Размисли

Прието е да се твърди, че основните въпроси, които трябва да засег нем, когато разглеждаме съвременната ни литература, това са дали писателят е здраво свързан с живота, стои ли на искрени партийни позиции, отразява ли в творчеството си проблемите и героите, характерни за нашата епоха, претворява ли във вълнуващо художествено дело онези невероятни изменения, които настанаха в обществено-политическия бит, в психологията на хората, в пейзажа на страната. Това наистина трябва да бъдат не само основните въпроси, а и отправни точки при всички обсъждания на нашата съвременна литература. Но колкото повече книги излизат, колкото повече имена на млади поети, белетристи или драматурзи пръкват на литературния хоризонт, става по-обичайно да се надават тревожни повици, че писателят стои далече зад живота, че той крета встрани от общия победоносен ход на нашето комунистическо време. Ние разполагаме с една значителна годишна продукция - средно петдесетина книги само разкази, повести, очерци. Между тях ще срещ нем убедителни творби и неумели опити, произведения, написани със сигурно перо и литературни прощъпалници, които в повечето случаи радват с непристорената си искреност, вътрешна развълнуваност и благородна амбиция, отколкото с литературните си качества. Ще се срещнем и с превъплъщенията на схемата, с бездушно и занаятчийски написани книги, с досадни повторения, които не носят нищо ново в нашата литература. Но това, което спокойно можем да твърдим, е, че всички тези книги пресъздават сюжети, почерпени от времето, в което живеем, те засягат проблемите на социалистическия човек, борбите на народа ни за построяването на новото общество. Друг въпрос е каква художествена сила, вътрешен мащаб, естетическо внушение обладават тия книги. Ако ние искаме да опознаем този, единен и многолик" свят, за който тъй често говорим, не ще го открием нито само у един автор, нито само в една единствена книга. Напротив, ще установим, че в проблематиката на съвременната ни проза им много празнини, още много и различни страни от живота не са намерили художествено отражение в нашата литература. На първо място ще споменем, че липсват книги за живота и бита на хората от социалистическите строежи. За тези празнини ние непрекъснато ще трябва да говорим, да насочваме нашия писател към ключовите теми на времето, да искаме пълноценно и дълбоко художе ствено претворяване на действителността в литературата.

В началото на този век известният физик Хаутерманс открива, че ядрените експлозии са източник на великата слънчева енергия. Това е едно гениално прозрение, което по-късно поражда невиждани резул тати в развитието на съвременните науки. Те дават основание на мнозина хора да нарекат времето, в което живеем, - атомен век". TOR Хаутерманс се връща в своите спомени към младостта си, когато достигал до извода на няколкогодишните си изследвания и размисли. И разказва за оня ден на радост от научното откритие, в който въображе нието бърже чертае нови перспективи и научни програми за работа, сякаш облято от слънчевия блясък, пораждащ нови надежди и воля за проникване в глъбините на природните тайни. „Но в същата вечер, продължава той, аз излязох да се разхождам с една прелестна девойка. Когато се смрачи и звездите, с цялото си великолепие, започнаха да се появяват една след друга, спътницата ми възкликна: „Как прекрасно светят, нали?" Аз изпъчих гърдите си и казах важно: „От вчера аз знам защо те светят." Но веднага ми стана ясно, че моето изявление никак не я трогна. Възможно бе, че просто не ми повярва. Но, струва ми се, че в този момент тя не изпитваше ни най-малък интерес към каквито и да било проблеми. "

Мнозина ще се съгласят с мен, че разговорът за старобългарската литература, подет от списание „Литературна мисъл“, беше интересен и важен. В него взеха участие изтъкнати български специалисти. Като автор на статията, дала подтик за този разговор, се чувствувам особено удовлетворен. Дори някои опростявания на мои мисли, които бяха допуснати в полемиката, са твърде показателни. Тези опростявания и неточности показват направлението, откъдето изследователите очакват възражения, и онова, в което подозират опасности и на какво противопоставят своите собствени възгледи.

