художествената

Надали ще се намери друг теоретически въпрос, който да е пр срещан с толкова недоверие, колкото въпроса за красотата и естетичното Затрудненията на естетиката при неговото разработване служат кат главен,аргумент на тези, които не искат науката да се намесва в област на прекрасното и естетическите оценки. За красивото, изящното и худ жественото „не може да има наука, а само критика" - това твърдени на Кант е повтаряно по най-различни поводи и в най-разнообразн варианти до ден днешен. Не искам да кажа, че всеки усъмнил се вы възможностите на теорията за естетичното е непременно кантианс Ала факт е, че недоверие към естетиката проявяват предимно тез които оспорват обективността на красотата, естетичното и художеств ното.

През първото полугодие на текущата година Научният съвет на Института за литература при Българската академия на науките взе решение да бъде присъдена научна степен „Кандидат на филологиче ските науки" на старши преподавателя във Факултета по славянска филология на Софийския университет „Климент Охридски" - Георги Митрев Марков и на ре довния аспирант към Института за лите тарура - Атанас Василев Славов.

Годините след Деветия партиен конгрес са години на бурен подем на нашата социалистическа култура, години на непрестанно издигане на културното равнище на трудещите се от града и селото. В своята многостранна дейност за изпълнение на решенията на конгреса партията отделяше изключително внимание на по-нататъшното развитие и обогатяване на духовния живот на обществото. Тя полагаше големи грижи за творческата изява на дейците на науката, образованието, литературата и изкуството, за създаването на нови научни и художествени ценности, за тяхното разпространение сред най-широките кръгове на младежта, на целия народ. B 1. НАРАСТВАНЕ РОЛЯТА НА НАУКАТА В ЦЯЛОСТНИЯ ЖИВОТ НА ОБЩЕСТВОТО Характерна особеност в дейността на Централния комитет и на цялата партия през отчетния период беше стремежът да се осигуряват условия за понататъшно развитие на науката, за по-широко внедряване на нейните резултати отделните области на живота. Партията си даваше ясна сметка за огромната социална роля, която играят обществените, природните и техническите науки, роля, която още повече нараства в етапа на изграждане на развито социалистическо общество. Нашето успешно движение напред във все по-голяма степен зависи и ще зависи от умението да се облягаме на науката при решаване както на големите, кардиналните въпроси на нашето развитие, така и на малките, на ежедневните въпроси, от умението да използуваме нейните постижения във всички сфери на обществото. Ето защо в периода след Деветия конгрес в съгласие с нуждите на социалноикономическото и културното развитие партията продължи да провежда линия на ускорено развитие на мрежата от научни организации и увеличаване на броя на научните кадри. Сега ние разполагаме със сравнително мощен за нашите условия и възможности научен потенциал, който включва 111 академични института и други научни звена, 26 висши учебни заведения, 49 центъра за научноизследователска, развойна и проектантска дейност, 41 ведомствени института и развойни бази. През годините 1965-1970 научните сътрудници в институтите се увеличиха с повече от 30 на сто, а научно-помощният персонал - 50 на сто. В сферата на научната дейност работят близо 55 хиляди души, от които около 13 хиляди научни работници.

