преводна

Преводната художествена литература в България отразява по свой начин идейните и културни особености на времето, вкуса и предпочитанията на читателя. Едно е съдържанието и през Средновековието, когато трябва да се санкционира новоприетата християнска религия, друг е нейният облик през епохата на националното възраждане. Характерът и обаче се променя сравнително бавно, както бавно се изменя и мирогледът на хората... Икономическите промени в Турската империя в края на XVIII и началото на ХІХ в. водят до изменения в мирогледа, идеологията и културата. Първоначално те са незабележими, проявяват се неравномерно, често пъти се развиват в своите стари форми. Винаги обаче те се утвърждават - понякога решително и бързо, в други случаи постепенно и мъчително. Новите елементи в съзнанието и психологията на българина изискват и нова литература - с тематика, идеи и образност, различни от литературата на Средновековието. Наистина в старобългарската книжнина и в дамаскините има отделни моменти със светско съдържание, с поглед към интимния свят на човека. Това обаче са само елементи, които трябваше да се доразвият и обогатят, да се подчинят на новите концепции на времето. В това отношение значителна роля изиграват не само писателите, но и преводачите. Българските книжовници разбират необходимостта от преводна лите ратура — била тя художествена, педагогическа или обществена. Това се отнася особено за първите десетилетия от Възраждането, когато нямаме позначителен оригинален принос в областта на националната култура. Затова възрожденските писатели възприемат преводната литература като съставна част от националната книжнина. В такъв смисъл идейно-художествените принципи, които стоят пред оригиналния творец, занимават в не по-малка степен и всеки културен преводач.

Интересът към Франция и френската литература от сръбска и от българска страна през ХІХ в. не е случаен - обуславят го редица исторически поводи и причини. Поня кога името „Франция“ се свързва с въжделенията на безправните, понякога донася разочарования, понякога означава широк сноп светлина и култура, понякога буди чув ство на топла признателност за изразени симпатии, протести и съчувствия (Ламартин, Юго) към съдбата на поробения славянин... За сърбите в много по-голяма степен, отколкото за българите определено може да се говори за френско влияние, особено след 1830 г., когато се заздравява независимостта на младата сръбска държава. Тогава мнозина младежи заминават с държавни стипендии за Франция, където получават солидно образование, и се връщат да служат на народа си - от редовете на тези „парижани“ ще излязат първите сръбски научни работници и образовани държавници". B сръбската и българската периодика през миналия век Франция с нейното минало и настояще е една от най-често споменаваните и коментирани държави. На френската текуща вътрешна и външна политика, по-конкретно на отношенията на Франция с Турция, Русия и пр., както и на историята, икономиката и културата на тази страна значително място отделят повечето от българските вестници и списания до Освобожде нието - „Цариградски вестник“, „Съветник“, „Турция“, „Македония“, „Свобода", „Народност“, „Век“, „Отечество“, „Право“, първото българско списание „Любословие“, както и „Читалище“, „Славянско братство" и др. През 1872 г. например в. „Свобода" публикува в няколко броя голяма статия под заглавие „Французската революция", в която се проследява трескавата история на Франция от смъртта на Людвик XIV до победата на Френската буржоазна революция и осъж дането на Людвик XVI на смърт. През седемдесетте години на миналия век историята на тази революция наред с делото на парижките комунари също така придобива за бълга рите известно актуално звучене - не само в качеството си на натрупан исторически опит, но и като тема, чрез която може да се изрази част от проблематиката на съвременността.

Днешната висока преводаческа мисъл е все повече склонна да приема художествения превод като неотменна и съществена част от националната литература. Всеки превод, изпълнен с творческо вдъхновение, талант и майсторство, е такова събитие в литературния живот, каквото и появата на значително оригинално литературно произведение. Такъв превод участвува еднакво в обогатяването на изразните възможности на родния език и във формирането на националното мислене, в динамиката на родната култура, в развитието на нейната биография и език, най-общо казано. А това направо ни води към друга, по-съкровена близост, към едно роднинство по кръв, преживявания и творчески усилия между преводача и създателя на оригинално произведение. Познати са ни многото усилия да се оприличи работата на преводача с друг вид работа и дейност, за да се изясни и онагледи нейната същност. Сравняват преводача с актьора и неговото изкуство да се превъплъщава на основата на текста в чужд образ. Сравняват преводача с художника, който трябва да претвори и преизрази даден материал, с режисьора, който творчески интерпретира определена художествена действителност и т. н. Не срещнах обаче сравнение на високото изкуство на превода и неговите творци с критиката, с критика и изследователя на текста, а общото между тях е много повече и съще ствено, независимо от очевидните за всички разлики. Критика и превод - ето една благодатна тема, на която някой някога навярно ще се спре с всичката сериозност и задълбоченост, която тя несъмнено заслужава! Преводачите, както и критиците трябва да създават необгледните, широки хоризонти на родната литература, достолепно и със самочувствие стоейки на нейната собствена почва, охранявайки нейните корени, нейната естествена среда. На преводача, както и на изследователя и познавача на родната литература, е необходимо вярно и дълбоко чутие за трайните и актуални потребности на родната литература, неговият избор всякога трябва да бъде творчески и да се основава на познаване историческата еволюция на нашата литература и ней ните съвременни нужди. На някои стари и мъдри източни езици първоначално думата превод е означавала тълкувание, интерпретация, а известно е, че синкре тичните термини издават първоначалното родство и единосъщност на обосо били се по-късно области. Преводът е висш род критика, тълкувание, преизразяване на друг език на оригинала, също както критиката е висш род превод на художественото произведение от езика на творческата спонтанност на езика на съзнанието за творчество, на езика на идеите. Преводачът познава в същата степен, както и критикът, плашещото противоречие между своята творческа субективност, индивидуал139 ност и строгата научна добросъвестност, която трябва да ни придържа към автентичността, към верността до оригинала, подлежащ на интерпретация, трудността при намирането на неуловимата мяра, в която влагаш всичко без остатък от себе си, но с любов и преданост го отдаваш другиму. Ние се изпра вяме еднакво безстрашно не пред самата действителност, но пред нейното отражение, пред нейното творческо пресъздаване и в нас и чрез нас трябва да просветне отново животът, по-точно произведението трябва да се роди за нов и друг живот в системата на една култура. Както критиката и критиците, преводът и преводачите са на предните постове на идеологическата борба в съвременния свят, бих казал, че се намират на най-уязвимите и чувствителни места в тази борба и съзнателно и безсъзнателно участвуват в нея с всичките си усилия.

