западни

Когато се опитах да намеря обобщителен модус за настоящата тема, неволно, но настоя телно в съзнанието ми заседна знаменитият „афоризъм“ на Козма Прутков: „Невъзможно да се обозре необозримото.“ През двата месеца, които и посветих, купищата книги, стоварени в подножието на работното ми бюро, ми действуваха по-скоро потискащо и обезсърчаващо, защото те съставяха нормалния ми годишен капацитет за прочит (а вероятно има хора, които и за десет години изчитат по-малко книги)... Така че нека ми бъде позволено да започна с една необходима уговорка: настоящият доклад ще бъде по необходимост лишен от достатъчна изчерпателност. Някои книги (а мисля, че сред тях ще има и много добри, заслужаващи внимание) няма да бъдат дори споменати. Предварително моля за извинение всички колеги, които ще счетат, че не е обърнато достатъчно внимание на усилията им, че преводите им не са оценени по достойнство. Дали техният упрек ще бъде мълчалив или явен, е все едно. Аз ги разбирам и им давам право още отсега. Но, както казват древните: „Dixi et salvavi animam meam, dixi et animam levavi." B От само себе сиси се разбира, че оценката на едногодишната продукция на преводната худо жествена литература не е и не може да бъде оценка само на книгите, които я съставят. Взета съвкупност, преводната художествена литература е съществен елемент от цялостната културна политика на партията, мощна идеологическа съставка в единния комплекс художествена култура естетическо възпитание, който в условията на изграждането на зрялото социалистическо общество ще придобива все по-голямо значение. И Нека припомним, че почти всекидневните опашки пред книжарниците, които така поразяват въображението на чужденците (та България е комай единствената страна в света, в която има такъв естествен и ненаситен глад за книги!), са по правило за новоизлезли преводни книги. Почти не са ми известни случаи книгофилите да се тълпят, за да си купят романа на известния български писател или стихосбирката на поета..., но нека не ги назоваваме. Нямам намерение да разглеждам сложната диалектика на взаимодействието между родна ичужда (преводна) литература. Не може да не се отбележи обаче, че каквито и да са перипетиите 98 на това взаимодействие, преводната литература никога не остава „чуждо тяло" в целокупната национална литература, тя се асимилира, интегрира, става органична съставка от всяка национална култура. Това са естествени, органични процеси, които обогатяват културата на всяка нация и я приобщават към световния общокултурен процес. Нация, която се самоизолира и самоогражда от въздействието на чуждата литература и култура (да припомним само печалния опит на китайската „културна революция" в края на 60-те години), се обрича на безплодие и духовна нищета.

Някога Блез Паскал беше казал: „Едва когато завършим произведението си, намираме онова, с което трябва да го започнем. В началото на пътешествието си из света на преводната литература аз се чувствувам в подобно положение - ще успея ли да изразя най-важното, да поставя онези проблеми, заради които си струва да се обединяват толкова разнолики автори и заглавия. В навечерието на партийната конференция за качеството на преден план с особена острота излизат въпросите за идейно-художествените достойнства на подбора при представя нето на преводни творби и за пълноценното използуване богатствата на българския език при преводите. Все по-често се чуват гласове, които предвещават, че ще потънем в океана на превеж даната литература: наистина днес морските бездни са отровени от какви ли не остатъчни про дукти, та не е зле и ние да филтрираме своята „ловна" територия, да отделим „заразената риба" (ако има такава) и да преценим, тежестта на улова". Дълго размислях върху гледната точка, която ще определи патоса на следващите страници. Накрая си наложих маската на всеяден читател и захванах да поглъщам вкусотиите", които ми предлагаха над 150-те книги (от 10 издателства). Приличах повече на дегустатор, отколкото на хищен гастроном - понякога вкусът на едно книжно ястие" ме принуждаваше с гримаса да го отстраня, случваше се тук-таме да ме подразнят пикантните подправки, но преобладаваха случаите, когато по цели нощи оставах с все по-услаждащия ми се деликатес, а след това бързах да го отделя сред онези книги, към които неизбежно ще се връщам и по-късно. Не вярвам на критиците, които бъркат в художествения текст като в двигател на автомобил - все още се стремя към съпреживяването, към необяснимата тръпка, която те кара да тръгнеш след героите, особено когато в перспективата на техния път мъждука онзи светлик, който е тъй необходим в напрегна тия ни живот. Естествено не можеше да не се съобразя и с техническите подробности" - че тях с молив, където бе възможно сверявах с оригиналите, разполагах с вътрешни рецензии за една част от книгите - в крайна сметка се оформи една определена представа, която ще се помъча да споделя, като държа да подчертая нейната субективност. Без съмнение ще бъда прис трастен към книгите, които обикнах, ще изразя оценки и мнения, които търпят критика, ще про пусна заглавия и преводачи (дано ми простят!) не защото искам да ги пренебрегна, а защото човешките възможности (уви!) имат предел и не бих могъл да повторя след Маларме: „Прочетох всички книги." Да говоря за качествения скок, който в последните години направи нашето книгоизда ване, едва ли има смисъл. Всеизвестни са фактите около попълването на белите петна" от картата на световните литератури, новостите при осмислянето на издателската политика ипр. Неоспорима еи ролята на СПБ за това щастливо развитие на преводното дело у нас. По-рядко обаче отчитаме ефекта от взаимовлиянията между национална и преводна литература, нямаме сериозни изследвания за богатствата, които преводачите внасят в златния езиков фонд, недостатъчно познаваме реалните литературни интереси на читателите. А това са все проблеми от изключително значение за повишаване социалната ефективност на съвременната ни художествена култура.

The understanding of Occidentalism underlying this presentation does not concur with Ian Buruma's definition: "Something else is going on, which my co-author, Avishai Margalit, and I call Occidentalism (the title of our new book): a war against a particular idea of the West…" (1) I would rather use the term in the manner put forward by James Carrier in his preface to Occidentalism: Images of the West, as "the representation of the West by Western subjects" (which goes hand in hand with projecting the Orient as the Other), and "that constructed by non-Western subjects" (2). Lindstrom's distinction (Carrier 1995) is even more useful; according to him "Occidentalism" should be used only in regard to "the discourse among Orientals about the West", whereas "the self-discourse of Westerners" is called "auto-Occidentalism". As an illustration of those visions of the West I would like to offer a parallel between the Bulgarian projections of the West in the early 20th century and the auto-images of the West as constructed by the texts translated into Bulgarian at the time. A sample of representations of the West in Byron's Don Juan, translated in prose in 1919, reveals the author's play with foreign stereotypes resulting in an ambivalent vision of Englishness in the text as seen from both the inside and the outside. Byron's juxtaposition of East and West in Don Juan will be compared to the different levels of contrasting the Orient with the Occident in the Bulgarian press of the period - ranging from publications of literary criticism, such as "Eastern and Western Art" in the Vezni journal, to the stereotyped images of individual West-European nations. As a follow-up, with a representative selection of data, the analysis of the Bulgarian images of the West could be associated with the processes of Bulgarian national identity's construction.