Ръстът и значението на съвременната со циалистическа драматургия може да се опре дели и от значителността и приносния ха рактер на теоретико-критичните изследвания за нея. Ценността на „Театрални размисли" идва от богатството и разнообразието на повдигнатите проблеми, от дълбочината на тяхното осветление, от блестящата теоретична ерудираност, съчетана с критическа взискателност и непримиримост. Уловени са и зафиксирани не само движението и различните процеси в един почти тридесетгодишен период от развитието на драматургията, но са направени ценни изводи и обобщения с проникване в същността на явленията. В своите наблюдения Л. Тенев се интересува почти еднакво от класика и съвременност, но погледът му е насочен към животрептящите съвременни проблеми. Когато се за дълбочава над класически постановки, пиеси и въпроси от наследството, мислите му не прекъснато асоциират към съвременността. Когато се спира на съвременни творби и автори, винаги на помощ му идва богатият запас от познания на класиката. Това еле ментарно в повечето случаи изискване към практиката на всеки критик в студиите и статиите на Л. Тенев придобива свое осо бено значение и смисъл. Четейки например изследването за диалога или портретната скица за Камен Зидаров, читателят се чув ствува обогатен и приобщен към най-ин - тересните явления в съвременната драматургия. Но същевременно авторът държи буден погледа му за измерение на ценностите не само в тесен, чисто „домашен" мащаб, а на фона на придобитото досега, с помощта на паралели от наши и чужди образци. Получава се в последна сметка една богата и пъстроцветна картина на съвременната дра матургия, в която проблемите изпъкват с по-голяма релефност. Л. Тенев се вживява във всеки повдигнат значителен въпрос с 153 критическа прецизност, зад която се чув ствува голямо познание. Обширната подготовка в областта на западноевропейската Драматургия не го откъсва от чисто българ ските театрални явления, напротив - помага му да вникне с по-голяма вещина в родната драматургия.

Системният подход към природните и обществените явления привлича изостреното внимание на учени от различни области на знанието. За неговата същност и пътищата на прилагането му се водят оживени дискусии, разработват се и се задълбочават теоретическите му принципи, въз основа на него се правят конкретни изследвания. Наред с горещите поддръжници на системното изучаване на социалните и природните процеси съществуват и скептици, а има и такива, които негативно оценяват неговите методологически предпоставки и възможности. Някои учени-социолози са на мнение, че под прикритието на нов подход към социалните явления излиза в същност отдавна известният структурализъм в някои съвременни негови модификации, структурализъм, от прилагането на чиито принципи не са постигнати каквито и да било съществени научни резул тати. „Да се обновява" марксистко-ленинската методология - твърдят тези изследователи, - като се използуват структуралистки идеи, е не само неоснователно, но и вредно. Обаче съществува и друго мнение относно системното изучаване на обществените процеси. То се състои в следното: дълго преди появата на структурализма като определено течение във философската и научната мисъл Маркс, Енгелс и Ленин правят задълбочени изследвания на структурата на различни страни и явления от обществения живот и на техните системни връзки. Ето защо Няма никакви основания системният подход да се разглежда като завоевание на съвременния структурализъм и негово достояние. Очевидни са принципните различия между системния анализ, извършван въз основа на марксистко-ленинската методология, и анализа, провеждан в духа на „ортодоксалните“ структуралистки концепции. Това, което може да се нарече марксически системен подход, не е нов метод, а е конкретизация и понататъшно развитие на принципите, разработени от основоположниците на марксизма-ленинизма, конкретизация и развитие, които се съобразяват с новите процеси и проблеми на съвременната социална действителност. Второто становище ми се струва по-близко до истината. При оценяването на различните мнения за системните изследвания трябва да се вземе под внимание обстоятелството, че изучаването на структурата, на системните връзки е важно направление в различните области на естествените науки. Това подчертава не само взаимодействията, съществуващи между обществените и естествените 46 науки, но и някои общи тенденции в тяхното развитие, които, разбира се, ни наймалко не приглушават своеобразието на отделната наука.

