Немските издания на романа „Под игото”

Free access
Статия пдф
1640
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Всеки поглед, отправен към българската литература и култура отвън, почти винаги минава през романа „Под игото“. Неслучайно тази неповторима по своя български облик наша творба остава на челно място всред духовните богатства, с които отстояваме националните си достойнства пред света. Историята на неговия прием в чужбина е особена и с никоя друга българска книга не се повтаря ролята, която той изиграва за опознаване на нацията ни.

Положително прекрасният човек на Достоевски. По повод новото издание на романа „Идиот”. Бележки на преводача

Free access
Статия пдф
1758
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Достоевски започнал да работи над романа „Идиот“ през есента на 1867 г. средата на септември месец и дори отбелязал точната дата, 14 септември, понеже бил в някои неща особено педантичен. Подробен дневник за себе си не водил, както например Толстой, но имал бележници, в които нанасял размера на своите постоянни дългове и разни обнадеждаващи цифри за бъдещи хонорари; отбелязвал понякога и датите на епилептичните си припадъци и какъв е бил припадъкът - силен, слаб или среден, освен това разни дреболии от всекидневието или нахвърлял кратко, с по няколко най-важни изречения отделни сцени от произведението, над което работел или се канел да работи. Самия ръкопис на романа „Идиот с наличните му варианти, както и множество други книжа, между които и вариантите на „Бесове", Достоевски бил принуден да изгори преди завръщането си в Русия. Имал горчив опит от едно време, когато през 1849 г. го арестували по делото на петрашевците, отнели му ръкописите и след това тези ръкописи изчезнали завинаги. Боял се, че и сега ще стане същото и че на границата не само ще вземат книжата, но може би ще има и други последствия. Тия ръкописи, разбира се, много по-ясно биха ни показали как Достоевски е писал „Идиот“. Това е по време на продължителното му пребиваване в Германия, Швейца рия и Италия. Достоевски заминал от Петербург на 14 април 1867 г. и след повече от четири години се завърнал на 8 юли 1871 г. Преди това, през февруари 1867 г., той се оженил за Ана Григориевна Сниткина, така че началото на тях ното пътуване било и нещо като сватбено пътешествие. (Средствата им не са били достатъчни, за да смятаме, че това наистина и в пълния смисъл на думата ебило сватбено пътешествие.) Достоевски през всичкото време работел. За разлика от мнозина други велики руски писатели той живеел само от писателския си труд - не разполагал нито с имения, нито с някаква служба, а се грижел и за семейството на покойния си брат Михаил Михайлович и дори за своя завареник от първия си брак. Би могло да се добави, че безпаричието го правело лесна плячка и в ръцете на издателите. Толстой без никакви усилия получавал примерно 500 рубли на кола, докато на Достоевски плащали едва половината от тая сума и дори трябвало често пъти да се унижава, за да вземе поне толкова. Тургенев също получавал много повече и дори Гончаров, чиято популярност никога не е съперничела с успехите на Достоевски или Тургенев. „Твърде ниско 26 •Ф. М. Достоевски, Идиот, НК, 1971. Предговор В. Велчев. ме ценят, защото живея от работата си" - пише Достоевски в едно писмо до Ана Григориевна. Малко е да се каже, че бракът му с нея бил сполучлив въпреки голямата разлика във възрастта. В лицето на Ана Григориевна той срещнал един предан човек - нежен, чувствителен и търпелив. За Достоевски това е било решително необходимо при неговия характер, болезнено състояние, материална несигурност и почти пълно отсъствие на практически усет.

Национален характер и историческа съдба в романа „Иван Кондарев”

