литератури

Изминалата 1981 г. беше и ще бъде една изключителна година в историята на българска та култура, в националното битие на българите. Тази щастлива и драматична същевременно година има своите измерения във всички сфери на националния живот, вкл. и в областта на пре водната литература. В предговора към българското издание на своя роман „Окситанска кантилена“, излязъл преди няколко месеца, известният френски писател Пиер Гамара пише: „Щаст лив съм, че книгата ми излиза в България през 1981 г., когато се чествува 1300-годишнината от основаването на българската държава. Това е много важна година в българската история. Фактът, че книгата ми, в която по свой начин изразявам любовта си към моята родина, излиза през тези месеци на 1981 г., ме изпълва с гордост. Обичта, която изпитвам към българската на ция, към българския народ, към българските писатели мога да изразя, като посветя произве дението си на това чествуване. Тези думи на френския писател ние трябва да прочетем от на ша гледна точка - те са обръщение към нас. Струва ми се, че през 1981 г. българската нация придоби едно ново самочувствие. И българският литератор - преводач, редактор, критик -со учи вече да вижда попадналата в наш културен контекст чужда литературна творба като текст, който ще бъде обогатен от досега с една многовековна непресекнала национална традиция. Анна Лилова посочва с основание, че основен аспект на понятието превод е неговият лингви стичен аспект, лингвистичната природа на превода. Но тогава нека помним, че новопреведената у нас творба оживява на езика на една древна култура, на четвъртия класически език на Ев ропа. Това вече е пътят към истинското равноправие в диалога между културите. В същност през повечето десетилетия на този век нашият диалог е бил най-труден, найнеравноправен именно с литературите, чиято преводна художествена проза за 1981 г. се опит вам да разисквам сега пред вас. Колебанията тук са били в различни посоки. Защото литерату рен (и културен) провинциализъм е както стремежът да забравиш, че съществуват някои големи литератури, стремежът да игнорираш днешния им ден, така и безкритичното, напосоки, хао тично, настървено превеждане е оглед да се навакса, да догоним, да се движим по модата - малоценностно литературно умонастроение, което ражда подражателството, корозира нацио налната културна специфика. Струва ми се, че отмина завинаги времето, когато някои превода чи от западни езици гледаха отвисоко създателите на оригинални български текстове, защото по тяхно мнение преведеният текст беше по-ценен от оригиналната творба. Днес подобно не диалектично мнение би било анахронизъм - преводачът (ако е истински творец) с осъзнал в собствената си практика необходимостта да обоснове върху стиловото богатство на родната литература езиковата фрактура на добиващото своя нов облик произведение.

Пред изследвача на националния ни духовно-интелектуален живот от края на миналия и първите десетилетия на нашия век се откроява в най-ярка светлина обаятелната личност на Иван Шишманов, който с многообразната си научноизследователска, учебно-преподавателска, културно-просветна дейност заема едно от най-първите места между строителите на нова, следосвобожденска България. Човек с ренесансов поглед и енциклопедични знания, с голяма ерудиция и благороден дух, той успява да съчетае в дълголетната си дейност патриотично-хума нистичните си пориви и творчески дръзновения с проникновеното разработване на многообразните въпроси, свързани с народностното ни битие, с процесите, съпътствуващи съзиждането на националната ни наука и култура. И ако в тихия си работен кабинет или по библиотеки и архивохранилища у нас и в чужбина изпълненият с необозрима творческа енергия и патриотичен ентусиазъм учен се рови из стари извори, прелиства пожълтелите страници на периодични и всевъзможни други издания, за да осветли историческата съдба на българската народност, да извади от забвение и покаже на света нейната многовековна богата книжнина и култура; ако с изследователските си упорити зани мания, посветени на проблемите на българознанието, той прави първите просеки из девствени лесове, за да създаде трудове, разкрили истината за непреходните завоевания на българския творчески дух, издигнали научната ни мисъл до найвисоки върхове и спечелили уважението и на европейския свят; ако в ежедневните срещи и разговори с хората на интелектуалния труд съветва и насърчава за съз даване на нови духовни ценности и „културни храмове“, които да утвърдят отново народа ни като творческа нация, способна да продължава да обогатява све товната съкровищница, то, когато е изправен на университетската катедра пред захласнатите погледи на студентите, Шишманов разкрива с истинско благоговение и проникновение художествените и културно-естетическите богатства на европейските народи в тяхното многовековно историческо развитие. И с тази страна на многообразната си научна дейност бележитият учен-хуманист и вещ преподавател изиграва извънредно благотворна роля за културното издигане идейно-естетическото формиране на младата българска интелигенция, за сродя ването и със завоеванията на големите западноевропейски литератури и по та- къв начин е стимулирал и националната ни творческа мисъл. Една страна от дей ността на проф. Иван Шишманов, която все още не е достатъчно проучена и по достойнство когато оценена. И затова върху нея искаме да привлечем вниманието сега, се турен деец.