Биографията на Ларошфуко е много по-добре известна и много по-добре изучена от биографията на другия негов знаменит съвременник Лабрюйер. За това са съдействували и много по-знатният произход на Ларошфуко, много по-шумният му обществен живот, и написаните от него Мемоари. Но и затова много по-забележими са автобиографичните предпоставки на неговото съчинение за морала. Страданията на Ларошфуко - основателни и неоснователни, претърпените от него несправедливости - действителни и мними, намират и точно, и преувеличено изображение в неговите Максими и размисли. | Действия, насочени срещу монарха и неговите всесилни министри, заговори против върховната власт, най-енергична роля в така наречената Фронда, мъжествено участие във войните, външни и вътрешни, сериозни, едва не съдбоносни ранявания, пребиваване в Бастилията и заточение в собственото име ние - това са някои от най-ярките моменти в политическата и военната биогра фия на Ларошфуко. И наред с нея, и в резултат от нея - най-тежки поражения в моралните битки: разочарованието от приятели, другари и съмишленици, горчивината от неблагодарността, покрусата от страха, егоизма и предателството на другите. Такъв е животът на Ларошфуко. Без да се разбере този живот, не могат да се разберат и неговите морални убеждения. Мястото, което човек заема трайно в обществото - приживе и особено след смъртта си, - много често е в най-слаба или никаква връзка с неговите намерения и ламтежи. Понякога човек желае с всички сили, с цялата енергия на волята безсмъртие, следа в духовната история на своя народ, но не бива забелязан дори от съвременниците, а камо ли от потомството и така най-вулканичните амбиции завършват с тихо равнодушие. А друг път славата идва оттам, откъдето тя най-малко е била очаквана, след разгрома на мечтите за политическа или военна кариера, когато взелият перото именно поради неудовлетворените си амбиции политик или военен създава произведение, осигуряващо му - за негова и на другите изненада - такова място сред нацията и чове 79 чеството, на каквото той никога не би се радвал, ако би удовлетворил своите истински мечти и амбиции.

След като вече десетилетия наред българската литературна история изследва преломите в нашия литературен процес, дойде време да се заеме тя и с още една, практически второстепенна, но може би решителна за момента задача - да изследва преломите в собствения си развой. А подобни преломи има и ако те не се изжи вяват със същата острота, както в художественото творчество, нужно е да се осъзнават и обясняват със същата яснота, защото от заобикалянето им може да спечели само... спокойният сън на литературните историци. Сложните, трудно доловими етапи на най-новия прелом се избистриха буквално пред очите ни в новата представа за начина, по който се създава литературна история. Беше време - мнозина го помнят, всички го знаят, — когато основната тежест на такова начинание падаше върху събирането и подреждането на така наречения фактически материал, а в представите за основния дял в работата на литературния историк влизаше прочитането на камари книги, рове нето из архиви и документи и добросъвестният труд, труд и пак труд. Трудовата емпирия заема водещо място в тоя род дейност, а що се отнася до теорията и методологията, на тях се отрежда дял, по-голям или по-малък, но по правило подчинен на фактите като спомагателно средство в името на главната цел. В това различно степенуване на теоретичността на единия край застава позитивистичната тактика на отлагането - „Да събираме и обработваме факти, без да бър заме да обобщаваме и теоретизираме, защото още не сме готови за това", - а на другия край стои дедуктивистичната тактика на прибързаността: някаква обща, недостатъчно конкретизирана теоретическа схема се съчетава с фактическия материал, който, непроникнат от нея, бързо тръгва по своя път. (За жалост случваше се роля на такава повърхностно прилагана теоретическа концепция да изпълняват и принципите на историческия материализъм. ) Разбира се, да твърдим, че в досегашната литературна история емпиричното фактосъбирачество безпрепятствено е господствувало над концептуалността, би значело да извършим тежка несправедливост спрямо предходниците си и истината; едното споменаване на имената на Вико, на Шлегеловци, Хегел, Бокъл, Брюнетиер, Енекен, Веселовски, Овсянико-Куликовски, а в България на Шишманов и Боян Пенев, както и простото напомняне на извършеното от марксисткото литерату рознание от Меринг до наши дни е достатъчно да охлади критично-обновителния плам на новия литературен историк. Никой обаче не може да отрече на този нов литературен историк, че в неговото разбиране на задачите на научната му област нещо действително и чувствително се е променило — променило се е досегашното съотношение между концептуалност и фактографичност. При цялата огрубеност на подобни обобщения все пак можем да обобщим, че предходният тип литературна история се е разглеждал предимно като частно приложна дисциплина, спрямо която теоретическата концепция стои твърде далеч - било далеч във времето („нека теоретизират бъдещите поколения"), било далеч в по-висшите теоретични пластове на познанието („ние, литературните историци, вършим добросъвестно работата си, а комуто е охота и призвание, нека гради теориите си, впрочем много често произволни и необосновани, върху безспорната и здраво обоснована почва на нашите постижения"). Днес подобен подход е вече анахронизъм, както е анахронизъм, макар и далеч неизживян, психологическото, а и научно обективното недоверие между литературоведите на „положителния факт“ и литературоведите на „отвлечените обобщения". Относителният дял на теоретичността в литературната история се увеличи до такава степен, че тя, изглежда, доведе до същностна промяна в методите и задачите на тази наука. И едва ли ще преувеличим много, ако сравним промяната с преобръщането на айсберга - водещата и подтиснатата част, фактографичността и теоретичността размениха местата си.