Каквито и да са възраженията и изискванията ни към постигнатото от литературата ни в тази насока, ще бъде крайно несправедливо да се поддадем на стихията на едно нихилистично отношение. Защото е налице традиция в художественото усвояване образа на големия син на нашия народ, която съвсем не е резултат на някаква по-случайна кампанийност в творческите амбиции. Нещо повече - такава една традиция подчертава отново трайната ангажи раност на българската литература, още от средновековния й период, с проблемите на значимата, ярката човешка личност, когато тя олицетворява колективната народна душевност, многостранността на нейните добродетели. В найголемите исторически фигури на народа ни е съсредоточено основното от характерологията на националната ни психика, кулминационното в нейните епохални прояви. Нашата литература в непреходните си образци доказва, че е възможна художествена „ориентация" към личността само ако тя съдържа историческата перспектива на националния възход. И това в същност представя най-трайният, най-последователно отстояваният идеал на литерату рата ни. А образът на Георги Димитров обобщава толкова много от патоса на този идеал. И литературата ни не можеше да стои настрана от епохалното в живота на народния учител. Дълъг, богат на заглавия е „списъкът“ на художествената литературна продукция, посветена на Димитров. И не е в задачата на тези мои бележки педантичното му проследяване и анализиране. Интересно би било обаче да се проследят някои типологически сходни трактовки на образа на Георги Димитров в произведения на българската литература. Хронологически погледнато, поезията ни като че ли се е оказала „поактивна" в усвояване темата за Димитров. Но и в поетичните и белетристич ите резултати най-напред се налага на вниманието насочеността на авторите ьм героичното начало в този образ. И това е напълно естествено, а още овече като се има пред вид, че именно с героичните добродетели на харакпера си Димитров живее винаги в съзнанието на всеки българин. Но героичсебе ното в живота на Димитров има различни аспекти, много нюанси, само по роизмът си то е вече една естетическа категория. И което е особено важно - ге у този българин никога не е бивал резултат на някакво суетно „тър сене на „биография", никога не е бил парадно бляскав, театрално помпозен. 14 Героизмът - това е органичното, естественото битие на Димитров револю ционера, кръвно свързан с въжделенията на работническата класа. Героич ното у Димитров е и дълбоко нравствено. Дори и в най-кулминационните си прояви, когато притежава барикаден патос - лайпцигската победа на Димитров - в него се оглежда нравствената чистота на един човек, отгледан от класическите революционни и нравствени добродетели на българския дух. Именно кристално чистата нравственост на комуниста Димитров, изключителната му честност и съзнание за отговорност са в основата на дей ствения героизъм на неговата революционност.

По стара традиция обект на поетическата фонетика е стиховата реч. Понятия от типа на „инструментовка“, „еуфония“ и пр. с неизбежността на утвърдения автоматизъм пораждат продължението „.... на стиха“. По силата на едно мълчаливо или явно предубеждение отвъд границата на стиха - върху обширната територия на художествената проза - секват с редки изключения търсенията на естетическите функции на звука; приема се, че тази територия е бедна или направо не съдържа необходимата звукова „рудна жила". Едно изследване върху звуковия пласт на творби от Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Ангел Каралийчев и други наши класици на художествената проза установи — при това с помощта на математически метод — обратното: съществуването на неподозирани, поразяващи с мозаичната си сложност звукови организации, образувани чрез статистически отклонения на фонемите от средните им честоти (сгъстяване и разреждане), както и чрез комбинирането им в малко вероятни по отношение на общоезиковата им употреба съчетания B определени участъци на текста. С демонстрирането на тези звукови организации обаче към изследването на художествената маркираност на звука, която може да назовем с общия термин метафония, 2 е направена само първата крачка. Откъснати от съдър жанието, от смисъла на художествената творба, тези звукови организации нямат литературна стойност и представляват интерес може би единствено за фонетиците. За да влязат в обекта на литературознанието, те трябва да са натоварени със смисъл, да са функционално подчинени на съдър жанието на творбата. И това условие е необходимо не само защото художествената система на литературната творба по принцип не понася излишната сложност, самоцелната, нефункционална структурираност.

