стар

Какво мога да пожелая на нашата литературна критика? Първо. Да проявява по-малко стар вкус: животът се променя, фор мите се изменят, всяко нещо е ново за времето си. Мнозина декларират симпатиите си към новаторските моменти в търсенията, но когато се срещ нат с факти, с осъществявания - или не ги разбират, или не ги усещат, или просто не могат да надвият консервативните си литературни привички. Едва ли има литературен критик, който би се обявил открито за „ориен тирането" на литературната форма с а мо и преди всичко към известните изобразителни системи на класическите образци. Но в действи телност много критици правят тъкмо обратното: ръководят се в преценките и анализите си само и преди всичко от художествените принципи, осъществени в тия образци. Някои сигурно ще кажат: „Така трябва!" Е да, но при едно условие: че нищо не остарява и нищо не омръзва, че общосветовната култура и културата на читателя стои на едно равнище и че душевността на човека е константна от нине и до века. Второ. Един призрак броди тук и там, който трябва да бъде час поскоро безвъзвратно „издухан": безпринципността. „Авторът на тази книга не е от нашите" - да се премълчи, ако е хубава или да се намери непременно „под вола теле", за да се омаловажи, а пък еди-коя си книга е от наш човек, виж - не скъпете, моля, похвалите си!" Друг вариант: „Тази книга не е написана по тертипа на моите естетически разбирания и вкусове. Да върви по дяволите!" Разбира се, и първият, и вторият варианти не са типични явления за нашата критика, но без друго, срещат се, макар и като частни случаи. Недопустимо, нали, дори като частни случаи!