Асен

След завършъка на Първата световна война (1914-1918 г.), от която България излезе победена, осакатена и с покрусени национални идеали, в недрата на интелигенцията са зароди стремеж към обнова чрез просвета и нравствено усъвършенствуване. Тогава се проявиха и добиха разцвет идейните течения: комунизъм, анархизъм, толстоизъм, въз държателство и туризъм. Много добре е изразил това ново един от неговите апостоли: „пробуждане към духовен живот, копнеж по нещо по-горно от онуй, в което грижите, всекидневните суети и борби притискат душата." Поканен от настоятелството на читалище „Надежда" в Търново да държа няколко беседи по своята специалност, аз приех поканата с известно смущение; струваше ми се, че времената съвсем не подхождат за лекции по биология и химия и че в изсушените в злободневията на политически разпри и грижи за поминък сърца съвсем не би намерило отклик словото на един лабораторен работник.

Костенец, 30 юли 1951 г. Георги Константинов В Москва, където беше изпратен на лечение, починал от рак в кръвта Асен Разцветников... Миналата година той живя тук, край мене, цял месец. Оттук го взе Камен Зидаров, тогава директор на Народния театър, за да го заведе в болницата „Д-р Рачо Ангелов" при прославения д-р Цончев... (Камен Зидаров ероден в Драганово и двамата с Асен много се обичаха.) Аз познавах Асен Разцветников от 1922 година. Беше завършил няколко семестъра по славянска филология и литература, когато аз се записах, и вече се заканваше, че ще напуска филологията, защото му се виждала досадно суха, и ще се прехвърли в Юридическия факултет. Пишеше и печаташе стихотворения, които не изпъкваха сс особени качества. Знаех го повече като студент - Асен Коларов - и като страстен комунист. Много време двамата седяхме на един чин.

У нас все още не е достатъчно изследвана онази част от епистолярното наследство на поети и писатели, която е най-пряко свързана с тяхното творчество. Става дума за обнародването на писма, дневници, бележници с планове и замисли, интервюта и други материали, които биха ни помогнали да надникнем по-добре в светая светих" на даден автор - в неговата творческа лаборатория. Обикновено те се съхраняват в държавни или частни архиви, в повечето случаи разпръснато, а не на едно място, което значително затруднява тяхното издирване и изучаване. Понякога щастливи находки помагат тези материали да бъдат открити и публику вани, като по този начин се хвърля допълнителна светлина върху творчеството на един или друг писател и поет.

Името на този поет обикновено се свързва с така наречената „септем врийска поезия“ у нас, а представата за неговото творчество - с първата му стихосбирка „Жертвени клади". Той е известен и като автор на една поема - „Двойник“, и книга със стихове - Планински вечери“, които се възприемат като резултат от неговото откъсване от революционното движение на вре мето и затваряне в света на самотата и социалната индиферентност. Но това са, така да се каже, полюсните представи за А. Разцветников, христоматийни истини за неговия дълъг и труден път на развитие. Преди да се изяви като певец на жертвите на Септемврийското въстание през 1923 г., той участвува активно в борбите на работниците, преминава и през школата на партийния литературен печат. Роден и израснал на село (Драганово, Горнооряховско), Разцветников отрано вкусва от горчивия хляб на работника, отрано е принуден да се грижи сам за своето съществуване. През този период (от завършване на гимназията - 1916 г. до септември 1923 г.), който ние условно ще наречем „От „Червен смях" до „Нов път" - той прави и своите първи по-значителни опити в областта на поезията. Неговото осъществяване като поет, започнало преди участието му в сп. „Нов път“, не е добре проучено и обяснено. За сътрудни чеството му в „Червен смях" (1919—1923), литературната притурка на в. „Работнически вестник“ (1922-1923) и другите партийни издания обикновено само се споменава, без да се проследят мъчителните търсения на тво реца и бавното му откъсване от влиянието на Хр. Смирненски. А периодът до „Нов път“ е интересен, защото през тези години Разцветников постепенно се изгражда като комунист и автор със свой облик. Голяма роля в това отношение изиграват няколко важни събития в неговата жизнена и творческа биография: участието в Общата транспортна стачка (1919-1920), идването в София и сътрудничеството в литературните издания на партията. Те очер тават главните насоки на неговото бъдещо развитие, определят обхвата на гражданските му и творчески вълнения и търсения.

