100 години от рождението на Йордан Йовков

Бедният, свит добруджански учител и потомъкът на знатни графове и князе израстват като творци и личности при противоположни условия. Различна е действителността, която ги заобикаля, различна е и епохата, в която живеят. Но между Йовков и Толстой откриваме една здрава спойка. Еднаква е същността на техния хуманизъм, на техния идеал за човека. Нашият класик подобно на руския гений възприема като най-съвършена християнската етика. И за него найвеликата сила срещу злото е любовта. Толстой още в ранната си младост тре вожно търси отговор на въпросите, които цял живот ще го измъчват. В чия душа е непоколебима тази мярка за добро и зло, за да може той да мери с нея текущите забъркани факти?" - се запитва начеващият писател в разказа „Люцерн“. И Пиер Безухов търси критериите за добро и зло, и Левин, и Нехлюдов изживя ват тежки нравствени кризи, измъчват се от своите съмнения, но стигат до душевно равновесие, когато откриват, че смисълът на човешкото съществование е да се живее според Христовото учение. В почти автобиографичния разказ „Утрото на помешчика" писателят анализира душевното състояние на Нехлюдов след злополучния му опит да помогне на селяните. И той, както любимите ге рои на Йовков, стига до извода, че истинското щастие се постига само чрез извършване на благородни дела. И така, аз трябва да върша добро, за да бъда щастлив, мислеше той." До същото откровение стига и Оленин в „Казаци". Близките на Йовков особено подчертават в спомените си неговата нравстве на извисеност въпреки някои неприятни черти в характера му. Много проникновен портрет на писателя е нарисувал Николай Лилиев: „Присъствието на Йовков в живота не отбеляза нито един шумен факт. Йовков не посегна с ръка срещу никого, не наказа с думи своите хулници", не попречи на никого да прояви своето съществуване. Отиде си от нас така смирено, както живя"1 Без да бъде последовател на нравствено-религиозното учение на Толстой, той беше живо въплъщение на неговия главен декрет: „Бъди кротък и смирен по сърце

Ако за много наши творци на словото изобразяването на войната е своего рода преориентация, нарушаване на един ритъм и следване на друг, писателят Йовков B е рожба на военното време. Той израства и укрепва като белетрист смутните времена на социално-националните катаклизми, довели народите до страшни страдания. Задавали са си въпроса: кое направи Йовков писател? От говорът е по-лаконичен от въпроса - талантът. Във всеки случай - не войните. Истинският отговор трябва да търсим много по-дълбоко - в националното самосъзнание на творческата индивидуалност и личност. За съжаление много малко преки изказвания за себе си и своите произведения ни еоставил този велик мълчаливец, но неговата белетристика е напълно достатъчна, за да открием същественото от неговия характер. Впрочем това е съкровеното желание на самия писател. За Йовков същностният смисъл на всяка литература е нейният национален дух... „не от враждебен към другите народи патриотизъм, не и от чувство на расово превъзходство, каквото ние впрочем нямаме, трябва да желаем това, а защото то е условие за всяка култура, за всяко морално и духовно съ вършенство ... Към художествено превъплъщение на националното съзнание, към неговото възпитаване са насочени усилията на твореца. И още едно показателно изказване на Йовков, което визира и темата за войните: „Нашите политически мъже не могат да разберат, че обновлението и възраждането и изобщо националното е преди всичко в творенията на писатели и художници, създадени от българската душа и предназначени да будят, да хранят и да издигат тая душа... Но нашите държавници и общественици са търсили не пробуденото и утвърдено национално съзнание, а пасивната, инстинктна, неосъзната българска душа и с нея са работили, тъй като с нея по-лесно може да се злоупотребява, "3 Тук се съдържа може, би част от тайната. И Йовков като Вазов търси и възпи тава възродителните сили на нацията. И двамата се разграничават от официал ното кокетничене с народностното, което често е било употребявано от властта за постигане на нечистоплътни цели. И особено по време на войните. Освен това идвамата наши писатели разбират войната не само като средство и цел за обе динението на българите, за да се заличат миналите неправди, наложени на България от политиката на великите сили, но и като своеобразно продължение на възрожденския процес в новите времена. И в тази своя трактовка като национални писатели те съвсем не са далече от комплексната истина за националния проблем на Балканите.