Free access
Статия пдф
2349
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Социален роман за една национална трагедия - това е най-общото определение на това голямо епическо платно на Емилиян Станев. Но като всяка значителна творба „Иван Кондарев“ надхвърля тази си задача и се превръща в роман за национална съдба, за величието и погрома, за красотата и низостта на човека, за драмата на народния водач, за твореца и любовта, за неотразимото въздействие на женската красота и т. н. и т. н. Всичко това като във фокус се събира у Иван Кондарев, Костадин Джупунов и Александър Христакиев. „Иван Кондарев“ е роман за тези трима герои. Цялото действие се движи около тях; те са герои на лични и обществени драми, те са трите възможни проекции на националния характер, три съдби в една бурна и преломна епоха. В романа те взаимно се отблъскват, но и се допълват. Един без друг тяхното съществуване е немислимо. Христакиев е действителният убиец и на Иван, и на Костадин, но в крайна сметка морален победител е Иван, а всичко здраво и красиво в малкия брат Джупунов също продължава да съществува. И все пак твърдението, че те си приличат, е непълно, най-малкото поради огромните идейни, социални и психологически различия между тях. А това е естествено, защото писателят е вложил в тях редица лични индивидуални качества, които ги правят единствени и неповторими. Но заедно с това Ем. Станев ги превръща в типове на епохата - изразители на подема и краха на различни идейно-политически принципи. Романът започва с Костадин и завършва с Кондарев. В това има нещо твърде показателно. Абстрактното добро, извечната сила на народното начало в Джупуна преминава през мъчителни мутации, изражда се във фашизма на Христакиев, за да се утвърди целенасочен и ярък социален идеал у Кондарев. Костадин е, така да се каже, първата степен, абстрактният идеал за съвършенство на нравствените ценности у народа. Но именно нежеланието му да се разграничи социално, отвращението му от жестокостта на превратаджиите - негови съмишленици в крайна сметка - го прави трагическа личност. Той става изкупителна жертва на своята пасивност и индиферентност. Защото Джупуна е само привидно неангажиран, само привидно „природен“. Него го влече земята, но неговата земя. Той работи със страст, но работи своето. Това все още не е разграничителна характеристика на образа. По-важно е, струва ми се, жестокостта в характера му, бруталната му необузданост в някои случаи. Той е човек на инстинктите, на всеотдайността: оттук и инертността му по време на преврата, боят, който нанася на Лазо, отношението му към Янаки, реакцията му срещу Кондарев, когато го вижда с Райна, и пр.

70 години от рождението на Димитър Димов

Отново за романа „Тютюн”

Free access
Статия пдф
2731
  • Summary/Abstract
    Резюме
    „Тютюн" регистрира върха в творческото развитие на Димитър Димов - по това днес всички са единодушни. Не буди съмнение възходящата еволюция на писателя, довела го до най-значителния художествен резултат. Вече отдавна не се оспорват мястото и значението на романа в развоя на нашата нова социа листическа литература. Преодоляно минало са половинчатостите, които отричаха правото на Димитър Димов да бъде писател социалистически реалист и го зачисляваха в многобройната фаланга на „еклектизма". Нещо повече, ние не бихме могли да си представим възхода на българската съвременна литература без личните усилия на Димитър Димов, без неоценимия му влог в златния ни книжовен фонд. Романът „Тютюн“ очерта един водораздел в съвременната ни литература. Достатъчно е да се види какво и как се пишеше преди него и какви качествени изменения настъпиха в самото виждане и отразяване на живота, за да се изтъкне грамадното му значение като крупен културно-исторически факт. С романа си „Тютюн" Димитър Димов беше изпреварил развоя на нашето литературнокритическо мислене. В едно време на преобладаващи схеми и догми, когато само тук-таме беше започнала да се пука кората на теоретическото вле деняване, писателят си беше позволил риска да излезе с книга, пряко противоположна на всичко, пропагандирано като надеждна рецептура на новия вид роман. Той дръзко рушеше социологически построения, чиято непоклатимост изглеждаше априорно очевидна. Вземаше герои от всевъзможни социални среди и разбъркваше произволно техните съдби, само този факт бе достатъчен, за да възбуди едно предварително подозрение у някои относно неговите собствени симпатии и антипатии. Малко ли е - от тримата сина на Редингота двама стават комунисти, а третият се издига до крупен магнат и капиталист? Веднага последваха обвинения в буржоазни влияния с произтичащите сериозни упреци и изводи. .. Впрочем първият критик на романа - Пантелей Зарев - още в най-първата си публикация се опита да види всестранно и задълбочено положителните и отрицателните страни в метода на писателя. Ако прочетем сега без предубеж дения статията му „За пълна победа над антиреалистичните влияния", ще се учудим колко много качества намира и признава критикът в романа „Тютюн" въпреки заключението, че това е едно дълбоко противоречиво произведение“ Много по-крайни и непримирими бяха редица изказвания на писатели и критици на състоялото се обсъждане на романа „Тютюн“ на 8, 11 и 13 февруари 1952 г. на съвместно заседание на секция „Критика“ и „Белетристика“ при Съюза на българските писатели.
    Ключови думи

