вкус

Какво мога да пожелая на нашата литературна критика? Първо. Да проявява по-малко стар вкус: животът се променя, фор мите се изменят, всяко нещо е ново за времето си. Мнозина декларират симпатиите си към новаторските моменти в търсенията, но когато се срещ нат с факти, с осъществявания - или не ги разбират, или не ги усещат, или просто не могат да надвият консервативните си литературни привички. Едва ли има литературен критик, който би се обявил открито за „ориен тирането" на литературната форма с а мо и преди всичко към известните изобразителни системи на класическите образци. Но в действи телност много критици правят тъкмо обратното: ръководят се в преценките и анализите си само и преди всичко от художествените принципи, осъществени в тия образци. Някои сигурно ще кажат: „Така трябва!" Е да, но при едно условие: че нищо не остарява и нищо не омръзва, че общосветовната култура и културата на читателя стои на едно равнище и че душевността на човека е константна от нине и до века. Второ. Един призрак броди тук и там, който трябва да бъде час поскоро безвъзвратно „издухан": безпринципността. „Авторът на тази книга не е от нашите" - да се премълчи, ако е хубава или да се намери непременно „под вола теле", за да се омаловажи, а пък еди-коя си книга е от наш човек, виж - не скъпете, моля, похвалите си!" Друг вариант: „Тази книга не е написана по тертипа на моите естетически разбирания и вкусове. Да върви по дяволите!" Разбира се, и първият, и вторият варианти не са типични явления за нашата критика, но без друго, срещат се, макар и като частни случаи. Недопустимо, нали, дори като частни случаи!

Трудностите в изучаването на изкуството имат твърде разклонен „корен“. Голяма част от тях произтичат от неговата поливалентна функционалност. В едно и също време то трябва да служи като средство за интелектуално-познавателно контактуване между хората, да възпитава, да доставя естетическа радост и удовлетворение и пр. Трудностите в изучаването на една от главните функции на изкуството - да доставя естетическо наслаждение - се обуславят от амбивалентния характер на естетическото наслаждение, от неговото „просмукване" с неестетическите, чисто физически удоволствия, от невъзможността със сред ствата и прийомите на една наука като естетиката „монистично" последователно да бъде отграничено естетическото наслаждение, получавано от естетическите сурогати, от „истинското“ естетическо наслаждение и пр.; още повече, като се държи сметка, че удоволствието, получавано от човека при изпълнението на даден етически императив (синовен дълг, любов, въздаване на справедливост, „правене" на добро, предотвратяване на зло и пр.) се осъществява от същия физиологически „механизъм“, с който се постига ефектът на естетическата радост и на наслаждението. В такъв смисъл разглеждането на естетическото наслаждение трябва да се дистанцира решително както от психологията и нейните изследвания върху чувствата (тъй като то разглежда чувството „резултат“, а не чувството „условие"!), така също и от етиката с оглед на това - да не бъде вкарано изследването на естетическото наслаждение в „задънената“ улица на хедонизма. В същото време е недопустим и разривът между естетиката и психологията по простата причина, че естетическото наслаждение е определено психическо състояние; нито с физиологията, тъй като наслаждението се постига чрез активното участие на „теоретическите“ и „нетеоретическите“ сетива; нито - на трето място - със законите на естетиката, тъй като тъкмо чрез хедонистичната си функция изкуството влияе на етиката на хората, на тяхното обществено поведение, на тяхното настроение (в личен и социален план) и пр.

Цани Гинчев е измежду малцината едновременно щастливи и нещастни писатели в рамките на малката, закъсняла в XIX в. българска литература. Неговото щастие се състои в това, че никога не е изпитал корозията и тщеславието на писателските амбиции. Без да изпитва писателските страсти и съще временно с възторг отдаден на писателското поприще (най-определено в последните десетина години на живота си), той живее един полезен и за самия него къс - за немалките цели, които си поставя - живот. Писателското му битие се изразява в липсата на каквито и да е условия за интелектуален живот, компенсирани от неизтощима енергия, която винаги подчертава само радост та от работата с перото, подчертава я така категорично, както рядко можем да я намерим у друг писател от същата епоха. Неговото нещастие е, че в самоотдадеността си на книжнината живее повече с пулса на своята младост, отколкото с тенденциите на новата следосво божденска епоха. В резултат неговата проза лесно бива отмината и още полесно отпада от вниманието на литературните ценители след скорошната му кончина. В представите на съвременниците си той остава повече като книжовник, общественик и просветител, отколкото като писател, макар ценността му за бъдещето да е била именно в писателското му дело. Щастлив и нещастен, Цани Гинчев е едно неразкрито достояние на бъл гарската литература и в още по-голяма степен на българската литературна история. Ако го сравним с първите фигури на възрожденската литература, за кои то писането не е било никога чисто културно занимание, а преди всичко и политическа борба, ако го сравним с Раковски, Каравелов, Ботев, ще ни учуди никога недекларираното, но последователно отстоявано негово убеждение, че литературата, както и книжовната работа изобщо, е само средство за опознаване, самоосъзнаване и свестяване на народа. През Възраждането неговите пътища многократно се пресичат с пътищата на Раковски, Ангел Кънчев, Цанко Дюстабанов, но ние никога няма да го видим нито с техните борчески жес тове, нито с техните беззаветни решения. Цани Гинчев изпитва огромна наслада от книжовните си занимания, те са за него основното, те носят найвисшия смисъл на живота му и нему рядко се вестява мисълта, че би могъл да бъде полезен роду и по друг начин. Наистина общата възбуда на духовете през 1876 г., когато е учител в Габровското училище, го увлича; той дори стяга порано приготвената си пушка, но работата се свършва с поредното изгаряне на ценната му архива и новото укриване на пушката, когато опасността от арестуване го застрашава.