белетристика

Ако се направи сравнение между поезията и белетристиката ни - от гледище на жанрово разнообразие - разбирано като разнообразие вътре, в самия жанр - ще се види колко далече е отишла поезията, какво богатство от многообразие е осъществила тя, и колко назад е останала белетристиката ни - премного сиромашка в това отношение, и удивително консервативна в упоритото си придържане към едни и същи образци. Ето, да вземем например битовата поема „Калиопа" от Яворов. Поема, наситена с присъщите черти на жанра, но колко неповторимо многообразие в изразните средства, в строежа, в художествената интерпретация на жизнения материал! Авторски разказ, Лиричен монолог, сценировка, откъси със самостоятелна тематика - и всичко това - на няколко страници, споено, обединено в едно непоклатимо художествено единство! Бих искал да ми се посочи белетристично произведение от нашата литература, съответствуващо на жанра - повест, да речем. Но повест, изваяна със същото богатство на изразните средства, със същата свежест на художествените хрумвания. Коя? Ще кажат някои: - Но белетристиката - това е... това не е флейта например, че да чуруликаш с нея всякакви трели, и във всякакви гами". „Да но тук не става дума за „чуруликания", а за разнообразие на художествените похвати, за артистичното умение на твореца да се издигне над елементарното повествование - става дума за осъще ствяване на по-високо художествено майсторство. А многообразието на изразните средства, в които влизат най-различните начини на композиция, портретуване и сюжетно развитие - това многообразие е несъмнен белег за степента и силата на творческия талант.

П. Р. Славейков е останал в историята на новата ни литература като забележителен поет, публицист и обществен деец. Но ред негови произведения имат отношение и към оформящата се белетристика. Той е един от активните преводачи на разкази, повести, романи. В литературнокритическата си статия Що е роман" той обосновава нуждата от този жанр у нас и дори определя насоката, по която би желал да се развива той, но сам не създава нито едно голямо епическо произведение. „Не се развива като белетрист. Неговите пости жения са в друга насока - в областта на мемоарната проза. 1 М. Арнаудов обя снява това със слабо епическо въображение... в същност тук се касае за един органически недостатък на таланта му, за бедна инвенция при по-сложни рактеристики и интриги"2. Или, формулирано по друг начин, Славейков е лирик по натура. Б. Пенев смята, че това личи в поемите му, които въпреки меренията на автора „съдържат повече лирически елементи, отколкото епически"3. такъв случай трябва да се приеме, че преводите не изискват епически лант, а ранното „Житие светаго Тодора Тирона" е възможно само благодаре сюжет B ние на предварително съществуващия сюжет, въпреки че и в светската белетристика. ханатаможе да се заеме Възможен е и друг подход, който да потърси обяснението в условията. Б. Пенев вижда в усилените темпове за работата и в обществените ангажи менти неподходящи условия за творческо разгръщане. Но има и нещо друго: всички възрожденски белетристи са чужди възпитаници и правят първите си опи ти в чужда среда, дори Каравелов, В. Попович, Жинзифов ги посвещават на руския читател. Изключения има и тук - Ил. Блъсков, който обаче прави първия си опит под силното въздействие и опеката на Войников, получил образованието си в Бебек, където, макар и опосредствувано, се е докоснал до европейската култура и естетическо съзнание. Ето как сам Блъсков представя творческия си процес при първата си повест: „Залових се за работа: аз писвах, Войников поправя.

Изминалата 1981 г. беше и ще бъде една изключителна година в историята на българска та култура, в националното битие на българите. Тази щастлива и драматична същевременно година има своите измерения във всички сфери на националния живот, вкл. и в областта на пре водната литература. В предговора към българското издание на своя роман „Окситанска кантилена“, излязъл преди няколко месеца, известният френски писател Пиер Гамара пише: „Щаст лив съм, че книгата ми излиза в България през 1981 г., когато се чествува 1300-годишнината от основаването на българската държава. Това е много важна година в българската история. Фактът, че книгата ми, в която по свой начин изразявам любовта си към моята родина, излиза през тези месеци на 1981 г., ме изпълва с гордост. Обичта, която изпитвам към българската на ция, към българския народ, към българските писатели мога да изразя, като посветя произве дението си на това чествуване. Тези думи на френския писател ние трябва да прочетем от на ша гледна точка - те са обръщение към нас. Струва ми се, че през 1981 г. българската нация придоби едно ново самочувствие. И българският литератор - преводач, редактор, критик -со учи вече да вижда попадналата в наш културен контекст чужда литературна творба като текст, който ще бъде обогатен от досега с една многовековна непресекнала национална традиция. Анна Лилова посочва с основание, че основен аспект на понятието превод е неговият лингви стичен аспект, лингвистичната природа на превода. Но тогава нека помним, че новопреведената у нас творба оживява на езика на една древна култура, на четвъртия класически език на Ев ропа. Това вече е пътят към истинското равноправие в диалога между културите. В същност през повечето десетилетия на този век нашият диалог е бил най-труден, найнеравноправен именно с литературите, чиято преводна художествена проза за 1981 г. се опит вам да разисквам сега пред вас. Колебанията тук са били в различни посоки. Защото литерату рен (и културен) провинциализъм е както стремежът да забравиш, че съществуват някои големи литератури, стремежът да игнорираш днешния им ден, така и безкритичното, напосоки, хао тично, настървено превеждане е оглед да се навакса, да догоним, да се движим по модата - малоценностно литературно умонастроение, което ражда подражателството, корозира нацио налната културна специфика. Струва ми се, че отмина завинаги времето, когато някои превода чи от западни езици гледаха отвисоко създателите на оригинални български текстове, защото по тяхно мнение преведеният текст беше по-ценен от оригиналната творба. Днес подобно не диалектично мнение би било анахронизъм - преводачът (ако е истински творец) с осъзнал в собствената си практика необходимостта да обоснове върху стиловото богатство на родната литература езиковата фрактура на добиващото своя нов облик произведение.