Научни съобщения

Библиографски раздел

Към въпроса за първообразите в романа Тютюн

Free access
Статия пдф
2851
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Мястото на действието, живите хора, дали подтик на автора за изграждането на един или друг образ, биографичната връзка създател--творба - тези въпроси винаги ще интригу ват и вълнуват читателите. Защото информацията, свързана с тях, ги прави съпричастни във великото тайнство, наречено художествено творчество, разкрива им по най-естествен и съдър жателен начин природата на писателя, придава на съпреживяването богата гама от нюанси. От своя страна повечето писатели не обичат да осветляват такива въпроси. Деликатно ги е избягвал и Димитър Димов. И това е лесно обяснимо. Става дума за етиката на твореца, за про фесионалната тайна, за ревнивата охрана на собствения творчески свят. Касае се до специфич на, сложна и обемиста материя, която трудно се побира в рамките на един обикновен отговор. При това теоретическото осмисляне на собствената практика стои извън задачите, интересите, понякога и извън възможностите на творческата личност. За Димитър Димов са налице и дру ги характерни моменти - боязънта да бъде неправилно разбран, неудобството, че е описал в отрицателна светлина хора, с които са били свързани неговите родители и близки или с които сам той е имал познанство. Пред мене Димов се е питал - разказва д-р Ст. Ташева - дали Кочо Апостолов не му се сърди, загдето е описал тютюнджиите по този начин. Поради всич ки тези причини много рядко и само пред най-близки хора Димитър Димов е правил призна ния за живите образци на своите герои. Творческото развитие на Д. Димов представлява напрегнато търсене на път от отвлече ните умозрителни построения към безпогрешното философско осмисляне на житейската сти хия. Едно от средствата към голямата цел за писателя еопознаването на живота в неговите малки и големи подробности. Стремежът към жизнена достоверност се наблюдава още в „Поручик Бенц“. Тук той енай-осезаем в пресъздаването на битовата среда и обществено-политическата атмосфера. В Осъдени души" тази тенденция продължава да съществува и е още посилно проявена. В същото време пред автора изниква с цялата си многостранност и дълбочина проблемът за реалистичната стойност на персонажа. Той търси не само нова теоретическа и Философска основа, за да му вдъхне убедително живот, но все по-внимателно се вглежда в ре алната действителност като източник на информация и лаборатория за преценка на постигна тото. Работейки над „Тютюн“, Димов вече се домогва до върховете на своята творческа зре лост. Но сега той разполага и с такова изобилие от конкретен жизнен материал, с каквото не може да се отбележи нито миналата му, нито бъдещата му творческа дейност. Той е натрупан по различни пътища. Важна роля играят и непосредствените впечатления, но първостепенно е мястото на наученото при помощта на посредник. Използуван е богатият арсенал на Руси Ге нев и на още цяла редица други източници. Трябва обаче да се подчертае, че и придобитите по втория начин знания са станали плът и кръв на автора - така дълбоко е съпреживяно и осмисле но всичко. При това положение не са изненадващи връзките, които проучванията откриха, между многобройни конкретни лица и герои на романа - от първостепенните до епизодичните. Изследването на процесите, които превръщат прототипа в литературен герой, безспорно е едно извънредно привлекателно занимание независимо от неговата трудност и деликатност. Аз обаче няма да третирам въпроси от такова естество. Моите намерения са да изложа предим но фактите, върху които ще се базира конкретната разработка на тази тема.

Научни съобщения

Библиографски раздел

Град Елена и прототипове от Елена в романа „Иван Кондарев”