Изкуството има неизчерпаеми възможности да изживее всеки път по новому, оригинално разнообразните исторически преломи между две епохи, да покаже в образи колективното усещане за промяна в общественото битие. При това естествено не става въпрос за цялост ното идейно, стилово и тематично преобразуване на изкуството и литературата в революционните ситуации, а за изживяването на „мирните" преходи: например от един век в друг.

Има различна обич. Една се доказва със силни и вдъхновени думи, друга с клетвена вярност. Обичта към отечеството най-вярно се доказва с подвиг. А когато родната земя и народът са застрашени от смъртна опасност, този подвиг има най-тежката, най-суровата цена - тя е борба на живот и смърт. И тогава решителността, мъжествената готовност да рискуваш всичко заради отечеството показват най-убедително силата на обичта. Юбилеят от разгрома на немския хитлеризъм и японския милитаризъм е повод отново да си спомним за смисъла и безценното значение на подвига. Този повод иде да ни напомни, че по пътя на човечеството има такива изригвания на човешкия дух, които надхвърлят границите на един народ, на конкретен исторически период и остават в паметта на поколенията завинаги като пример, а и като напомняне. Такъв смисъл има подвигът на съветския народ в ония вече далечни и страшни години, когато всеки според силите си приближаваше победата. Този подвиг спаси човечеството от опасност, на която е трудно да си представим характера и размерите даже и сега. Казвам това, защото си припомням за страхотиите на безчовечие и садизъм в лагерите на смъртта, защото възкръсват в паметта като войни на вечно бдящата памет изгорени села и градове, вандалщината към най-съкровени за човечеството културни ценности. Никога не ще избледнее в съзнанието ми такъв непонятен за цивилизованото човечество на нашия век факт като превръщането в конюшня на дома, в който великият Л. Н. Толстой е създал много от своите безсмъртни творби. А изпепелените безценни творения на живописта, скулптурата, на духовния гений на човече ството? Наистина трудно е да си представим какво би станало със световната ци вилизация, с напредъка на човека, ако не беше героичният подвиг на съветския човек в онази страшна война. Тази тревога пронизва нашето съзнание днес не само като спомен, тя иде с особена острота, защото сме застанали пред пропаст и отново светът преживява тревога за своето бъдеще. И поради това по-дълбоко и пълно осъз наваме историческия смисъл на победата над фашизма през Втората световна война.

The present article deals with the sign connotations of the separate elements of the well-known Bulgarian literary character Bay Ganyu's outer portrait. Examined here is the functioning of those elements in the Bulgarian cultural milieu, separate from the author's intentions to profane them by projecting them against the background of European civilization. The text also reflects on the cultural symbolism of the changing of clothes and more exactly on the Bulgarian 'disguising' in Bay Ganyu's time. Interpreted through the code meaning of his portrait's separate elements and through the way they function in the Bulgarian folk consciousness, Bay Ganyu stands out as a new incarnation of the folklore 'madcap', and shows close similarity to the stereotyped image of the folklore hero - outlaw/rebel/revolutionary etc. 'hot head' and fighter on the frontier of the national. But, by dressing in homespun clothes and sheepskin cap, Bay Ganyu in fact does not deny the contact with the foreign civilization - the tailcoat finds a way to his broad-shouldered figure, although not without some kind of resistance. He does not perceive 'Europeanization' as 'disguising', as a change of form and identity. The grotesque combination of the sheepskin cap and the tail coat is actually an endeavour to draw together the two cultures, an attempt at mutual recognition and respect, at combination and gradual assimilation - a mission which proved to be historically impossible in the late 19th century's Bulgarian reality. Thus, Bay Ganyu is a symbol of the other possibility, of the turned down alternative, which will come to life again and again whenever Bulgaria crashes on its way to Europe.