Въпросът за авторското присъствие бе разработен в значителни изслед вания у нас и в чужбина. Научните резултати, до които се стигна, дават основание да се смята, че този въпрос е трайно завоевание на литературната наука, начална точка за по-нататъшни постижения. Произведенията на Константин Константинов някак естествено налагат да бъдат разгледани в светлината на този проблем. Много техни същест вени особености произтичат от него или водят към него. И при най-беглия досег с произведенията на този писател може да се почувствува неговото засилено, осезаемо присъствие. Отношението му към изобразеното винаги е ясно определено и изявено. Да се търсят доказателства е излишно - всеки Константинов разказ, с някои нищожни изключения, може да потвърди това. Изследването би трябвало да се насочи не към самото наличие на авторското присъствие, а към формите на неговата проява. „Из Странджа“, „Панаирът“, „Градчето“, „Затворникът“, „Незначителна история“, „Трета класа“, „Произшествие“, „През стената“, „Под сливите“, „Неврастения", я“, „Завещание“, „Марсилия“, „Песен“, „По реката“, „Човешка душа", „Във влака“, „Хотел „Ниагара“, „Една нощ“, „По булеварда“, „Есенно слънце", „Пепел“, „Буря“, „Целувка“, „Любов“ - във всички тези разкази на Константин Константинов, извън които остават само три-четири белетристични творби, намираме един човешки образ, който предимно наблюдава и преценява развиващото се действие. Този образ може да бъде главният герой-участник събитията; понякога е герой-референт, на когото авторът е „поверил" да разкаже случилото се и чрез когото се осъществява композицията „разказ разказ"; може да бъде и самият повествовател - в такъв случай разказът се води в първо лице. B B Независимо от разнообразието във външните форми основната художе ствена задача на наблюдателя не се променя - той се вглежда в онова, което се извършва, анализира го, съотнася видяното с представите си за света. Изводите, които прави, са общи, генерализиращи: разтворен човешки труп може да го накара да мисли, че човекът е „тънка лъжлива обвивка, под която се крият куп вонещи нечистотии"; воят на две сирачета го навежда на мисълта за човешката мизерия изобщо („Произшествие"); твърдостта и смелостта на една учителка се свързва с представата за категория хора, чиято духовна сила ги издига далеч над нас („Незначителна история"); споменът проявена жестокост го кара да си задава мъчителни въпроси за вълчите страни природата на човека („Под сливите“); мигновено настъпило в него отчуж го заставя да за смисъла на преходните неща („Една нощ"). B дение размишлява за 61 Във всички тези случаи наблюдателят се стреми да установи и стината за онова, което се е случило. Той възприема нещата с оглед някакъв социален, психологически или нравствен проблем, който се старае да разреши. Стреми се да вникне в същността на явленията, независимо дали се намират в света Около него или в самия него.

В случая ни инересува не толкова спецификата на елинистическата проза, а една пораждаща теоретически проблеми проекция. Като гледаме със съвременни очи литература, потребявана в различна социологическа среда, в друга обществена ситуация, при налагащото се сравнение набираме опит за решаването на проблеми като отношението на поезия и проза вътре в границите на художествената лите ратура, отношението художествен - нехудожествен текст, за това, което могло да се нарече пораждане на художествената литература от практическото слово и в още по-едър отчет от самата житейска среда. Но защо тъкмо елинистическата проза би способствувала да се задълбочи това знание? би Елинизмът (III—I в. пр. н. е.) е време на дълбоки промени в античната културна система. Общо казано, той представлява опит да се преодолее изначал ната пластичност на елинската култура, да се създаде художническо свето усещане едновременно камерно и универсално и в двата случая приблизено към индивида. Най-същественото - в неговите граници литературата се осъзнава като особена дейност. С елинизма се раждат филологията, литературната теория и в същност художествената проза. Това най-вече определя нашия избор. Ако именно в тази епоха възниква проблемът за художествената проза ведно с идеята за художественост и художествената литература се отличава като нещо особено, съществуващо някак вън и покрай живота, това означава, че художествената проза има в този процес особена роля и че от нейната частна история, от един типичен случай на нейно възникване може да се разбере нещо и за принципа на проявлението и изобщо. Понятието проза, оформило се у елините в елинистическо време, се пре дава с латинската дума „проза“, получила се с промените на прилагателното prorsus (несвързан). Латинската дума се е наложила поради това, че на гръцки понятието се изразява по няколко начина. Те наричат прозата просто слово (26yos) или „риторическо слово" (nrogirds lóyos). Чести са и двете образни названия „голо слово" (pildo koyos) и „слово вървящо пешком“ (ленде loyos) противовес на поезията, която е слово „движещо се на кола"- античните фи лолози често използуват този образ. Това противопоставяне е вече наченка на теория, особено като се има пред вид, че античната теория на прозата не съществува в открит вид и чe grosso modo ориентирът е винаги поезията.

