малко

Какво мога да пожелая на нашата литературна критика? Първо. Да проявява по-малко стар вкус: животът се променя, фор мите се изменят, всяко нещо е ново за времето си. Мнозина декларират симпатиите си към новаторските моменти в търсенията, но когато се срещ нат с факти, с осъществявания - или не ги разбират, или не ги усещат, или просто не могат да надвият консервативните си литературни привички. Едва ли има литературен критик, който би се обявил открито за „ориен тирането" на литературната форма с а мо и преди всичко към известните изобразителни системи на класическите образци. Но в действи телност много критици правят тъкмо обратното: ръководят се в преценките и анализите си само и преди всичко от художествените принципи, осъществени в тия образци. Някои сигурно ще кажат: „Така трябва!" Е да, но при едно условие: че нищо не остарява и нищо не омръзва, че общосветовната култура и културата на читателя стои на едно равнище и че душевността на човека е константна от нине и до века. Второ. Един призрак броди тук и там, който трябва да бъде час поскоро безвъзвратно „издухан": безпринципността. „Авторът на тази книга не е от нашите" - да се премълчи, ако е хубава или да се намери непременно „под вола теле", за да се омаловажи, а пък еди-коя си книга е от наш човек, виж - не скъпете, моля, похвалите си!" Друг вариант: „Тази книга не е написана по тертипа на моите естетически разбирания и вкусове. Да върви по дяволите!" Разбира се, и първият, и вторият варианти не са типични явления за нашата критика, но без друго, срещат се, макар и като частни случаи. Недопустимо, нали, дори като частни случаи!

Сякаш вчера беше онази паметна ноемврийска вечер през 1937 г., когато баща ми на лягане си поиска, малко сладичко" и твърдо заяви, че тази нощ няма да става в никакъв слу чай - имаше пред вид сърдечните оплаквания, които напоследък го вдигаха нощем. Но той изобщо вече съвсем не стана. В същия час на ранното утро изви във вихрушка първият сняг. Нахлулият през отворения прозорец студен въздух за миг ме откъсна от ужасната действителност и аз посегнах да за творя - когато изведнъж се опомних, че той вече не можеше да се простуди... А на другия ден беше истинско „светло утро в празник". Но той, певецът на бул. „Цар Освободител", този път само прекоси „пъстрошумния булвар", вече съвсем безучастен към „оня химн нечуван, със който слънцето звъни"... ....Странно, че едва след като загубим завинаги някого, почваме да разбираме, че не сме направили всичко, не сме отделяли достатъчно време, не сме го опознали, не сме го разбрали, както трябва. Особено ясно става това, когато години по-късно, поотклонили се от бързея на живота, все по-често започваме да се оглеждаме назад към изминатия път, в който е имало винаги само устрем напред към бъдещето и недостатъчно живот в настоящето. А може би, от друга страна, и големите личности - както монументалните сгради и великите събития - отблизо не могат да се обхванат добре, нужно е разстояние и време, за да се преценят, както тряб ва... и Моят първи спомен за баща ми се покрива със спомена за една сянка на човек с фуражка брада върху стъклото на външната врата на дом № 138, бул. „Фердинанд". До тази врата, сега дом № 12, бул. „Христо Ботев", на стената е поставена плоча, която буди недоумение с надписа си, но продължава невъзмутимо все така неправилно да информира минувачите. Едно удостоверение от VIII интендантска рота в Хасково за служба във войската от 20.IX.1912 до 12.VIII. 1913 г. отнася появата на тази сянка към август 1913 г. По-нататъшната сцена на посрещането не е оставила следи в моята памет, но мисля, че именно нея е отразил много години по-късно баща ми, когато говори за своята нерешителност да се яви пред Балмонт: „Обожавайки го, аз съм му сърдит. Така детето се крие в престилката на майка си и не иска да се ръкува с дългоочаквания баща, пристигнал от бойното поле..." От тази военна година няма запазено никакво писмо. От това време има публикувани негови писма до Ст. Чилингиров - в „Моите съвременници" - и до Д. Дебелянов и Йордан Мечкаров в Самоков - във „В казармата и на фронта с Д. Дебелянов" от Тихомир Геров... Старозагорецът Начо Начев, адвокат и някога кмет на Ст. Загора, по-късно и народен предста вител в София, често ни разсмиваше, като разказваше различни, съответно украсени епизоди от прекараното заедно военно време, когато той сам се е нагърбил изцяло с грижата за баща ма като за собствено дете - за леглото, облеклото, вещите му, храната и пр... В последвалите години от моето детство в тази триетажна къща на бул. „Фердинанд" се тълпят сума спомени.