С Асен Златаров се запознах в Пловдив, където се печаташе мой научен труд. По онова време бях преподавател в Старозагорския учителски инсти тут (наричан Висш педагогически курс), но в Стара Загора не се приемаха за печат научни трудове, в които има цитати на чужд език, поради което бях възложил печатането му на една от пловдивските печатници. На път за тази печатница срещнах адвоката Васил Крумов, който бе създал агенция за организиране на беседи и рецитали. Крумов бе придружен от млад човек, пред когото се оправдаваше за нещо. Запозна ме с него. Това бе Асен Златаров поканен от Крумов да изнесе беседи върху природосъобразния Жиест и при родосъобразния режим на хранене - тогава тъкмо бе излязла книгата нЗлатаров „Наука за храненето“. Тези беседи били обявени от толстокстита без знанието на Златаров. По това време те имали конгрес в Пловдив. Катa смятали, че тези беседи са обикновено изказване на конгреса, гражданите н Пловдив не бяха проявили особен интерес към тях. Беседите не бяха добре посетени, което понижи настроението на Златаров, а при това между него и Толстоистите имаше разногласия по въпроса за природосъобразния живот, които се изтъкнаха на конгреса. Толстоистите представяха като природосъобразен живота, който е чужд на научните изследвания върху природата. Златаров, напротив, смяташе, че такъв живот може да се постигне чрез използуване на научните изследвания с оглед на непрестанно развиващите се човешки нужди. В тези свои беседи Златаров прояви ерудицията си, прояви и известен дар да изразява на достъпен език научните въпроси, но не успя да изрази специфичната си дарба на лектор. Във всеки случай аз бях заинтересован и го поканих да изнесе беседи и в родния ми град Стара Загора. В тази година (1921) университетът беше затворен поради недоразумения с министерството, което искало да отмени автономията му и почти всички професори, които бяха се проявили като лектори или искаха да станат такива, бяха на обиколка из провинцията и изнасяха беседи. Златаров, който бе вече известен в тази област, прие с готовност поканата ми. Преди идването му в Стара Загора аз му бях изпратил един екземпляр от критичната ми студия върху бергсонизма, към която той още в Пловдив бе проявил интерес. В отговор на това той ми изпрати писмо със следното съ държание: „Получих и прочетох с удоволствие Вашата публикация... Вие прекрасно знаете Бергсона и оперирате много похватливо и тънко с него, за да обосновете Вашата теза. Изобщо Вашето схващане е право, макар сам Бергсон да има такъв ужас от интелектуализма. Мене ми се струва, че между 159 интуиция и интелект няма враждебност, а това е необходимо движение между емпирия и теория, по чийто път въобще става актът на нашето познание." В Стара Загора Златаров изнесе две беседи, които разкриха цялото му богатство от научна ерудиция и данни за преподавател. В моите очи той се издигна до висота, до каквато не бе достигнал нито един от реномираните преподаватели в Петербург и западните университети през време на студентските ми години. Сравнявайки Златаров със Сперански, който минаваше за най-добър преподавател по философия в Петербург, аз го поставих неизмеримо по-високо от него. Сперански говореше с издигнати над аудиторията очи, като че съзерцаваше някакъв високо стоящ над нея свят. Златаров, напротив, направо гледаше слушателите си, приобщавайки ги към себе си и към мате рията, която преподаваше, запознаваше ги с вълненията на учените, които са създали разглежданите научни теории, със стремежите им да открият тай ните на вселената и да създадат блага за цялото човечество. Той заразяваше слушателите си не само с поетичния си език и стил, но и с интонациите, съ четани със специфичния тембър на гласа му и с ясната дикция, която позво ляваше да се чуват дори и тихо произнесените думи до последните редове на залата. Начинът, по който той говореше, допълваше смисъла на произнесе ните думи, а заедно с това ги обагряше емоционално. От беседите му лъхаше поезия, която не се прибавя към мисълта, за да я направи достъпна за ауди торията, а произтича от самата мисъл. Мисъл и чувство бяха органически свързани и увличаха слушателите в някакъв нов свят, различен от света, който протича реалният им живот. Слушателите не бяха само слушатели; B те се чувствуваха и като съучастници в творческото дело на големите учени. Златаров бе гост в моя дом и аз имах възможност да беседвам с него върху тайната на обаянието, което възбуждаха беседите му.

Поради една случайност първият ми литературен спомен след Девети септември е свързан с името на А сен Разцветников. Два дни след паметната дата партийната организация на писателите беше свикана на заседание - трябваше да се огледаме, да се уреди членството на някои от нас и да се набележи план за работата вече на легални основи. И понеже нямахме средище и всичко беше в кипеж, заседанието стана някак на импровизационни начала - в едно от помещенията на оцелялата печатница „Полиграфия“, между касите с букви и рулата с хартия. Но дали защото бяхме подранили или пък защото беше допусната някаква неточност в определяне на часа, наложи се да почакаме. И Камен Зидаров, който разказваше не знам каква история около съставянето на бившето правителство, започна да ни окайва, че сме мудни, че кретаме след събитията с цели две денонощия (тогава това беше много). „Виж, журналистите се оказаха динамично племе, изпревариха ни" - рече той все така шеговито. И с леко убодване додаде: „И динамично, и практично! Сигурно сте чели вчерашната им резолюция: успяха вече да поискат от правителството и квартири." После, като да беше се сетил за нещо забравено, предизвикателно попита: „Па само те ли? - изпре вариха ни и някои поети от бившите хора. Къде ни са стихотворенията? А един от тях вече е написал, дори успя да ми го даде.“ И едвам изрекъл, извади Oт Джеба си някакъв сгънат лист. Но вместо да се позовавам на паметта, по-добре ще бъде да приведа една запазена моя записка от онова време, написана същата вечер под впечатление на онова, което се беше случило. „Понеделник, 11 септември 1944. ...Стихотворението, което прочете, е озаглавено „Спасената планета“. След произнасяне на заглавието последва кратка пауза и някой попита: „Кой е авторът?“ В отговор на това Зидаров рече: „Името ще кажете вие.“ И зачете. Стихотво рението е разказвателно, малко нещо космично, с библейско-иносказателни позовавания, но по същина е изцяло в днешния ден. Сюжет: Дойдоха варварите. Изплашени, ние се спотаихме в удобствата си. Младите избягаха в пла нината, в сърцата си скриха честта. Планетата боледуваше и беше пред за гиване. Но тук се случи чудо: младите слязоха от планината и сега, пощадена и потънала в цветя, нашата планета пее междузвездите. "