Free access
Статия пдф
2914
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Въпреки че за човека и твореца Емилиян Станев са издадени отделни книги, помествани са много изследвания, статии и интервюта, мисля, че няма да бъде безинтересно да се хвърли допълнителна светлина върху въпроса за прототиповете в някои от неговите произведения. Зная предварително колко рисковано е да навлезеш в богатия и сложен свят на Емилиян Станевите герои, да заничаш в лицата им и да се мъчиш да уловиш външни черти и характери на хора, които си познавал, за които си чел или са ти разказвали. При такава работа винаги има опасност да сгрешиш, защото малко или много това са твои предположения, които невинаги могат да бъдат доказани. И въпреки това произведенията на писателя, свързани с Елена, ме изкушават, а и някои изказвания на самия автор ми дават повод да тръгна по следите на герои и събития от този пе риод на неговото творчество. Неведнъж на срещи и обсъждания Ем. Станев еподчертавал значението на Елена и Елен ския край за неговото творческо израстване. В разговора си с Иван Сарандев на 25 май 1975 г. той казва: „Ако Търново ми едало усет и интерес към историята, Елена ми създаде усет за българската култура ... В Елена всичките ми гаменски прояви престанаха. Вече не ме интересуваше Жули Верн, нито Шерлок Холмс. Започнах да чета сериозна литература, да пея, да сви ря на цигулка, да рисувам. В училището бях като Колю Рачика." В статия, публикувана в юбилейния вестник „Родно гнездо" във връзка с 90-годишнината на читалище, Просвета" в с. Разпоповци, родно село на дядото и бащата на писателя, Ем. Ста нев споделя откровено колко много е превързан към този край, където са преминали голяма част от неговите години. Между другото той пише:,,... И сега мога да вървя мислено по ко ларския път по Чуката, от Елена за Разполовци. Всяка сутрин и вечер, зиме и пролет по тоя път отиваха и се връщаха разпоповчани - чиновници и шивачи, мои познати. Познато ми е всяко кътче, камъче, извивка по пътя и падинка... Преди няколко години, когато доведох тук Димитър Талев и той видя и усети дъха на хората, каза ми, че това е велик български кът и има ше пълно право. Всеки мой спомен е сладък, но в неговата сладост има и горчивина и тъкмо за това ми е скъп, незабравим и мил. Може би по тази причина в много страници на мои книги има разпоповчани и разпоповска природа, и разпоповски дух. Това искрено и непосредствено признание на Ем. Станев говори красноречиво колко живи са неговите спомени за Еленския край, колко дълбоко са попили те в неговата впечатлителна душа, колко скъпи са за него, за да бъдат все така ярки и свежи и след толкова години. Но може би едно от най-силните доказателства за чувствата на писателя към Еленския край е едно от последните му писма до моя баща Стоян Медникаров от 30 януари 1979 г. по повод смъртта на неговия приятел - ловец от младини, разпоповчанина Михаил Цонев.

Библиографски раздел

Два антивоенни романа (I. Идейно - художествени особености на романа „Кланица 5” на Вонегът)

Free access
Статия пдф
3314
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Появата на първия роман на Джозеф Хелър „Параграф 22" през 1961 г. предизвика противоречиви реакции и продължителни спорове. Много от критиците му дадоха висока оценка, наричайки го забележително литературно постижение“, „апокалиптичен шедьовър", а Питър Джонс го определи като единствен по рода си". Съветското литературознание също оцени достойнствата на произведението, по думите на Денисова, „написано в най-здравите традиции на реалистичната сатира". Най-често на критика се подлага композицията на романа и основното обвинение е, че той е „безформен“. Особено язвителна е бележката на Норман Мейлър, според когото няма друга такава книга, която някой да ечел. Тя напомня платно на Джексън Полок, високо осем фута и дълго двадесет. Човек би могъл да отреже отвсякъде. Ако извадим сто страници от средата на „Параграф 22", дори и авторът няма да е сигурен, че ги е имало." Но, от друга страна, Мейлър признава, че „добиваме впечатление за такъв талант, който се приближава до този на Джойс 5. Изложените аргументи доказват, че е налице едно ново явле ние не само в развитието на военния роман, но и на романовия жанр.


Библиографски раздел

Ракурси на женската психика в романа Похвално слово за Неделя от Евтимий Търновски

Free access
Статия пдф
3379
  • Summary/Abstract
    Резюме

    В историята на старобългарската ораторска проза заслужено високо място заемат достигналите до нас четири похвални слова на Евтимий Търновски за мъченица Неделя, император Константин I и неговата майка Елена, за Йоан Поливотски и Михаил Воин. В първите две от тях съобразно с агиографските канони, с художествените изисквания на стила „плетение словес", се пресъздава времето на последните гонения срещу привържениците на християнството през III-IV в. в Римската империя и се показва оформянето на европейската феодална теокрация при властвуването на Константин Велики (306-337). Темата за тази епоха се преоткрива хилядолетие по-късно не само заради практическите нужди на Евтимиевата литургическа дейност, но и заради идеологическата потребност да се проповядва силата на християнството срещу настъпващия войнствен ислям на османските нашественици: освен бранна, борбата с тях е и верска. Такива подбуди водят Патриарх Евтимий, когато съставя „Похвалное сватой велик ой Маченнин Недели". По жанр „похвалата" принадлежи на тържествената реторическа проза. Корените на нейната подредба (dispositio, tagic), топикална поетика и изобщо на художествения и облик отвеждат към теорията на красноречието в античността. Композицията на похвалното слово (сукону) е пределно устойчива във византийската и старобългарската литература - за пряк основоположник на енкомично-сюжетните модели се смята Менандър, прочут ритор от ЦІ в. При Евтимий Търновски се наблюдава функционално сближение на „енкомията" с биографията. Това взаимопроникване на двата жанра познават още Исократ и Ксенофонт, то се поддържа от византийската агиография (особено целенасочено - от Симеон Метафраст). Ето защо „Похвално слово за Неделя" в същност е „украсено" и пространно житие - „мъчение". B Първите думи от увода поднасят метафората-символ за празничната духовна трапеза и пир. Историята на символа отвежда към дълбоката древност. обредите на тотемните вярвания присъствува кръговата трапеза, на която се разкъсва свещеното животно. В християнските храмови ритуали култовото действие се преосмисля в евхаристичната жертва-причастие, чрез което се наподобяват тялото и кръвта на Исус. На манастирските трапезни събрания или пред обществото, събрано на литургия в църква, ораторските слова образно се означават като „угощение на езика и ума": „Ние започваме да съобщаваме високата беседа за духовния пир на преславния Климент, като предлагаме вкусване от 39 причастие, служейки си с трапеза от истинска вяра, надежда и любов към светеца... и с духовно размишление, а за добрите и щастливи дейци още и с подправки към сложените ястия, направени от вкусна храна, която, като се даде на боголюб ците, укрепява сърцата им.