За нашата национална култура вековната и нерушима дружба между България и Съвет ския съюз има дълбок, основополагащ смисъл, тя е високо, трайно измерение на съвременното ни развитие. И в многолетната борба за освобождение, и в грандиозния революционен двубой на епохата тази братска дружба е имала винаги ръководно значение. Тя е израз на огромната любов на българина към Русия, която още Петко Р. Славейков и Иван Вазов възпяха със съкро вена сила. Какъв чист и светъл възторг изпълва постовите думи: Русия! Колко ни плени туй име свято, родно, мило! Както в народното поверие за вграждането на най-милото в основите на бъдещия строеж творците ни влагаха в темелите на литературата и изкуството обичта и признателността към дя до Иван. И нашата ненаписана история на българската преводаческа култура несъмнено тръгва от дълбоката връзка между двата славянски народа, от онзи възрожденски пиетет на неуморните ни духовни дейци, които пригодяваха или превеждаха книги и други произведения от руски език. Отношението към Русия, а след това и към Съветския съюз с годините се превърна във висока изпитана мярка и за духовния ръст, и за общественото призвание на всеки творец. Великото слово на Пушкин и Лермонтов, на Толстой и Достоевски, на Маяковски и Шолохов прониква силно и властно у нас с прогресивните идеи, с могъщата вълна на революцията, с безсмъртните образи и оплодява художествените търсения, дава мощен тласък на идейно-ес тетическото ни развитие, на всички обновителни процеси, съпътствували мащабните исторически промени. Именно в Одеса, макар и изгнаник, Вазов започва да пише книгата на своя живот 1 Под игото", след като с пребивавал в Москва и Петербург и е почувствувал закрилата на братската десница. Големите ни поети и писатели не само са следили руския културен живот, водещите литературни явления, но и са проявявали ярък преводачески усет, сами често са превеждали зна чими творби, които са ставали трайно достояние, оплодявали са умовете, вдъхновявали са бъдещи търсения.

The primary carriers of translations and criticism of British literature in Bulgaria in the second half of the 19th century and up to the 1950s are not books but rather periodicals. The current study discusses the reception of British literature in Bulgaria in Bulgarian-British Review; a monthly magazine issued from 1927 to 1940 in Sofia. The priority of the magazine is to reflect the economic and political situation in Bulgaria for the British audience and to encourage the economic relations between Bulgaria and Britain. The publications addressed to the Bulgarian reader include some of the first articles on British literature in Bulgaria. These articles' authors are clearly not literary scholars but they have a pronounced stand on literary subjects and do not fear to oppose renowned British critics. As a result, their observations on British literature are decades ahead of their times. In Bulgarian-British Review, Costadin Chakarov and Nikolay Donchev praise the literary talent of D.H. Lawrence at a time when his novels were forbidden in Britain. There is reason to believe that Chakarov's and Donchev's articles encouraged the translation of D. H. Lawrence in Bulgaria and as a result his novels were published in Bulgaria quite early. Anna D. Vesova describes Dickens and Thackeray as "humorists". She also claims that George Eliot's strength as an author lies in her scientific methods of psychological analysis, which British critics claim to be a flaw, years before Eliot took her place in critical studies in Bulgaria. In Bulgarian-British Review, Donchev publishes some of the first articles on the reception of British literature in Bulgaria - he lists the authors and works translated at the time, sometimes mentioning the translator and the source language; he provides a study on the plays by British playwrights that have been on Bulgarian stage; he also studies the influence of British on Bulgarian authors. In Bulgarian-British Review, Vera Guevgelieva writes a comparative article on the lives and works of Robert Burns and Khristo Botev for an English-speaking audience. The articles on British literature in Bulgarian-British Review are many and they discuss different authors, periods and genres. Apparently, the magazine had an important role in the reception of British literature in Bulgaria, as well as a significant contribution to the Bulgarian culture at the time.