Йовков

Така поставена, темата обединява три понятия, с които боравят три филологически дис циплини. Ето защо на преден план изпъква проблемът за подхода, който трябва да държи смет ка за функцията на антропонимите в художественото цяло от гледна точка и на стилистиката, и на ономастиката, и на литературната теория. Това е комплексен подход, продиктуван от приро дата на езиковите единици, които в своята речева реализация могат да получават особена сти листична натовареност и да участвуват активно в структурно-семантичната организация на ху дожествения текст. За необходимостта от такъв подход говори 3. Хованска: „Но само като преминем към разглеждане на по-големи отрязъци от речта, а още повече и на цялостната струк тура на художественото произведение, на нас ни е необходимо да комбинираме лингвистичните и естетическите аспекти на анализа. "1 Подобно е схващането и на А. И. Ефимов, според когото, ако литературоведът, решавайки свои задачи, се обръща към езика на писателя и анализира речевите средства, то той е длъжен да бъде и компетентен езиковед-стилист, Но често в изследванията, посветени на въпроса за антропонимите в литературата, надде лява или чисто лингвистичният подход, или пък явлението се откроява само на равнището на ху дожествената реч (например публикацията на И. В. Ляхова „Имя собственное личное в худо жественном тексте и функция характеризации" в „Сборник научных трудов", изд. Московского государственного педагогического института иностранного языка имени Мориса Торесса.

„Понякога ми се струва, че Йовков като тема за изследване е изчерпан, критиците са казали всичко. Какво ново би могло да се прибави?" Съмнението, изразено от акад. П. Динеков в статията му за единството на Йовковия свят, вероятно не ще да е било само негово. За Йовков наистина е писано твърде много. Всеки опит да се върнем към делото и личността му носи риска да повторим общоизвестни вече истини. Толкова по-знаменателно е, че йовковската тема продължава да привлича и днес не само българските, но и чуждестранните изследователи. Стогодишнината от рожде нието на писателя е активизирала усилията на десетки литературни историци, езиковеди, библиографи. Издаденият във връзка с нея юбилеен сборник е пръв по рода си колективен опит да се продължат насо ките на досегашните Йовкови проучвания. Същевременно той набелязва ред нови проб леми в светлината на извършената през 60-те години методологическа преоценка на националната ни културно-художествена традиция. Така видян, сборникът „Йордан Йовков. 1880-1980. Нови изследвания" с труд навременен и необходим не само като израз на трайния пиетет към Йовковото наследство, но и като свидетелство за постиженията и перспективите на съвременното ни литературно-историческо мислене. Основно достойнство на труда е приемствеността му с предхождащата изследователска традиция. Тя е изразена в поместените на уводно място статии на акад. Г. Цанев и акад. П. Динеков. Освен че са били непосредни свидетели и последователни тълкуватели на Йовковата творческа еволюция, двамата старейшини на днешното ни литературознание познават отблизо и личността му. Като обобщават основните белези на Йовковия свят - хуманизма (Г. Цанев) и концептуално-художествената му цялостност (П. Динеков), те ни откри ват и някои интересни моменти от характера и поведението на човека Йовков. Ето защо техните разработки имат едновременно и литературоведска, и историко-документална стойност. С оглед тази втора документално-биографична линия с тях са свързани съобще нията на Е. Йовкова „Последните писма на Йордан Йовков" и на Ст. Чирпанлиев „Йовков и Жеравна". Литературоведски-обобщаващата насока пък е доразвита от Т. Жечев в кратката му съдържателна статия „Необ ходими полюси". Авторът съпоставя Йовков с Елин Печн, за да ги определи като художници коренно различни, в известен смисъл антиподни". Единият умее като никой друг да скъси дистанцията между жи вот и литература, да те постави като че ли в непосредствен допир със самата действителност, със самите ъгловати явления във всичкото им многообразие и жизнена пълнота". Другият - странен изгнаник в своето време - се стреми „романтично да ги извиси до една висока нравствена истина, да извлече непомръкващия смисъл, да открие трайното и вечното, заложено в сюжета и героя. По този начин той се разкрива пред нас, съвременниците, като „другия полюс на литературния и културния живот в определен исторически момент". Върху Йовковата тяга към общочовешка значимост се спира И. Холевич в статията „Добруджа в творчеството на Йордан Йовков". Тя изтъква преобразуването на подроб ностите от историческата съдба на Добру джа и особено на фолклорната традиция, целещо да се улови „нещо по-съществено и трайно - народната философия". Конкретният анализ разкрива влиянието не на Же равна или на Добруджа; не пъстрата смесица на демографски групи, а това, което ги обе динява в единната сплав на народното мислене". С други думи, „у Йовков се чувствува присъствието не на отделен вид песни, а на народната песен като цяло, която за него, както за народа, е летопис и история" и жизнена философия". Но да се върнем към приемствеността в подхода на Йовковите идейно-художествени виждания.