В старите балкански литератури са широко разпространени редица произведения, които е намерил художествена интерпретация култът към светицата Петка (Параскева) Епи ватска, наричана още Нова, Търновска, Белградска или Сръбска, Яшка. Нейните мощи, отнети от латинците и донесени в Търново след знаменитата клокотнишка победа на Иван Асен II, подир падането на Търново под ударите на турците последователно биват пренасяни и престояват за различни периоди от време във Видин, Белград и Цариград, докато най-сетне се озовават в Яш. Несъмнено това е една от съществените причини за популяризирането и развитието на нейния култ сред балканските народи, както и за възникването на значителен цикъл от произведения, принадлежащи към такива продуктивни жанрове на средновековните литератури от източноправославен тип като житийния жанр и химнографията. Около произве денията, съставящи този цикъл, е възникнала богата литература, но все още не са намерили задоволително решение отделни възлови моменти от началната история на цикъла сред южните славяни. В коя година са пренесени мощите от Каликратия в Търново и дали преди това събитие са били преведени на старобългарски някакви произведения за Петка Епиватска ? Кога и колко произведения са били преведени в България ? Кой и къде е направил преводите? Дали само еднаквото име е довело до това странно смесване и взаимно проникване, което наблюдаваме в литературните произведения и иконографията на Петка Епиватска и другите две светици със същото име или това е последица от съвсем друга причина ? Нова светлина върху набелязаните въпроси хвърля една неизвестна доскоро в науката творба на непознат старобългарски книжовник от тридесетте години на XIII в., която носи белезите на друг обикнат от старобългарските писатели жанр - летописния разказ. Централно място в този разказ е отредено на пренасянето мощите на светицата в Търново. Заедно с това неизвестният автор съобщава важни сведения за направен от него превод на произведения от гръцки език, с които се поставя началото на агиографско-химнографския цикъл за Петка Епиватска в старата българска и изобщо в старите славянски литератури. От изключителна важност са и съобщените от автора сведения за първия търновски патриарх Йоаким, които допълват изгубената част от единствения намерен досега препис на житието му и дават възможност да се разбере смисълът на едно неясно място в известния от Бориловия синодик Разказ за възобновяването на българската патриаршия в 1235 г. Ценен заради фактическото си съдържание като исторически извор, Летописният разказ същевременно е Оригинално произведение на старата ни литература, което обогатява представата за книжовния живот в Търново през тридесетте години на XIII в. Публикуването му е наложително.

Писмата на Асен Златаров, които се намират в архива на Николай Лилиев, колкото и малко на брой - пет - са ценни, защото отварят непрочетена страница от книгата на неговия живот. В тях той пише, че сказките, от които ние на времето сме били във възторт, и кабинетната му работа на учен опустошават неспокойната му душа. Златаров е представител на онова поколение, което изнася на своите плещи две войни - Балканската и Първата световна. След тях „Никога вече война" е лозунг в ръцете на народите Той се подема от писатели, общественици, политици. Николай Лилиев превежда „Огънят от Анри Барбюс. Сладкодумецът Асен Златаров е неофициален пратеник на мира. Но той не есамо негов апостол, не само сказчик по научни и философски въпроси, не само развява знамето на Лилиевата поезия из цяла България, а е и крайно състрадателен и нежен. В 1922 г. Златаров е във Враца и говори за автора на „Птици в нощта". От разлепените афиши освен заглавието „Поетът на душата - Николай Лилиев" узнаваме и това, че парите от продажбата на билетите се пращат на поета, който е тежко болен във Виена. По-късно между двамата приятели не става дума за подаръците. Лилиев мисли, че големия пакет, който Свето слав Минков му донася в поликлиниката, праща някоя богата софийска дама. За хуманната постъпка на Асен Златаров той узнава едва през 1933 г. А в последните дни на живота му, при страшни мъки, някой му казал, че Лилиев бил болен, той повтарял бедният Николай, бедният Николай, и той ли страда!.…

