формирането

Преди няколко години един мой съселянин, страстен ловец, ме взе със себе си на лов. Но едва привечер, когато се връщахме, той даде знак, че е видял нещо и ми прошепна да спра и мълча. Той се нацели към телефонните жици. На тях се бяха сгушили като че в съзерцание на все побледо аленеещия запад, две гургулици. Едната трепна и неочаквано бързо напусна другарката си. Другата дори и не забеляза, остана все тъй не подвижна. В този миг от пушката се разнесе рев. Птичето подхвръкна на горе в някакво последно усилие и стремително, почти отвесно падна на зе мята. Дори бедната и суха растителност на стърнището го скри. Когато моят приятел донесе още пърхащата, болезнено притворила очи птичка, в един миг и двамата засрамено гледахме полуотворената й човка. Моя съселянин веднага се съвзе, прибра гургулицата, започна да разказва невероятни ловни истории. За станалото той очевидно мислеше толкова, колкото и жена му за кокошката, след като и отреже главата на грапавия дръвник. Аз слушах разсеяно и си спомнях онзи миг B И разказа на Емилиян Станев, когато простреляната писклива кана политва по същия начин, а гората я скрива от очите му, за да потули едно убийство. Беше ми ясно, че моят спътник не виждаше нищо особено нередно в току-що случилото се, него тази история повече не го занимаваше. А защо Емилиян Станев като че го преследват подобни спомени, защо иска да се освободи от нечий натрапчив поглед, защо винаги в подобни случаи говори за... убийство? Не поради нашето лековерие ли прие маме тези разкази за „ловджийски"?

В резките спорове, които днес се водят около социалистическия реали зъм и неговите взаимоотношения с модернизма и критическия реализъм, осо бен смисъл придобива проблемът за формирането на новия герой у ония автори, които до социалистическия реализъм идват от модернизма през критическия реализъм. Правилното решение на тоя въпрос позволява да се даде по-цяло стна и вярна картина на съвременния литературен процес - от една страна, от друга - да се преодолеят като догматични редица концепции и мнения, които обективно снижават ролята на писателя като творческа личност, от късват проблема за формирането на новия герой от способността да се усвоява великият пример на класиката, от въпросите на новаторството, художестве ната форма и т. н.

За съвременното литературознание и обществознание не може да не представлява особен интерес фактът, че още в началото на 90-те години на миналия век, в малка, току-що освободена от петвековно чуждо потисничество България, където социалистическото движение едва прави началните си стъпки, когато едва се организира партията на революционния пролетариат, с една учудваща системност и категоричност се утвърждават марксически теоретико-естетически и критически принципи. Този факт е показателен и поради едно друго обстоятелство - докато първите изяви на социалистическата художествена литература при всичката им историческа значимост носят още редица хетерогенни елементи в образност и идейност, то социалистическата критическа мисъл се представя с ясно очертани методологически концепции и оценъчни критерии, с цялостна естетическа система. И друго не по-малко показателно - онзи, който пръв пося семето на социалистическото учение, организаторът на партията на българския пролетариат Д. Благоев става основоположник и на марксическата литературна теория и критика, на марксическото литературознание. Почти по същото време, когато за първи път в Русия Г. В. Плеханов разработва принципите на марксизма по въ просите на изкуството, в малка България, при една твърде неблагоприятна обстановка, с учудващо проникновение Благоев изяснява и утвърждава закономерностите на литературното и общокултурното развитие от позициите на марксиче ското учение. В цялостното осъзнаване и използуване на това учение за обяснение и насочване на феномените из областта на обществено-политическия и културноисторическия живот на българския народ Благоев ще изпълни мисия, подобна на онази, която Ленин осъществява в Русия от края на миналия и началото на нашия век. Върху основата на българската историческа съдба - минала, съвременна и бъдеща - Благоев развива своите марксически, социалнополитически, културноестетически, общо идеологически концепции. И по такъв начин предопределя, залага началото на новия етап в социално-историческото и духовно-интелектуалHOTO развитие на българската народност. И естествено възниква законният въпрос - къде трябва да се търсят причините на едно подобно необичайно явление? Къде се коренят предпоставките, че в една малка страна, където работническата класа и социалистическото дви жение едва се зараждат, където буржоазно-капиталистическите отношения още не са се изявили в класическата си форма, се утвърждават с такава последователност марксически литературоведчески принципи с непреходно научно значение?

Проблемът за романтизма в българската литература от епохата на Възраждането привлича днес зоркото внимание на българските изследователи. В съвременното българско литературознание той започва да се разработва от края на 50-те години след дискусията за реализма, разгърнала се в Съветския съюз през 1957 г., и в която се изтъква значението на романтизма за развоя на световната литература. За това допринасят и появилите се наскоро след дискусията дъл боко съдържателни трудове на видни български и съветски слависти, които безусловно съдей ствуват да бъде привлечено вниманието към проблема за романтизма в българската литература и за неговото изясняване, Специално внимание се обръща на изследването на романтизма в българската литература от епохата на националното Възраждане. И това е естествено, защото именно в този период романтизмът се разкрива най-ярко и е отражение не само на националното възраждане, но е и важен фактор в неговото развитие. Той има прогресивен характер, тъй като появата и развоят му се стимулират от борбата за политическа и духовна независимост, от стремежа да се пробу ди националното самосъзнание. Проблемът за романтизма в българската литература от епохата на Възраждането, разработен плодотворно, макар и еднозначно в трудовете на Е. Георгиев, П. Динеков, В. Велчев, Д. Леков, Б. Ничев, И. Конев, Кр. Генов и други български изследователи, изисква за своето по-нататъшно всестранно осветление максимално конкретно проникване в художествената същ ност на изучавания материал. Може да се предполага, че много нови неща ще даде възприемането на романтизма в конкретно-поетическия контекст на европейската литература наред с идейнотипологическите му съотношения. Статията ни е посветена на един от тези аспекти, които се разкриват, когато към изучавания проблем се подхожда от позицията на историческата поетика. Нашата основна мисъл и предложение се състоят в това, да се диференцира и разгледа като един от творческите и хронологически белези, като същностна художествено-типологическа характеристика на романтизма т. нар. „неистова" поетика. Задачата на дадената статия се състои в това, да покаже, че една от линиите в развитието на българската белетристика в периода на създа ването й (60-те години на XIX в.) е тясно свързана с въздействието на френската романтическа „неистова" школа. Най-силно отражение поетиката на тази школа намира в повестите на родоначалника на националната белетристика Васил Друмев и съвременника му Илия Блъсков.