Библиографски раздел

Промени в художественото мислене. (Наблюдения върху българския разказ между двете световни войни)

Free access
Статия пдф
2365
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Руската литература доказва, че реализмът отразява не само съдържанието на реалистичния процес на живота, но и формите - обективни и субективни, в които този процес протича и се отразява в съзнанието. Ако примерно до реализма художествените методи се насочват към отделните страни от действителността, то на реалистичната литература бе съдено за първи път да обхване сложната, многообразна действителност. За реализма е свойствено комплексното обхващане на действителността. Малкото и голямото, низкото и възвишеното, героичното и комичното са еднакво равноправни като предмет на реалистичната литература. В тази литература всяко лице независимо от характера и социалното си положение, всяко събитие, било легендарно, било политическо или битово, може да се пресъздаде сериозно, проблемно и трагически. Най-силната, най-определяща черта на реалистичното мислене е неговата съвсем нова природа, узаконяваща народа и битието му като основен предмет на изображение. Този истински реализъм усвоява първият наш разказвач Каравелов. Но ще бъдем неточни, ако сведем всичко до влиянието, което изпитва Каравелов от руската литература, от революционно-демократичната критическа мисъл. Без да омаловажаваме значението на литературното въздействие, дошло от Русия, ние сме длъжни да припомним, че по Каравелово време най-сетне след дългото робство имаме домашна литературна традиция. 1762-ра е годината на появата на Славянобългарската история на Паисий и на раждането на новата ни литература. Един неизвестен, болен, едновременно злъчен и патетичен в любовта си към България монах, като се рови в старите хроники, дамаскините, в чуждите исторически съчинения и в книгите на актуалните за тогава европейски просветители, решава да излезе пред своя народ с една неголяма по обем книга, в която заговорва не само за историческото минало, за вредата от гърчеенето, но и в която чертае програма на национално свестяване и пробуждане по пътя на народностното опознаване. Дръзко и пламенно, с цялото си сърце, с цялата си душа, с цялото си същество Паисий зове простите орачи, сеячи и занаятчии да усетят себе си като хора, имащи свой род, родина и народ.

За някои промени във военната проза на Йовков

Free access
Статия пдф
2938
  • Summary/Abstract
    Резюме
    За Йовков, както и за всички, които като него са преминали през изпитанието на войната, тя си остава най-голямата и тежка проверка за хуманизма и моралната издръжливост. Необходими са огромни усилия, за да се оцелее морално и физически във военната обстановка. Човешкото достойнство е подложе но на постоянни унижения от ужаса, страданията, озверяването. Реакциите, чрез които се преодолява всичко това, са твърде различни и това може да се наблю дава и в литературата. По път, напълно противоположен на Йовковия, тръгва в изобразяването на войната Георги Райчев. Както отбелязва обаче Елка Константинова, и при него, както и при Йовков, избраната позиция по отношение на човека във войната се оказва значително по-трайна и определяща за целия по-нататъшен път на писателя. ... ..Ако потърсим внимателно корена на неговата склонност да вижда животинските прояви у хората, ще го открием във впечатленията и преживяванията му по време на войните" - отбелязва за Георги Райчев Елка Константинова. И по-нататък: „Съзнанието му, претоварено от кошмарни впечатления и ужаси от фронта, трудно ще се уталожи и уравновеси, трудно ще намери отново спокойствието си. " Йовков прави всичко възможно, за да запази непомътена, здрава и вдъх ваща упование представата си за човека. Затова той търси грижливо и намира у войниците черти, които окуражават и укрепват. За обект на своето художни ческо вдъхновение той избира и винаги ще избира занапред тези прояви, които издигат човека в собствените му очи. Във военните му разкази липсва убийст вото. Не виждаме никой от неговите герои в състояние на освирепяване, обзет от желание да убива. Атаката и в „Земляци“ има повече вид на саможертва. Тя е поведена от „инак лекомисления" Никола, „обзет сякаш от някаква лудост": „Той тича напред, говори още нещо несвързано, но повече не се обръща. Войниците, с плахи и болезнени лица, тичат подире му. Настрана малко, свит като топка, тича и Димитър." Забележително е, че Стоил, най-важният, обикнатият от Йовков герой, не е показан в подобна ситуация. Трудно можем и да си го представим. В същия момент, когато става атаката, той носи на ръце ранения Варенов..