Драматург и поет, Камен Зидаров не е чужд и на строгата критическа муза. Богат със спомени от съвместния си живот и дейност с редица първенци на българската култура, надарен с усет за ценността на дадено произведение или цялостно творческо дело, притежаващ широка литературна култура и мно гостранна ерудиция, той все по-често гостува във владенията на Сандролина. Камен Зидаров откри и най-подходящата за него жанрова форма - литературния портрет, изграден върху споменно-документална основа, но надхвърлящ рамките на мемоара със стре межа да се разкрие ролята на твореца в развитието на българската литература и култура. И след „Звезди от голямата плеяда" той се обръща към житейската и творческа драма на един от най-самобитните и недостатъчно изследвани наши поети - Асен Разцветников. Че не само споменът за скъпия приятел е движил перото на Камен Зидаров, най-добре личи още в първата глава, където той пише: И днес той стои мълчалив в чакалнята на славата на нашата революционна поезия поради липсата на приятели и другари, критици и изследователи, които да го приласкаят и да го покажат в пълния му ръст и красота на нашите млади читатели и идни поколения. И веднага в бележка под линия към същото изречение добавя: „Изключенията са много малко: Пантелей Зарев, Георги Цанев, Георги Константинов, Здравко Петров." И понеже споменатите автори (а към тях може да се добавят още няколко имена) са едни от най-добрите ни литературни историци икритици, очевидно това мнение не може да се приеме в тази му тоталност и категоричност. Ще си позволя едно уточнение: струва ми се, че нашата литературна история е все още в дълг пред творчеството на Асен Разцветников след „Жертвени клади“, когато поетът се отдалечава донякъде от главното идейно-художествено русло на литературното развитие. И в това отношение Асен Разцветников съвсем не е единственият, комуто не е провървяло". Та много ли е писано за Кирил Христов след 90-те години, за късното творчество на Траянов..., но да не продъл жаваме това неприятно изброяване. Естествено Камен Зидаров не може да навакса пропуските на литературната ни история. За литературата той може да пише само с вълнението и категоричността на човек, който е непосредствен участник в това, което днес е история, и с образното слово на творец, а не с точността и детайлността на литературоведа. Впрочем може да се спори дали това е недостатък: в неговата книга оживява образът на човека и поета Асен Разцветников с неговите пестеливо споделяни вълнения и тревоги, с тежката му човешка драма, с безмерната му самовзискателност... И това, че Камен Зидаров е успял да възкреси за нас тази сложна и противоречива личност, е най-голямата му заслуга, която - нека си признаем - е по силата само на художественото слово, без това, разбира се, да отменя задълженията на литературния историк. Казвам, художествено слово" в точния смисъл на израза, защото, макар да носи подзаглавие „Спомени и размисли“, книгата на Камен Зидаров се отличава с плътността на белетристичното изображение. Особено явно е това в началните няколко глави, където авторът разказва за първите години на познанството си с Асен Разцветников, рисува с плътен белетристичен щрих историческия и битов колорит на епохата, предава в пряка реч разговорите между двамата, които есте ствено не са могли да бъдат документирани. И в тези глави най-осезаемо е предадено обаянието на големия поет, насочил своя помлад събрат по пътя на социалното изкуство. По-късно пътищата на двамата се разделят, ала Камен Зидаров е изградил композицията на цялата кнгига именно върху хронологията на многократните им житейски и творчески срещи. В неговото повествование няма място за разгърнати литературоведски анализи, за литературноисторическо изследване в собствения смисъл на думата. Това е по-скоро една белетризирана биография на Асен Разцветников, макар че най-малко фактическата пълнота и всеобхватност е блазнила автора. И все пак ще бъде явен пропуск да не отбеле жим онези тънки прозрения в творчеството на поета, изразени най-често сентенциозно и метафорично, които обаче показват острия художествен усет на Камен Зидаров и - нека това не прозвучи пресилено - биха могли да бъдат отправна точка в едно цялостно литературоведско изследване на творчеството на Асен Разцветников.

Лириката като изкуство на художественото слово се реализира в репрезентативното време и вътрешното пространство. Всяко произведение на изкуството се интерпретира като въображаем свят, проекция на обективната реалност душата на твореца, чиято система от образи е в крайна сметка най-красноречивият факт от оригиналната му инвенция. Най-съществечата задача на чита теля е да осъществи в процеса на творческото възприемане динамичната комуикация между своя собствен мир и поетическия свят на автора. Защото всяко стихотворение живее като вътрешен пейзаж на художника, пейзаж, в който тек стът и подтекстът се взаимопроникват и обуславят. А диалектиката на тези взаимоотношения реализира музиката на цялото. Затова откриването на авторозия поглед към света играе първостепенна роля в задълбочения и проникно вен анализ на стихотворението. В същност хармонията на всяко значително лирическо произведение се осъществява от три разностранни пласта: словесна област, живопис - посредством словесните форми се внушават визуално образи ситуации, музика - аудиовпечатления, провокирани от вокално-консонантната система, ритъма, римата и т. н. 1 Това триединство налага по необходимост комплексен подход към лирическото произведение. При това работата с конкретния текст, добросъвестното съобразяване с особеностите на жанра дава големи възможности за преодоляване на тематичния анализ, който търси „открива" сюжетни звена в лирическата творба. Освен това в света на поетическото произведение ние откриваме физиономията на авторовата личност 2! индивидуалност. И Настоящата разработка няма за задача да обхване цялостния поетически свят на Асен разцветников. Това би било обект на едно монографично изслед ване. Целта е далеч по-скромна: аналитично-синтетичният поглед върху психодра мата на лирическия характер и полюсните презнышения на авторовия индиви дуален дух: драма, която уплътнява най-високите върхове в лириката на поета. Ако се ограничим само в рамките на идеологическите предпоставки, които голяма степен обясняват завоя на Асен разцветников след Септември 1923 Април 1925 г., можем да открием в тематично отношение почти пълна пронаст между неговите „Жертвени клади" и последвалите лирически откровения поста. Като че ли в „Двойник“ и „Планински вечери" съзнателно е приглу шил непристъпен оптимистичните и трагичните полети на своето време, затворил се е в своя чертог, в който 10 11 на витаят сенките на небитието. Но ние се намираме Paris, 1 1957. По този въпрос вж, по-подробно книгата на Gui Michaud L'oeuvre et ses techniques". B художествената вселена на автора, която ни задължава да обхванем цялостното и звучене, предизвикано от превъплъщенията на лирическия характер. Показателна в това отношение е и автентичната самооценка на поета, изказана във връзка с поемата „Двойник“: „Аз написах „Двойник", за да туря край на литературните си и обществени увлечения, без да помисля дори, че постъпвам като ония младежи, които решават да основат въздържателно дружество, и се напиват по тоя случай за последен път. "

