Отново

Единственият достигнал до нас творчески ръкопис на Христо Ботев е фрагментът от черновата на последното му стихотворение, посветено на апостола на свободата Васил Левски. Този ръкопис съдържа първоначалния текст на двете последни строфи на стихотворението и заема две малки странички от джобното тефтерче на поета. Но той е извънредно ценен — не само като единствена по рода си реликва, но и като важно свидетелство за творческия процес у Ботев, като указание за възникването на творческите импулси и за постепенната им кристализация във вълнуваща поетическа реч. Преди откриването на ръкописа се ширеше мнението, че Ботев е създавал своите стихотворения спонтанно, на един дъх, без продължителни търсения на поетически образи, без упорита и мъчителна работа над словото. „Тоя документ - писа на времето акад. Т. Павлов - с един удар разрушава тезата на всички ония литературоведи и критици, които обичат да представят Ботевото поетическо творчество като плод изключително на някакво си абсолютно „откровение“ или „инспирация“ Дори при бегъл поглед върху ръкописа става ясно, че Ботев е търсил дълго заключителния акорд на своята последна песен. Пред нас са резултатите на една твърде сложна вътрешна работа: зачертавания на думи и изрази, които веднага след това биват заменени с други, добавени между редовете, а понякога и написани върху първите чрез по-силно натискане на молива или чрез преправяне на отделни букви, подчертавания, а накрая - зачертаване, унищожаване на цялото. Но как именно е протичала тази работа, каква е нейната вътрешна после дователност, какъв е обективният ход на творческия процес? Въпросът е изключително важен, но същевременно и твърде труден. Единственият опит за неговото решение, направен преди тридесет години от Ив. Хаджова, едва ли може да се смята за удачен.

„Тютюн" регистрира върха в творческото развитие на Димитър Димов - по това днес всички са единодушни. Не буди съмнение възходящата еволюция на писателя, довела го до най-значителния художествен резултат. Вече отдавна не се оспорват мястото и значението на романа в развоя на нашата нова социа листическа литература. Преодоляно минало са половинчатостите, които отричаха правото на Димитър Димов да бъде писател социалистически реалист и го зачисляваха в многобройната фаланга на „еклектизма". Нещо повече, ние не бихме могли да си представим възхода на българската съвременна литература без личните усилия на Димитър Димов, без неоценимия му влог в златния ни книжовен фонд. Романът „Тютюн“ очерта един водораздел в съвременната ни литература. Достатъчно е да се види какво и как се пишеше преди него и какви качествени изменения настъпиха в самото виждане и отразяване на живота, за да се изтъкне грамадното му значение като крупен културно-исторически факт. С романа си „Тютюн" Димитър Димов беше изпреварил развоя на нашето литературнокритическо мислене. В едно време на преобладаващи схеми и догми, когато само тук-таме беше започнала да се пука кората на теоретическото вле деняване, писателят си беше позволил риска да излезе с книга, пряко противоположна на всичко, пропагандирано като надеждна рецептура на новия вид роман. Той дръзко рушеше социологически построения, чиято непоклатимост изглеждаше априорно очевидна. Вземаше герои от всевъзможни социални среди и разбъркваше произволно техните съдби, само този факт бе достатъчен, за да възбуди едно предварително подозрение у някои относно неговите собствени симпатии и антипатии. Малко ли е - от тримата сина на Редингота двама стават комунисти, а третият се издига до крупен магнат и капиталист? Веднага последваха обвинения в буржоазни влияния с произтичащите сериозни упреци и изводи. .. Впрочем първият критик на романа - Пантелей Зарев - още в най-първата си публикация се опита да види всестранно и задълбочено положителните и отрицателните страни в метода на писателя. Ако прочетем сега без предубеж дения статията му „За пълна победа над антиреалистичните влияния", ще се учудим колко много качества намира и признава критикът в романа „Тютюн" въпреки заключението, че това е едно дълбоко противоречиво произведение“ Много по-крайни и непримирими бяха редица изказвания на писатели и критици на състоялото се обсъждане на романа „Тютюн“ на 8, 11 и 13 февруари 1952 г. на съвместно заседание на секция „Критика“ и „Белетристика“ при Съюза на българските писатели.