), Д. Подвързачов („От ума си тегли" от 1 „Илиада" в превод на Ал. Милев и Бл. Димитрова (1969); „Тартюф" в превод на Ст. Бакърджиев (1977). 45 Грибоедов и „Маскарад" от Лермонтов), Г. Михайлов (стихотворения от Едгар По) и др., които превърнаха превода в изкуство. Преводаческото дело на Асен разцветников потвърждава още веднъж ста рата мисъл, че преводът не е само форма (понякога доста елементарна) на меж дулитературен обмен, но и могъщо средство за създаване на художествени про изведения. И понякога те от доведени деца на националната литература се пре връщат в истински, кръвни рожби на майчиното слово.

При изясняването на някои характерни черти на септемврийската поезия и вникването по-отблизо в поетичния свят на двама видни нейни представите ли - Асен Разцветников и Никола Фурнаджиев, - в сложната гама от наст роения и чувства на тяхната лирика, силно се откроява една главна особеност - баладичното, като своеобразно поетическо мислене, въображение и настроение. Колкото близки в тематично отношение, толкова и полюсни по натюрел, образ ност и оригиналност на стиха, двамата автори в сборниците „Жертвени клади и „Пролетен вятър" прибягват до баладичните елементи не от желание да бляс нат с причудлива маниерност, колкото от една органична необходимост да се изразят в изповеден тон болката и скръбта, бунтът към една страшна истина жестокост и гибел. С оригинални поетически средства, със своеобразен заряд на Разцветников и Фурнаджиев успяват да разкрият психологията на образите в поезията си, да покажат своите истински поетически възможности. Нашата литературна критика е отделила немалко място за септемврийска та поезия на Разцветников и Фурнаджиев. Особеното обаче се състои в това, че на критиката от 30-те и 40-те години липсва обективна позиция и правилно разбиране за приказно-романтичната образност, баладичния характер на стиховете на двамата поети, експресивното в образа при Фурнаджиев. 1 Литературните критици от по-ново време внасят яснота по проблема за ба ладичното в септемврийската поезия, разкриват неговите особености и функция, опровергават пресилените обвинения за подражателство, търсейки в изразните средства и образите своеобразно преплитане на фолклорно-баладичната тради ция и модерно поетическо виждане, връзката с реалното (Г. Цанев, Пантелей Зарев, Розалия Ликова, Г. Димов, Здр. Петров и др.). Подчертава се определено баладичният тон в поезията на Разцветников и Фурнаджиев, баладичното се приема като поетично средство за постигане на най-висока хармония и яснота чувствата и идеите, за емоционалност, динамичност и непосредственост на образите. на При изясняване особеностите на баладичното в септемврийската поезия без- спорно трябва да се изтъкне значението на традициите, на ония закономерности, които свързват септемврийските поети с тези, творили преди Септемврийското въстание, и дори много преди него.