Новелата, написана за двайсетина дни, на един дъх, както се казва, според автора си е преддверие към другата - 4004 година“. Непретенциозна, неособено затруднила създателя си, който е обзет от любопитство към бъдещите, изкуст вени" същества, но може да стигне до техния свят само след като разкаже нев зрачната биография на някой си Георги Георгиев - наш съвременник, - тази новела е блестящ пример за силата на изстрадания материал, на ясната идейна позиция. Тя е сериозното дело на Геров в прозата. Беше посрещната с одобрение от критиката, отреди и се място в общия подем на прозата от 60-те години, но остана в миналото, за да се връща поня кога неочаквано, по загадъчните пътеки на фантастичната литература. Невероятно. „Неспокойно съзнание“ и фантастика. Като че забравяме за какво в същност става дума. Подвежда ни може би самият автор. За създаването на „Фантастични новели", една от които е „Неспокойно съзнание", той изрича следното: „Някой сп Кирилов беше писал, мисля в „Наука и техника за младежта", една философска статия за изкуствените същества, компютрите. Казваше се, че ще се създадат изкуствени живи същества и това ще бъде такъв скок в историята на човечест вото, какъвто е скокът от маймуната до човека. Статията ми направи много силно впечатление, аз се вдъхнових от тая идея за безсмъртието и написах новелите." На забележката, че въпросът за дълговечността на човека, изглежда, трайно го интересува, писателят отговаря: „Навсякъде се занимавам с този проблем. Той е чисто философски. Главно го разработвам във втората новела - 4004 година“. И за да напиша нея - добавя той, - на един дъх написах първата." За тази „първата“ („Неспокойно съзнание") Геров уточнява: „Тя напълно автобиографична. Всичко е преживяно, няма нищо измислено. Всичко евзето от живота, всичко. Само тези случаи с раждането, смъртта на дъщерята, са измислени. Само те. Всичко друго е от живота. И ми беше лесно да я напиша. Но главната ми цел беше втората новела, която именно е за създаването на изкуствени същества." Елементарна критическа грешка е да се идентифицират ав торските намерения с постигнатото. В думите на писателя, току-що цитирани, достоверни за творческата история на „Фантастични новели", се съдържат ня колко „поощрения" за критиците: първо - да признаят приоритет на 4004 година"; второ - да надценят документално-биографичното начало в „Неспокойно съзнание"; трето - да причислят тази новела към фантастичния жанр; четвърто - да се разколебаят в определяне идейния патос на творбата. Всички тези „поощрения", неволно отклоняващи от правилното разбиране на произведението, в една или друга степен намират отражение в критическите работи, а това е достатьчен повод да им се отговори.