Нашата литературна история разполага с ценни автентични свидетелства за личността и творческото дело на поета Асен Разцветников. Нещо повече, неговата поезия винаги е стояла в центъра на литературно-историческите и на теоретико-литературните изследвания. И въпреки това, ако се опитаме да систематизираме всички поетически търсения и граждански пориви на този поет, повече или по-малко известните характерологични особености на личността му, ще се натъкнем на немалко подминавани и неизследвани страни. Асен Разцветников е от този тип поети, които не са склонни към открити самоанализи, а и ранните пристъпи на страховата психоза го самозатварят още повече в себе си. Всичко това създава предпоставки за най-превратни тълкувания на художестве ните и естетическите принципи, които поетът защищава в различните си творчески периоди, за пристрастни и неточни критически реакции. Защото голямата истина за живота и за поезията на Асен Разцветников е в контрастните и противоречиви факти, така, както те са съхранени в спомените на неговите съвременници, в различните литературни периодични издания, в архивните документи. Как става така, че дръзкият младеж, включил се в редиците на комунистиче ската партия още през 1919 г., взел участие в Общата транспортна стачка (25. ХІІ. 1919), преминал през ареста на търновските казарми, член на бойна група при организирането на Септемврийското въстание, ще се окаже след 1924 г. редиците на литературния кръг „Златорог". Над всичките възможни догадки като тъжен рефрен звучи стихът на поета от поемата „Двойник“ (1927): „Мойта В тайна лежи като въглен във мене зарита." Целта на тази статия, макар и да не включва пряко разрешаването на тези проблеми, а проследяването на противоречивото възприемане на Разцветни ковата поезия от литературната критика в периода 1924 -1944 г., все пак косвено е свързана с тях. Защото разминаването или адеквантността между критическите оценки и художествено-естетическата значимост на поетическите идеи В тази съвършена като образност, метроритъм и интонация лирическа поезия и по-точно анализирането на взаимоотношенията литературна критика-поезия, да се надяваме, ще внесе някои нови щрихи в енигматичността на маркираните по-горе творчески и индивидуално-личностни особености от живота и делото на един от най-оригиналните и самобитни български лирици.

„Видял съм и съм преживял много хубави и лоши неща. Но споменът за никое от тях не ме вълнува тъй дълбоко и не ми е тъй скъп, както споменът за дните, когато тичах бос подир воловете, а къпините режеха краката ми или сви рех със свирката си и гледах към далечните снежно-сини върхове. Когато вие пораснете и детинството ви остане далеко зад вас, ще разберете тия мои думи“ - обобщава Асен Разцветников две-три години преди смъртта си. Освен в стиховете си поетът се връща към мисълта за детството си - разказвайки за него или преценявайки отделни моменти от него - и в интервюто си от страниците на ЛИК през 1935 г., и в друго интервю от 30-те години. Двадесетте, тридесетте, краят на четиридесетте - от творческо естество това са различни години в общия път на Асен Разцветников. А първото ретроспективно позоваване на детинството откриваме още в стихотворението му „Посвещение" от книгата „Жертвени клади" - едва около едно десетилетие, след като е напуснал родния дом и родното село, приласкан и изкушен от познанията, които му предлага градът. В потока на времето десетина години почти нищо не значат, но свързани с конкретния човек, те се насищат с индивидуално преживяно време, с индивидуално покорени идеи и събития, нанизани в онази лична броеница от мигове, която общо наричаме биография. Тази кратка хронологична справка очертава в съвсем общи граници биографията на спомена. С други думи, биографията на онези тласъци към отминалото детинство, които за Асен Разцветников нямат случаен характер, а определят и съпътствуват съдържанието на възловите моменти от личностното му и творческо съществуване. Стихотворението „Посвещение“ е писано, след като вярната клетва „в ранен час" е отдавна изречена и Ас. Разцветников има вече съществени общест вено-политически преживявания, а в момента живее живота на преследван поет, пряко свързан с протичащите през есента на 1923 г. събития. „Вампири ходят в нощта. Черни кръстове. Бесилки. Коленичи, майко, и целуни хилядите гробове, черните гробове и бесилките, чиито ръце са лепкави и отровни като змии. Коленичи, майко. “З Гордост и дързост има в присъствието на Разцветников в София, по време на самото въстание, в сътрудничеството му в първите след 23 септември „опозиционни“ издания, в печатането на стихове и издаването им в 1 Асен Разцветников. Най-скъпият спомен, предговор. - В: Юначина. С., 1970 (пред говорът е с дата 1949 г.) 2 При нашите поети. - ЛИК, бр. 20, 1935; Литературна мисъл, 1970, кн. 6. 3 Асен Разцветников. - Лъч, 6 ноем. 1923. 4Според един „обяснителен“ текст, който Разцветников пише през 1949 г., той се връща в столицата от Драганово на 15 септ. 1923 г. по партийно поръчение и първото издание, в което той започва да сътрудничи, е в. „Лъч" с първи брой от 23 окт. 1923 г.; следва сътрудничеството в „Звезда", сп. „Нов път" и т. н.tag 57 отделна книга - първата сред септемврийските книги на Ангел Каралийчев и Никола Фурнаджиев, предшествуваща също и поемата „Септември" на Гео Милев. Предизвикателството към господствуващите еповече от очебийно дори в няколкото само реда, допълнени на корицата след конфискуването и освобож даването на „Жертвени клади“ през април 1924 г. - „Почти във всички екзем пляри има измачкани, скъсани и зацапани листа: това са следи от свободата на печата. Прося извинение от читателите. "