Наблюдения върху времето и пространството в романа Хоро от Антон Страшимиров

Free access
Статия пдф
3394
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Проблематиката, която настоящата статия ще се опита да изследва върху конкретния материал на една творба, се радва, както е известно, на изключителен интерес в последно време. Някои автори дори (Мендилов) говорят за обсесия. Внушителният поток от литература по въпроса - монографии и по-част ни конкретни изследвания - неизбежно имат за последица покрай различните гледни точки и лавинообразното усложняване на проблемите с включване на нови и нови научни дисциплини - още и многозначността на употребяваните термини. За да не възникне недоразумение, необходимо е в самото начало да се направи поне следната уговорка: в дадената статия времето и пространството ще се разглеждат като семантични характеристики на текста, образуващи четирите измерения на изграждания в съзнанието въображаем художествен свят, неговите перцептивни координати. Т. е. ще се изследва - в частност - пространството на означеното в текста, имащо за прототип обекти и събития в реалния свят, а не пространството на означаващото с многобройните му модификации, пред ставящи сами по себе си интересен и важен проблем, но без приложение в конкретния случай.


Библиографски раздел

Ракурси на женската психика в романа Травнишка хроника

Free access
Статия пдф
3428
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Големите писатели са като големите исторически събития - те влияят с творчеството си върху психиката на хората и народите, променят ги, облагородяват ги и ги сближават духовно. Особено когато става дума за народи с близ ки черти в националния характер, изкристализирали в продължение на векове условията на подобна историческа съдба. В този смисъл творбите на Иво Андрич са твърде близки на балканския и славянския читател, но те разкриват хоризонти и към човека и човечеството въобще. Както самият Андрич казва за B миналото, ние не сме били тотално изолирани от света въпреки турците. Босна - голямата тема и голямата любов на Иво Андрич - се превръ ща под неговото перо на изключителен художник на словото в огледало на конкретно-историческото, обаче чрез регионалното и конкретно-историческото - и във фокус на някои вечни проблеми на човека и човечеството. Съдбата на този балкански край е сложна и изпълнена с исторически трусове. Средновековна Босна достига своя разцвет в XIV столетие като самостоя телно княжество по време на владичеството на Стефан Твъртко, който е провъзгласен за крал, ала в XV в. и тя става жертва на османското нашествие, а няколко века по-късно е впримчена в рамките на многонационалната Австроунгарска държава. Така Босна бива подхвърлена на действието на един монархически механизъм от съвсем различен тип. В множество свои разкази и новели и в четирите си романа - Мостът на Дрина“, „Травнишка хроника“, „Госпожицата“ и „Омер паша Латас" - Андрич по извънредно пластичен начин оживява различни периоди от историята на своята Босна от XVI в. до нашето столетие. При това иззад историческите ракурси се долавя и подводното течение на една по-съвременна пробле матика. Човекът и историята - този централен философски и естетически проблем, тази кардинална тема с многобройни вариации в Андричевата белетристика в романа „Травнишка хроника" получава изключително силна, общочовешки значима художествена реализация. За разлика от романа „Мостът на Дрина" действието тук се развива само в течение на непълни осем години. Обект на художествено пресъздаване в „Травнишка хроника“ е един отрязък от живота на живописния Травник, когато над света се разпуква зората на XIX столетие, а Европа, разтърсена от мощния възход на Бонапарт, става кръстопът на политически бури. По това време (1809 - 1813) от няколко северозападни балкански области Наполеон създава държавна цялост Илирия под френско управление. На Балканския полуостров постепенно прониква освежителният лъх на идеите и социалните промени, предизвикани от Френската буржоазна рево- люция. В босненския пашалък също така се чувствува ехото от събитията на Запад, които - както се казва в романа - се разпространяваха... из Европа с чудна бързина, като кръг вълни от своя център, и като пожар или зараза дости гаха както оногова, който бяга, така и оногова, който седи неподвижен... Из Травнишката котловина ще се чува години наред твърдото и звучно име на Бо напарт и травничани, щат не щат, често ще предъвкват чворестите му и ръбести срички; то ще бръмчи дълго в ушите им и ще потрепва пред очите им. Защото настъпваха консулските времена.