Литературната творба е един интересен, богат и многообразен микросвят. Тя е феномен, който, от една страна, еблизък до други предмети и явления на действителността, а, от друга - е своеобразен оригинален и неповторим плод на човешко съзнание, на духовност, на импулси и пориви. Тя еи едно малко чудо: самият автор често бива изненадан от това, което е сътворил като окончателен творчески резултат. Какво е мястото на структурата в цялостната творба и в съотношение със съдържанието и формата? Какво трябва да разбираме изобщо под структура, Отговорът на този въпрос не елесен и еднозначен. Понятието ес различен многообхватен смисъл. В литературознанието то се налага в последните де сетилетия. Първоначалното му разпространение е свързано с езикознанието, И както и с някои нашумели през определен период литературоведски направле ния като структурализма и феноменологизма. При това налагане на понятието се изявяват различни аспекти - в преобладаващите случаи в литературознанието свързани с формалистични или външноформални концепции за литератукоито рата. Същевременно много от функциите, се приписват на структурата като съществен компонент на литературната творба, в миналото са означавани терминологично по различен начин - във връзка с формата или композицията. Вниманието към структурата в значителна степен измества засвидетелствуваното по-преди внимание към композицията. Нередки са и тенденциите - в стре межа да се намери убедително място на структурата - да се стесняват неимоверно границите и функциите на композицията като универсален творчески компонент, като традиционно утвърждаван компонент на изграждането; нерядко тези функции се свеждат само до външното подреждане или до гледната точка, до съчетаването на изразни и стихотворни форми. Трябва да кажем, че терминът структура не енов, той еупотребяван и попреди във връзка с някои науки. Смисълът му е бил свързан с представите строеж, устройство на определен предмет или явление (в природната или общест вената сфера, в организмите и др.). В последните десетилетия с развитието на математическите науки, теорията на информацията, кибернетиката и др. употре бата на термина и понятието е активизирана с обогатяване на смисъла, насочен към разбирането на вътрешно взаимодействие в рамките на единна система с „трайни закономерни връзки между нейните елементи" (вж. Енциклопедия, изд. БАН, 1974, с. 793). Също така има се пред вид съотношението между част ицяло с функционална зависимост и субординация.

Йовков не е от писателите, които чувствуват потребност теоретично да разсъждават върху изкуството, върху художествените си намерения и пристрастия. „За творчеството си, както и за личния си живот Йовков избягваше да говори", пише проф. Спиридон Казанджиев в увода на своите „Срещи и разговори с Йордан Йовков“ (1960). Анализите и оценките, спонтанно изказани от Йовков за литература, писатели, народ, интелигенция, които намираме в тази книга, са плод на „разговор насаме", на задушевна приятелска откровеност. Външно мълчалив по отношение на естетическите си принципи, писателят ги въплъщава в своето творчество: „Прочетете моите книги, изповядва той, там съм казал всичко, което може да интересува хората - от първата до последната: в тях е изобразен целият ми духовен живот, всичките ми надежди, в тях е цялата ми философия. "1 Светъл творец, влюбен в хората и в доброто, Йовков създава хуманистично и демократично изкуство, осенено от високи нравствени цели и идеали. Отвра тен от партизанщината, подлостта и корупцията, настъпили в годините след Първата световна война, той воюва с грозното и жестокото чрез красотата, търсейки я в труда, в природата, у хора обикновени, носители на чисти и прекрасни пориви. Безсилен да намери сред битпазарските лавици" на заобикалящия го живот онази истина, която да обединява хората, да не ги изправя един срещу друг като врагове, писателят обръща погледа си към миналото, към патриархалната нравственост. Там той открива истинските ценности в душата и във философията на българския човек. Във времето на остри социални противоречия и класови борби писателят се стреми към етическата страна на явленията, винаги загрижен да спаси морала" на героите си. В борбата за нравственото съвършенство на личността и на обществото той вижда изпълнението на своя художнически дълг. Неговият естетически идеал се определя от особеностите на хуманистичните му концепции, от вярата му в доброто човешко начало. Въпросите за мисията на твореца, за ролята на изкуството в човешкия живот намират и по-пряк израз в Йовковото творчество. Своите философско-нравствени идеи и естетически принципи писателят въплъщава най-директно в повестта „Жетварят“, където въпросите за изкуството са поставени в неразривната им връзка със социалните въпроси на времето.