Не е тайна за нашето литературознание, че акад. Георги Цанев е не само съвременник и приятел, но е и сред малцината литературни критици, който още от 1927 г. следи с нрав ствено удовлетворение творческото извися ване на Йордан Йовков като един от първомайсторите на краткия разказ в българската литература. Още приживе на разказвача той утвърждава в кратки рецензии художестве ното му своеобразие, неговия оригинален талант, романтико-реалистичния му поглед към жизнените събития и ярките му творчески превъплъщения, когато пресъздава хайдушките, бранните и мирните дни на нашия народ.. И равносметката е ясна и категорична: в продължение на повече от половин столетие Г. Цанев търси и открива възможност да сподели с читателя своите истини за творческия растеж, за поетиката, светогледа и художествените предпочитания на белетриста. В го дините, когато към художественото творчество, особено към драмите на Йовков, се гледа с известно пренебрежение, съзнателно се подценява цялото му творчество като на региона лен писател, обявява се за битоописател на довоенна Добруджа или се канонизира в рамките на социологичната критика, Г. Цанев остава последователен на себе си и пише своите утвърдителни рецензии, кратки етюди или по-разгърнати статии и студии за художествената специфика, за неповторимото и самобитно дело на Йордан Йовков. Събрани в наше време в отделна книга, литературнокритическите фрагменти на Г. Ца нев, получили нов аранжимент, очертават границите на едно истинско монографично произведение, макар в този си вид да не зася га цялата проблематика и да не изчерпва поредицата от въпроси, свързани с творческата еволюция и противоречивата съдба на прозорливия белетрист. По-частични са и докосванията до „Чифликът край границата", „Песента на колелетата“, „Милионерът", „Боряна" и др. Но тези бели петна" никак не са попречили на критика да сключи вярно художествените координати и да разкрие духовния портрет и интелектуалното влечение на Йовков към общочовешките теми, към старопланинската и добруджанската действителност, към фолклорните традиции или към историче 158 ската съдба на народа ни, дълго търсил свое битие и труден брод към бъдещето... Ако хронологично подредим работите, включени в книгата, ще установим, че още на времето е дадена правдива оценка и точно са анализирани „Старопланинските легенди" - 1917; Жетварят" - 1930; „Вечери в Антимовския хан" - 1932; „Женско сърце" - 1935; „Ако можеха да говорят" - 1937, и то още когато Йовков е жив... А след неговата смърт Г. Цанев публикува по-обобща ващите си наблюдения - „Йовков ще живее в своето голямо художествено дело" - 1937; „Творчеството е мъка" - 1938; „Последното творение на Йовков" - 1938; „Добруджа в творенията на Йовков" - 1940; „Майстор на разказа" - 1955; „Из моите срещи и разго вори с Йовков" - 1970; „Нравственият патос в творчеството на Йовков" - 1977 и накрая - „Хуманизмът на Йордан Йовков" – 1979…