Библиографски раздел

Образната триада в романа на Стефан Жеромски Пепелища

Free access
Статия пдф
3444
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Така обяснява творчеството си един от най-големите художници на нашия век. Подобно изявление, разбира се, не трябва да се тълкува буквално, защото духовната биография на твореца не се покрива с житейската. Творческата активност на големия художник сякаш привлича към себе си частиците на битието спорадично разпръснатата в него духовност, преобразува обикновеното, първичното от живота в художествена реалност, но твърде често той тръгва и от историята на своята душа, за да изгради историята на народ и човечество, долавяйки сякаш „свръх-сетивни“ откровения, недостъпни за другите хора. Като худож ник - пише И. Матушевски - Жеромски принадлежи на лирическия тип, гледа на света през призмата на чувствата, хората, думите, събитията го привличат повече със своята вътрешна, духовна същност, отколкото с външната, пластичната страна. "1 Такъв тип творец не е склонен към дистанциране от обекта на изображение,към наблюдения и анализи на живота отстрани, а стои вътре в него, „преживява историята като онези, върху които се стоварва цялото нейно бреме от мисли, за да ги претопи в амалгамата на интрожитието и разкрие и грозното, и красивото, и злото, и доброто в събитията и у хората. „Пепелища" на Жеромски не е само и не е просто исторически роман-епопея, а и роман на едно моралнофилософско самосъзнание, в който обективно-епичното съжителствува със субективно-експресивното, пластично-образното - с духовно-интелектуалното, дра матично-усложненото с лирико-поетичното от най-висок разред. Тази стилна полифоничност, в която функционират най-разнообразни тенденции, хармонира напълно с отворената жанрова конструкция на епопеята, в която много глави притежават свобода по отношение на фабулата, съществуват като че ли сами за себе си като отделни новели, обединени не от фабулирането, а от главната тема и от духовната диспозиция на авторовата индивидуалност. Налице е едно движе ние в епичния статут на повествователя - от пластично-епичното към духовнопространственото, от изобразителното към асоциативно-мисловното, от близките, зрими форми на битието към по-далечната, по-сложна и по-дълбока перспектива на идеограмата.


Из световната естетическа мисъл

Библиографски раздел

Мисли за романа

Free access
Статия пдф
3462
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Преди известно време Пио Бароха 1 публикува свои бележки във връзка с неотдавна поя вилия се негов роман „Восъчните фигури". В тях споменава, че започвал да се замисля за техни ката на романа и че сега възнамерявал да напише книга с бавен тем п, както бих се изразил аз. Бароха намеква за някои разговори, които сме водили с него за сегашното състояние на този литературен жанр. Макар и да съм доста непросветен в областта на романа, случвало ми се е неведнъж да размишлявам върху анатомията и физиологията на тези въображаеми тела, които са съставили най-характерната поетическа фауна през последните сто години. Ако можех да видя, че по-квалифицирани за тази цел лица - романисти и литературни критици - са благоволили да ни съобщят своите констатации около тази тема, не бих дръзнал да правя обществено достояние мисли, които са ме споходили съвсем случайно. Но липсата на по-солидни размишле ния придава може би някаква стойност на следните мисли, които излагам така, както са ме осе нили, и без да искам да втълня някому каквото и да било.
    Ключови думи

Анализи

Библиографски раздел

Пет страници от романа Иван Кондарев

Free access
Статия пдф
3512
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Утрото започва с изсвистяването на клечка кибрит. Трябва да се опали пещата, да се наготви, челядта и бащата да се събудят, да се изнесе бъкелът, вода.... Из още тъмните дворове прискърцват главини и окове, наместват се плугове, сено два-три наръча, въже, жегъл един... И се движат сенки сред утринната суета, еква звън от желязо, проплаква дете, зачува се гласът на съседа: „Хайде, комшу, да орем..." Думите чевръсто прескачат живия плет, срещат едно улисано „тръгваме и отекват надолу. Скоро селските коли ще поемат към нивята, препълнени с народ и сечива. Възрастните ще се поклащат умислени, а децата, ако не спят, ще гледат зачуде но накъде ли отиват толкова рано. Биволският рог и гъшето перо в него ще се поклащат и те над скърцащите главини заедно с хората и пепелявия път под тях.