В общата система на литературата се открояват три главни компонента: писател - произведение - читател (рецепиент). Текстът на произведението „очаква" читателското съзнание, читателската рецепция, за да се възбуди и оживи. Това налага рецепцията да се изучава, както се изучава и творческата личност или историческото битие на литературата. Читателят е провокиран при възприемане на художествена творба: той съзерцава образите, разсъждава по въпроси, повдигнати от тях, изживява чувства - чужди и свои нови. Той се включва цялостно в този процес, като текстът се оказва „посредник“ между читателското съзнание и онова, което е вложено в творбата и което може да се възсъздаде чрез въображение, чрез чувства, интелект и личен опит. Процесът на възприемане е не механичен, а творчески. Това е предпоставено освен от образната система, която трябва да се възсъздаде, но и от апелативността на художественото произведение. Няма произведение, което да не апелира към нещо. Ответната страна на този апел ечитателското съзнание. Неговата заангажираност като възпроизвеждащо и мислещо определя и пълнотата на художественото възприемане. Всякога при срещата с текст се появява един „хоризонт на очакване“, който се стеснява или се разширява според възможностите на читателя да възприема. В „Аналитика на красивото" Кант пише: „Всеки трябва да се съгласи, че онова съждение за красивото, в което се примесва и най-малкият интерес, е твърде пристрастно и не е чисто съждение за вкус. Трябва ни най-малко да не сме заинтересовани от съществуването на вещта, да бъдем съвсем безразлични в това отношение, за да играем ролята на съдия по въпросите на вкуса.“ И още: ... . единствено харесването от страна на вкуса към красивото е незаинтересовано и свободно харесване; защото никакъв интерес, нито този на сетивата, нито този на разума не принуждава към одобрение" Кант е прав относително, доколкото само сочи безкористния характер на красотата и на съзерцанието, основано на свобода. Но неговата мисъл, взета буквално, е неточна, тъй като възприемането е всякога заинтересовано, то пробужда възпроизвеждащото въображение (интереса към фабулата например), чувства и отношения, носени и от текста.

Убеден съм, че думите дисциплина" и въображение" наистина изразяват основ ното в научния стил на Радосвет Коларов. Продуктивният синтез на безкомпромисна научна критичност и оригинално интерпре тиране, на строга проверка на хипотезите и блестящи хрумвания бяха присъщи и на предишните му изследвания, публикувани в сборници или литературоведския периоди чен печат; този солиден, творчески научен подход се ереализирал напълно и в новата му книга „Звук и смисъл. Наблюдения над 173 фоничната организация на художествената проза". Може би несвикналият читател ще бъде малко стреснат - книгата разпростира своя та проблематика на доста широк научен фронт, привлечени са нетрадиционни за бъл гарското литературознание помощни дис циплини като статистика и експериментална психология, използвува се дори компютърна обработка на текстовете. Някак прието е на това да се гледа с недобро око - дали то не се превръща в самоцелна научна виртуозност, дали не убива живото" в литературата? В такива случаи близки до ума и до устата са и обвиненията във формализъм, в прекомерно внимание към „малките струк тури в ущърб на емоционалната и идейнопроблемна същност на литературата