Големият ръст на Асен Златаров - учен, общественик, трибун - е оставил в сянка неговата публицистика, една значителна по обем и литературна стойност творческа изява. Наред с активното си участие в обществения и културния живот на страната, успоредно с пряката си научна и научно-популяризаторска работа и апостолската си дейност като сказчик и оратор той публикува тогавашните вестници и списания стотици кратки и по-обемисти статии, есета, пътеписи, репортажи, излиза с книги и брошури по актуални научни, обществено-политически и културни въпроси, води темпераментна и смела полемика. Цялата негова емоционална и психическа нагласа, блестящата му ерудиция предопределят и благоприятствуват развитието на публициста. В едно свое интервю пред в. „Кормило" той казва думи, които звучат като изповед и са пълно покритие на делото му: „Какво да сторя, не мога да остана глух на тътнежа на обществения порой, който тласка нашата действителност и дето се дочуват неволите и копнежите на тоя народ, комуто страстно принадлежи сърцето ми и за чиято доброчестина съм отхранил най-хубавите мигове на своя размисъл и своя почин за дело в живота. Такива са времената, че чувството и дългът на гражданин вземат превес над другите ми интереси: Не мога да пея, когато Рим гори." Към тази автентична самохарактеристика трябва да се добавят още и думите на големия наш литературен критик-марксист Георги Бакалов, който непосред ствено след смъртта на Златаров писа: „Най-ценното у Златаров бе неговата отзивчивост към обществените въпроси. Той не ограждаше егоистично своето благополучие със затварянето си в химическата лаборатория. Той разбираше отлично, че неговата наука е тясно свързана с обществения строй - както за своето развитие, така и за изпълняваната от нея обществена функция. Той не беше глух за бушуващото извън стените на лабораторията му море, нито сляп за обществените борби." Публицистичното начало е определящо в цялостната дейност на този изклю чителен човек, то прониква в корена на всички негови творчески изяви. Стремежът да стои сред бурите на живота, темпераментът на борец го тласкат към дей ствие, а рядката му ерудиция и безспорен литературен талант оплодяват и придават естетическа цена на неговите произведения.

Асен Разцветников от Любомир Стаматов

Всеки пази в душата си някакъв спомен за първите изживявання в света на приказките и веселите стихове за деца, чиито автори в ранното си детство не сме успели да запомним. Затова пък отлично се помнят техните герои - добри или мързеливи деца, умни момичета и момчета или знаменити пакостници. Най-напред те остават в детското съзнание с гласовете на мама или татко, докато книгите станат достъпни за малкия читател и без тяхното посредничество. Тогава буквите се подреждат в думи, думите в заглавия и на корицата пише: Ян Бибиян на Луната" от Елин Пелин или „Юнак Гого" и „Хороводец Патаран" на Асен Разцветников. Името на Разцветников далеч не е свър зано само с детската ни литература, но заслугите му за нея са особено значителни. Вероятно по тази причина, а не само заради традицията да се започне разказът за един писател с неговото детство Любомир Стаматов ни въвежда в живота на Асен Разцветников със спомен за детството му: „Видял съм и съм преживял много хубави и лоши неща. Но споменът за никое от тях не вълнува тъй дълбоко и не ми е тъй скъп, както споменът за дните, когато тичах подир воловете, а капините режеха краката ми, или свирех със свирката си и гледах към далечните снежносини върхове" (с. 6). Сигурно нещичко от онова волно и живо момче е останало в живота на Разцветников през целия му нелек творчески и житейски път, за да го подкрепя в трудни и кръсто пътни моменти и винаги да го връща към широкия друм на детската литература. Там са си дали среща, разказва ни с обич и проникновение Л. Стаматов, неговите незабравими герои, познати ни и от фолклора - Щуреца, Рако, Комара, Щъркела и Лисицата, - от които талантливото перо на Асен Разцветников създаде класика за деца. Отдавна вече тези герои заедно със знаме нития Петел-фукльо, Вълчо и Лисана са се превърнали в жив паметник, който благодарните малки читатели издигат на Асен Разцветников на всяко детско утро, вечер пре ди да заспят или сутрин, щом си отворят очите.

В Централния държавен исторически архив (ЦДИА) се съхраняват хиляди ценни и инте ресни материали и документи за нашата и световната история по политически, стопански, кул турни и други въпроси. В личните фондове има и много писма, ръкописи и други материали от наши писатели и културни и обществени дейци, които са богат извор за научно изследване. Работейки над справочника „Български писатели" (заедно с Георги Константинов и Цве тан Минков), който излезе през 1961 г. (и подготвяйки ново издание), попаднах на интересни писма от Николай Лилиев до известния наш поет, драматург и преводач Асен Разцветников (ф. 142, оп. 1, а. е. 310), които представляват научен интерес. Публикувам ги по-долу, като изоставям няколко визитни картички и телеграми по случай Нова година, имен ден и пр. Освен това публикувам и една рецензия на Лилиев - Иван Вазов на руски език", - която съхранявам в личния си архив и която досега не е видяла бял свят. Разцветников има отдавнашно познанство с Н. Лилиев. В началото на 30-те години те започват кореспонденция, която продължава до смъртта и на двамата. Писма от Разцветников до Лилиев се съхраняват в личния архив на Лилиев. (Вж. БИА. НБКВ, Ф. 719, а. е. 257.) 1 Драги Асене Разцветников, Добре, че не ви намерих: така по-лесно ще мога да повторя молбата си, без да видя гримасата на лицето ви, без да чуя повторно думите ви, че не мислите да превеждате одата на Шилера „An die Freude". Ако не ви е възможно, върнете на Г. Константинов нотите и стихотворенията (оставям ви книгата на Тютчев - там е поместен преводът на „Песнь радости", стр. 271). Щом Тютчев е превеждал тази ода, ако намерите свободно време - защо да не я пре ведете вие на български? (Не мислете, че се шегувам - аз само ви моля да преведете три строфи и трите куплета, всичко тридесет стиха за 6 дни - по 5 стиха на ден!) Много ще ви благодаря, ако ви бъде възможно да свършите и тая работа, работливи Асене Разцветник! София Четвъртък 2 ч. сл. пл., 16 април 1931 До виждане Н. Лилиев