Научни съобщения

Библиографски раздел

За творческите тайни на романа Обикновени хора на Георги Караславов

Free access
Статия пдф
3543
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Раждането на една литературна творба е дело твърде лично, твърде интимно за твореца. Затова много от предварителната работа, от така наречния „скрит живот" на художественото произведение често си остава писателска тайна. За малко от нашите писатели е правен опит да се навлезе вв творческата им лаборатория, да се изяснят и очертаят някои особености на литературното им творчество. Препънките са много и не е нужно да ги изброяваме. Но е несъмне но, че е необходимо едно по-системно и задълбочено изучаване архивите на нашите най-значителни писатели. Така например в личния архив на Георги Караславов бяха намерени интересни неща за този предварителен етап от творческата дейност, който представлява несъмнен инте рес и за психологията на литературното творчество. Романът „Обикновени хора", както е известно на специалистите, е замислен като епо пея на 30-летието от 1914 до 1944 г. С оглед структурата на произведението е интересно, че в предварителния етап на писането то се е състояло от 9 части, които са били четени от Тодор Павлов. След прочитането им той предложил на Караславов вместо от 9 части романът да се състои от 6. В архива тези девет части, които е чел Тодор Павлов, не са запазени, но Караславов сам е отбелязал, че е направил тези шест части и ги предоставил за мнение на Тодор Павлов. Предисторията на романа, както пише и самият Караславов, е много сложна. „Първо бях решил да напиша повест за Атанас Пинтов още през 1922 г., който заедно със Станка е главен герой във втората част на романа, и нахвърлих повестта, но после се отказах. Първите наброски на романа съм чел на Атанас Пинтов още през 1922 г. Във връзка с тези четения той ми разказа много интересни факти около своя бурен, пълен с премеждия живот. Много от тези факти аз туширах, защото те звучаха неправдоподобно."

Статии

Библиографски раздел

Черти от гротесковия свят на романа Хоро

Free access
Статия пдф
3635
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Един от най-тягостните романи в нашата литература започва със сцена, в която двама пияни обущари - баща и син - се препират с някакъв клисар, че са трезви; ако пийването е грях - разсъждават те, - съгласни са да ги „млатят пак" (вече са били млатени за нещо - направили ги на пихтия"). Те присъствуват на някаква венчавка в някаква черква, „проточили шии" от пангаря (мястото, където се продават свещи) към сватбарите и изричат странни, непонятни слова - да се намери гробът на Сашка Карабельов, от кожата му хората са си направили вече кесии. Това са първите редове на романа. Читателят не само стремително е навлязъл in medias res в средата на повествованието, но и вече е успял да излезе от,in medias" на нормалното и очакваното, от стереотипите на своя познат свят, загубил ечитателския си „уют“, способността си да владее и прогнозира нещата, - защото се е озовал в един гротесков свят. Според определението на западногерманския литературовед В. Кайзер гротеската въвежда в отчуждената територия на нощното и пропастното“, където се съчетават несъвместими неща, изкривяват се нормалните размери и пропорции, загубва се идентичността на нещата, „разрушава се личността, разпада се историческият ред. При това -нещо съществено -гротесковият свят не е изконно чужд, за разлика от фантастичния свят той е „нашият" свят, който престава да бъде наш, защото става неразбираем, несигурен, абсурден, той ни плаши и озадачава и ни кара да чувствуваме, че почвата под краката ни се проваля". Той е враждебен и последната степен в тази враждебност се изразява в съзнанието, че не сме в състояние да живеем в този променен свят", във внушения „страх не от смъртта, а от живота"