Някога Блез Паскал беше казал: „Едва когато завършим произведението си, намираме онова, с което трябва да го започнем. В началото на пътешествието си из света на преводната литература аз се чувствувам в подобно положение - ще успея ли да изразя най-важното, да поставя онези проблеми, заради които си струва да се обединяват толкова разнолики автори и заглавия. В навечерието на партийната конференция за качеството на преден план с особена острота излизат въпросите за идейно-художествените достойнства на подбора при представя нето на преводни творби и за пълноценното използуване богатствата на българския език при преводите. Все по-често се чуват гласове, които предвещават, че ще потънем в океана на превеж даната литература: наистина днес морските бездни са отровени от какви ли не остатъчни про дукти, та не е зле и ние да филтрираме своята „ловна" територия, да отделим „заразената риба" (ако има такава) и да преценим, тежестта на улова". Дълго размислях върху гледната точка, която ще определи патоса на следващите страници. Накрая си наложих маската на всеяден читател и захванах да поглъщам вкусотиите", които ми предлагаха над 150-те книги (от 10 издателства). Приличах повече на дегустатор, отколкото на хищен гастроном - понякога вкусът на едно книжно ястие" ме принуждаваше с гримаса да го отстраня, случваше се тук-таме да ме подразнят пикантните подправки, но преобладаваха случаите, когато по цели нощи оставах с все по-услаждащия ми се деликатес, а след това бързах да го отделя сред онези книги, към които неизбежно ще се връщам и по-късно. Не вярвам на критиците, които бъркат в художествения текст като в двигател на автомобил - все още се стремя към съпреживяването, към необяснимата тръпка, която те кара да тръгнеш след героите, особено когато в перспективата на техния път мъждука онзи светлик, който е тъй необходим в напрегна тия ни живот. Естествено не можеше да не се съобразя и с техническите подробности" - че тях с молив, където бе възможно сверявах с оригиналите, разполагах с вътрешни рецензии за една част от книгите - в крайна сметка се оформи една определена представа, която ще се помъча да споделя, като държа да подчертая нейната субективност. Без съмнение ще бъда прис трастен към книгите, които обикнах, ще изразя оценки и мнения, които търпят критика, ще про пусна заглавия и преводачи (дано ми простят!) не защото искам да ги пренебрегна, а защото човешките възможности (уви!) имат предел и не бих могъл да повторя след Маларме: „Прочетох всички книги." Да говоря за качествения скок, който в последните години направи нашето книгоизда ване, едва ли има смисъл. Всеизвестни са фактите около попълването на белите петна" от картата на световните литератури, новостите при осмислянето на издателската политика ипр. Неоспорима еи ролята на СПБ за това щастливо развитие на преводното дело у нас. По-рядко обаче отчитаме ефекта от взаимовлиянията между национална и преводна литература, нямаме сериозни изследвания за богатствата, които преводачите внасят в златния езиков фонд, недостатъчно познаваме реалните литературни интереси на читателите. А това са все проблеми от изключително значение за повишаване социалната ефективност на съвременната ни художествена култура.

Младите актьори казват, че за тях най-трудното е да получат роля. Младите преводачи имат по-малко основания за такова твърдение. Преводите на млади преводачи (на възраст до 35 години) са повече, отколкото бихме могли да очакваме, като имаме предвид броя на членовете на Кабинета на младия преводач. Изводът е, че младите преводачи работят поо-активно от останалите. Този извод се гради на съпоставка на (приблизителни, наистина) цифри: броя на излезлите през последните години преводи на членове на Съюза на преводачите (671 членове на съюза, от които с превод на художествена литература се занимават около 300 души; цифрата става към 400, ако броим по два пъти имената на онези, които превеждат от два езика; що се отнася до неславянските литератури, преводачите са 168) и броя на излезлите през последните години преводи на млади преводачи (членовете на кабинета - 271, от тях художествена литература превеждат 144 души, за неславянските лите ратури цифрата е 85). Казваме, че младите работят сравнително интензивно и освен това са по-активни в област та на художествения превод от по-възрастните си колеги, защото от всеки 10 члена на съюза художествена литература превеждат четирима, а от всеки десет члена на Кабинета на младия преводач художествена литература превеждат шестима. Цифрите, за които отново припомням, че са приблизителни, са: 300 от 671 за членовете на съюза, 144 от 271 за членовете на Кабинета на младия преводач. Тази констатация се отнася до последните няколко години. Заслужава да си поставим въпроса, дали тя ще продължи. Направената проверка сочи, че тя не само ще продължи, но и ще се засили. Това личи от договорите, сключени с издателствата. От 63 договора, които изда телствата са сключили за следващите три години (1985-1987), съотношението е 35 към 28 в полза на младите преводачи. Такова е положението във всички езикови групи (без да броим редките езици, защото там един-два сключени договора рязко променят картината). Например при договорите за преводи от италиански и френски (за книги, които трябва да излязат от 1985 до 1987 г.) съотношението е 16 към 10 в полза на младите. Това голямо относително участие на младите в превода на художествена литература от неславянски езици еспоред мен положително явление. Колкото и непълни да са цифрите, върху които се основават изводите ни, струва ми се, няма място за спор: продукцията на младите до голяма степен влияе на облика на цялостната преводаческа продукция у нас. на Качеството на превода у нас зависи -а в бъдеще още повече ще зависи - от качеството превода на младите.