В цялата си многолика дейност на учен и общественик, на педагог и публицист Асен Златаров е преди всичко човек с благородно и отзивчиво сърце, отдал се всецяло в служба на народа. Неговите демократични идеали, прогре сивни убеждения и високо гражданско съзнание се проявяват и в разнообраз ната му литературно-публицистична дейност. За своите съвременници той „апостол-възрожденец" - носител на възвишена честност и нравствена доблест, „воин и рицар на правдата и свободата“, символ на научна зрелост и човешка мъдрост, който в духовното общуване с хората се раздава с аристократична щедрост. e Цялото творческо дело на големия учен, публицист, литературен критик и изкуствовед носи белезите на висока естетическа култура. С универсалния си дух, с култа си към възвишеното Златаров се издигна и до художественото творчество. Неговото естетическо отношение към действителността му позволява да възприема същността на предметите и явленията и взаимната им връзка в природата и обществото. Стимул за многостранната си дейност Златаров намира в напътствените думи на Ж. Жорес: „Идете сред хората, работете за тях, за доброто и красотата и вие ще бъдете щастлив. И Израснал в духовно богата среда, наследил от майка си мечтателност поетичен дух, нежният юноша с увлечение чете руска и световна класика. Вълнува се от „Под игото“, „Чичовци“ и „Епопея на забравените“, рецитира „Калиопа“ и „Арменци". Разностранните му интереси насочват студента по химия към лекциите по естетика и литература на д-р К. Кръстев в Софийския университет и към лекциите по литература на Бернар Бувие в Женевския университет. Натрупал знания и впечатления, младият Златаров прави първите си литературни опити. Годината е 1905. Под псевдонима „Ася "излизат от печат неговите „Волни стихове". Постепенно в стиховете се появяват и социални мотиви. Научил за освиркването на Фердинанд от студентите при откриването на Народния театър, като студент в Женева Златаров на един дъх написва стихотво рение, с което се присъединява към „великото и трогателно поведение на бъл гарските студенти"

Приятелските и творческите връзки между Разцветников и Каралийчев датират от нача лото на 20-те години. Сътрудничеството им в прогресивния периодичен печат и посещенията им в клуба на Комунистическата партия укрепват за цял живот дружеските им отношения. Кървавата разпра с въстаналия народ през Септември 1923 г. дълбоко резонира и у двамата мла ди поети. Поместените от Разцветников, Каралийчев и Фурнаджиев стихове в кн. 1 на сп. „Нов път" от 1. ХІІ. 1923 г. под рубриката „Жертвени клади" недвусмислено свидетелствуват за граж данската доблест на утвърждаващите се творци и са доказателство за духовната близост между тях. В книгата си „Спомени" (С., Народна култура, 1967, с. 205) Каралийчев прави следното признание: „С Асен Разцветников, скъпия приятел и прекрасения човек, ние прекарахме четвърт век заедно, работихме според силите си на българската книжовна нива, писахме и печатахме книги, обикаляхме села и градове, излизахме много пъти на сцената пред големи и малки слу19 Й. Ивано в. Писма от Ст. Захариев. — СБНУ на Българското книжовно дружество, Кн. ХХI, 1905; Ст. Шопов. Писма из архивата на д-р Стоян Чомаков. — Сборник на БАН, Кн. ХII, 1919. 157 шатели, изпитахме и краткотрайната упойка на похвалите, и горчилката на необузданата кри тика, заедно се отклонихме от пътя, пропадахме в мрак, изтървахме пулса на своя народ и покъсно отново намерихме разковничето на нашата неспокойна младост. " Макар и немного на брой, писмата на Асен Разветников, съхранявани в архива на Ангел Каралийчев, осветляват взаимоотношенията между двамата творци. В тях намираме и данни, които допълват и обогатяват житейската биография на Асен Разветников. Писмото от 5. VI. 1929 г. е свеобразно свидетелство за душевното състояние на поета. За този период от живота му (октомври 1927 - юли 1929 г.), когато той е учителствувал в механо-техническото училище в Габрово, Тодор Харманджиев си спомня: „Личеше, че достатъчно са го измъчвали несгодите, липсата на приятелска среда, самотата сред чужди на неговите интереси хора." (Асен Разцвет ников, Ангел Каралийчев и Никола Фурнаджиев в спомените на съвременниците си. С., Български писател, 1976, с. 133.) Особено внимание изисква първото от публикуваните писма. То хвърля светлина върху характера на някои от възникналите разногласия между сътрудниците на прогресивните периодични издания, като същевременно разкрива и взаимоотношенията им с определени редактори. Документът безспорно е от значение, тъй като става въпрос за първя прояви на сектантско отношение към художественото творчество, за тенденции, които се развиват по-късно през 30-те години.

The life and the works of Asen Raztzvetnikov testify to a person who is deeply rooted in the nativeness and widely open to the civilization that we call European. The relations engendered by this openness are the result of the natural penetration of elements which construct the European cultural field; they are genetic because the author is a product of that field, and secondary, as far as he consciously adopts influences and revises them in his own way. Being subjective by nature and objective of necessity, this revision bears the stamp of a unique individuality, which is bound by the social characterization of his creative environment's national tradition. The image of Europe in Asen Raztzvetnikov's Lyric Poetry is a small part of the hard distinguishable situation of his purposeful and unconscious communication with the West. During the period that comes to an end with the publishing of „Mountain Eves" (in the mid 1930s) this image gets formed and completed as a sign with a substantial view of life significance.