За Йовков, както и за всички, които като него са преминали през изпитанието на войната, тя си остава най-голямата и тежка проверка за хуманизма и моралната издръжливост. Необходими са огромни усилия, за да се оцелее морално и физически във военната обстановка. Човешкото достойнство е подложе но на постоянни унижения от ужаса, страданията, озверяването. Реакциите, чрез които се преодолява всичко това, са твърде различни и това може да се наблю дава и в литературата. По път, напълно противоположен на Йовковия, тръгва в изобразяването на войната Георги Райчев. Както отбелязва обаче Елка Константинова, и при него, както и при Йовков, избраната позиция по отношение на човека във войната се оказва значително по-трайна и определяща за целия по-нататъшен път на писателя. ... ..Ако потърсим внимателно корена на неговата склонност да вижда животинските прояви у хората, ще го открием във впечатленията и преживяванията му по време на войните" - отбелязва за Георги Райчев Елка Константинова. И по-нататък: „Съзнанието му, претоварено от кошмарни впечатления и ужаси от фронта, трудно ще се уталожи и уравновеси, трудно ще намери отново спокойствието си. " Йовков прави всичко възможно, за да запази непомътена, здрава и вдъх ваща упование представата си за човека. Затова той търси грижливо и намира у войниците черти, които окуражават и укрепват. За обект на своето художни ческо вдъхновение той избира и винаги ще избира занапред тези прояви, които издигат човека в собствените му очи. Във военните му разкази липсва убийст вото. Не виждаме никой от неговите герои в състояние на освирепяване, обзет от желание да убива. Атаката и в „Земляци“ има повече вид на саможертва. Тя е поведена от „инак лекомисления" Никола, „обзет сякаш от някаква лудост": „Той тича напред, говори още нещо несвързано, но повече не се обръща. Войниците, с плахи и болезнени лица, тичат подире му. Настрана малко, свит като топка, тича и Димитър." Забележително е, че Стоил, най-важният, обикнатият от Йовков герой, не е показан в подобна ситуация. Трудно можем и да си го представим. В същия момент, когато става атаката, той носи на ръце ранения Варенов..

Йовков не е от писателите, които чувствуват потребност теоретично да разсъждават върху изкуството, върху художествените си намерения и пристрастия. „За творчеството си, както и за личния си живот Йовков избягваше да говори", пише проф. Спиридон Казанджиев в увода на своите „Срещи и разговори с Йордан Йовков“ (1960). Анализите и оценките, спонтанно изказани от Йовков за литература, писатели, народ, интелигенция, които намираме в тази книга, са плод на „разговор насаме", на задушевна приятелска откровеност. Външно мълчалив по отношение на естетическите си принципи, писателят ги въплъщава в своето творчество: „Прочетете моите книги, изповядва той, там съм казал всичко, което може да интересува хората - от първата до последната: в тях е изобразен целият ми духовен живот, всичките ми надежди, в тях е цялата ми философия. "1 Светъл творец, влюбен в хората и в доброто, Йовков създава хуманистично и демократично изкуство, осенено от високи нравствени цели и идеали. Отвра тен от партизанщината, подлостта и корупцията, настъпили в годините след Първата световна война, той воюва с грозното и жестокото чрез красотата, търсейки я в труда, в природата, у хора обикновени, носители на чисти и прекрасни пориви. Безсилен да намери сред битпазарските лавици" на заобикалящия го живот онази истина, която да обединява хората, да не ги изправя един срещу друг като врагове, писателят обръща погледа си към миналото, към патриархалната нравственост. Там той открива истинските ценности в душата и във философията на българския човек. Във времето на остри социални противоречия и класови борби писателят се стреми към етическата страна на явленията, винаги загрижен да спаси морала" на героите си. В борбата за нравственото съвършенство на личността и на обществото той вижда изпълнението на своя художнически дълг. Неговият естетически идеал се определя от особеностите на хуманистичните му концепции, от вярата му в доброто човешко начало. Въпросите за мисията на твореца, за ролята на изкуството в човешкия живот намират и по-пряк израз в Йовковото творчество. Своите философско-нравствени идеи и естетически принципи писателят въплъщава най-директно в повестта „Жетварят“, където въпросите за изкуството са поставени в неразривната им връзка със социалните въпроси на времето.

Когато характеризираме Йовковия стил като цяло, особена стойност придо биват думите на М. Арнаудов: „Действителността се преобразяваше неусетно във фикция с дълбоки корени в реалното, без да се лишава тя от онова емоционално вживяване, което придава поетически чар на рисунъка. Реално и въобразено влизаха в една комбинация, твърде характерна за него като човек на двойното реално и поетическо възприемане на околния свят. "1 В нашето литературознание са познати редица изследвания, които разкриват образната система на писателя, и във връзка с това изтъкват някои особености на неговия език, както и необходимостта от специалното му проучване. В тази насока особено значение има книгата на Искра Панова. Като сравнява Йовков с Иван Вазов и Елин Пелин, тя разкрива особеностите на творческия процес у него, свързан с композиционното изграждане на произведенията му. Много от нейните постановки имат пряко отношение и към проблемите на езика му, например, че много по-често той започва разказите си отстрани или от средата - досъщ като изреченията си", че той строи разказите си, следвайки тази логика, която е логиката на неговото художническо мислене и която именно един стилов анализ би трябвало да разкрие" (с. 107), че „разказът расте наведнъж и изцяло, едновременно от всички страни - със същата едновременност и слож ност на растежа, който отличава и отделната фраза“, „че общата ритмоемоционална нагласа храни фразата, тя обединява строежа на отделното изречение със строежа на творбата, езика - с композицията" (с. 102). Интерес към Йовков проявява и нашето езикознание, като се проучват отделни езиково-стилни средства и похвати, свързани главно с неговата лексика. Но езикът на Йовков в цялост, като отражение на националния език в ново време и като индивидуална творческа даденост не е проучен.