The paper offers an attempt to analyze the meaning of the notion 'anti-totalitarian literature' per se and in its Bulgarian context. This is a complex phenomenon embracing several different trends, different types of writing, different political affiliations and aesthetic views. Also, there were writers that are still difficult to classify in the main types of 'anti-totalitarian literature': political emigrants, dissidents, communists that opposed the status quo, etc. One such author was Asen Christoforov (1910-1970). A graduate of London University, a young Bulgarian professor of economics in the first post-war years, he was dismissed from the University of Sofia, later accused of being a British spy and sent to the concentration camp in Belene. Christoforov lived a lonely life for many years near the village of Govedartsi, at the foot of Rila mountain. Nevertheless, in the late 1950s and later Chistoforov published several books. Almost all of them described the mountain and its inhabitants and especially the people of Govedartci. The paper traces the author's percecution for political reasons discretely mentioned in his work, claiming that their literary merits are greater than their 'anti-totalitarian' criticism.

The literary works of Christophorov should be studied in the context of several more general problems. Possible links between the author's economic writings and literary texts. The ratio between fact and fiction. The introduction of autobiographical elements in literary narratives. The writer's attitude to the social and political status quo. Examining the Christophorov's work and his rich archive as one big 'auto-text' and analyzing the hidden tensions in it. Scrutinizing the relationship of Christophorov's writings to texts by other Bulgarian and foreign authors as well as direct or indirect citations or references to foreign works. By combining these approaches the scholar can achieve a mapping of the world that Christophorov built and its mythology. The paper tries to combine the following approaches and summarizes some observations on the Christophorov's work and its place in the Bulgarian literature from the mid-twentieth century.

The paper explores the biography of Assen Christophorov (1910 - 1970) - an eminent Bulgarian economist and author. After completing the full course of Robert College in Istanbul (1931), he graduated as Bachelor of Sciences (Economics) from the London School of Economics in 1934. Back in Bulgaria, Christophorov built a solid reputation as one of the leading economists during the inter-war period. He made outstanding contributions to the fields of business cycle studies and theories, monetary economics, finance and the economics of war. In 1947 he was suspended by the communist authorities and forced to abandon his university career. During 1951 - 1952 he was persecuted by the regime's police and interned to a labour camp. Afterwards Christophorov devoted himself to freelance literary activities. Author, in 1945, of an acclaimed book, narrating his student's life in London, he published various novels and short stories. Concurrently, he was a prolific translator of English and American authors. The paper draws from archival sources and, in particular, from the recently opened files of the communist regime's secret police, gathered during Christophorov's imprisonment and the long period of surveillance that ensued. The focus is on his life during the 1950s and 1960s and on the compromises he had to face in order to pursue his intellectual endeavour. Christophorov is considered an insightful case of successful intellectual "conversion" that permitted him to abandon a strictly monitored ideological field (economics) and migrate towards a subtler one (prose) where certain freedom of expression was somewhat easier to achieve. A counter-factual exercise is designed: Christophorov's hypothetical trajectory as an economist in a "free world" is contrasted with his tangible accomplishments as an author in the communist realm. It is inferred that the biographical disruption in 1947 released another talent that gave birth to remarkable pieces of belles-lettres.

The article is a theoretical attempt to show the different descriptive ways of identical cultural practices in Assen Christophorov's books Macakurtsi and Iskrovete. The main emphasis is laid on the narrative strategies, used by the author to give the texts artistic value and ethnographic authenticity. The article focuses on the epistemic norms and scientific traditions in description of the people's ways of life in the traditional context. Creating an integrated historical and folkloristic account about the national cultural heritage and pushing away the "exotic" practices in the field of "cultural intimacy" is seen as an ideological context in which the strategies of Christophorov's texts are formed.

This paper is an interview with the writer's wife and his sister taken in 1986. The author of the paper who was graduating from the University of Plovdiv at that time seeks interesting facts about the life and work of the late Assen Christophorov (1910-1970) and his family.

This paper is an interview with the writer's wife and his sister taken in 1986. The author of the paper who was graduating from the University of Plovdiv at that time seeks interesting facts about the life and work of the late Assen Christophorov (1910-1970) and his family.

The article features the archive stock for Asen Christophorov, which is kept at the Central state archives (CSA). It contains documents and photos that generally represent his entire life cycle and creative work - from his college years at the Robert College in Istanbul (1937-1931), through his studies at the London University (1931-1934), his time as a director of the Situation Office at the General Statistics Office (1935-1938), his work as a professor at the State School of Higher Education for Financial and Administrative Studies (present University of National and World Economy) in Sofia (1940-1947) and the State University "St. Kliment Ohridski" (present Sofia University) (1943-1947). The stock also contains documents concerning the "Stopanski Vesti" (Business News) magazine. There are also documents about Asen Christophorov's arrest and imprisonment at the Belene concentration camp (1951-1952) as well as files related to his stay and work in the village of Govedartsi, Samokov Region. The main part of the stock consists of documents regarding Asen Christophorov's scientific research and writing. It contains two monographs as well as a number of his research papers and articles on theoretical topics and issues of present interest. Some of these are manuscripts; others are published in various economic media. Hristoforov's archive stock contains typewritten versions of the "Matsakurtsi" short novel, the "Corvee" novel, the "Three Men and a Donkey in the Rila Mountains" short novel, the "Treasure Hunters" short novel, the "Revelations" article cycle, as well as Christophorov's translation of James Joyce's "Dubliners" and more.