Статии

Библиографски раздел

Пътища и перспективи в съвременната социология на романа

Free access
Статия пдф
3655
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Без съмнение от всички области на литературната социология най-богата с научните си изследвания, най-продуктивна в постигнатите резултати, найпозната извън тесните рамки на специалността е социологията на романа. Този безспорен факт не бива да ни изненадва. Той се обяснява със следните обстоятелства: преди всичко естеството на романа предполага една художествена правдоподобност на социалното битие; второ, романът притежава извънредно голяма популярност (това е водещ жанр, любим на всички категории читатели, той единствен е в състояние да съперничи на киното и телевизията); на трето място той е онзи литературен жанр, който най-силно се влияе от икономиката, от обменните структури и средствата на стоковото производство. Несъмнено, предложеното от нас обяснение трябва да бъде изяснено и доне пълнено. Защото е възможно някои недостатъчно подготвени читатели да доловят веднага връзката между предложената нова позиция и социологичес кото изучаване на литературата; други, опитни вече в тази област, биха могли да интерпретират социологията на литературата извън начина, предизвикан от спецификата на предмета, тъй като тя като всяка хетерогенна и „модна" област е атакувана" от твърде противоречиви перспективи и с твърде разнообразни и разнородни средства. Следователно трябва да изясня концепцията си за социологическата активност на романа, анализирайки подробно последиците от тази активност. Впрочем това ще ми даде възможност да преодолея предварителната фаза на „опипване“ и „captatio benevolente", навлизайки директно същността на нещата, да очертая точно, в стегната и ясна форма главните направления на съвременната социология на романа... без претенцията, че ще кажа всичко по този въпрос (дори не и половината от това, което може да се ка- же!). Такъв е и обектът на настоящото изследване.

Статии

Библиографски раздел

Черти от поетиката на романа Пепелища от Стефан Жеромски

Free access
Статия пдф
3697
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Колкото и да са освободени от рационалната придирчивост на литературния критик и изпълнени с чистотата и непосредствеността на сърдечното възприятие, тези думи на една от най-големите полски романистки, казани за Пепелища" на Жеромски, не би трябвало да се разглеждат само като спонтанна, мигновена реакция от впечатлението и при прочита на този роман. С чувствителните сетива на големия творец и с огромния си опит на художникреалист Ожешкова долавя дълбоко новаторската същност на епопеята, която, без да скъсва с традиционната реалистична романова белетристика, натрупва непознати дотогава елементи, разчупва конструкциите на обичайната сюжетно-композиционна и образна структура, въвежда нови принципи на повествование, създава нов за полската литература езиков ритъм и поставя основите на Модерния роман - лирическа епопея на народа и човечеството и приключе ние на духа. Написването на епопеята на един род, едно съсловие, една нация, една епоха изисква богата родова и национална памет, фамилни книги с делата на найдалечни прадеди, летописи на възхода и упадъка, постоянство към някаква водеща мисъл на рода, съсловието, епохата, рафинирана култура на преданието. А да се обхване в художествена структура със строги пропорции съдбата на един народ в разреза на социалното и духовното му битие, освен това (нека ни бъде простена баналната метафора) е необходим и погледът на орела, който обхва ща широтата на ландшафта, без да изпуска най-дребните, наглед най-незначи телни подробности. Малкото, което оглежда огромното, като му придава ре лефна осезаемост, и огромното, което поглъща малкото, като го надарява с ефимерност, с измамна несетивност - търсят съответно епическата пластика на подробностите и поетическата забуленост на смътното, на онова, което думата означава и не означава.

Статии

Библиографски раздел

Необичайно пътешествие в света на романа (По повод Тайната на Богомил Райнов)

Free access
Статия пдф
3711
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Много са подходите към изкуството на словото и в това се крие част от магнетичното очарование на критиката и литературознанието, на опитите да се интерпретира и тълкува художествената творба, да се докосне нейната „тайна". Значителните произведения често предлагат различни възможности да бъ де разчетено тяхното послание. Понякога субективното тълкуване, което не може да се приеме безрезервно, ни е по-интересно, а и по-полезно от вярното, но безкрило описание. Още повече когато това субективно тълкуване е дело на голям творец - мненията на Волтер и Л. Толстой за Шекспир, на Тургенев за Хамлет и Дон Кихот, или пък на Пенчо Славейков за Ботев. Вярно е, че в повечето случаи интересът към тези мнения е част от интереса към техните автори и едва след това - към анализираните произведения. Има нещо празнично във възможността да се тръгне след големия творец, да се проследят неговите пристрастия, оценки, несъгласия. Нещо подобно ни предлага „Тайната" на Богомил Райнов. В творческата лаборатория на нейния автор са обединени в неразделима, а и неповторима сплав субективният поглед върху литературата и обективното изследване на историческите процеси в нея, теоретически концепции за романа и наблюдения върху психологията на творчеството, спомени за съвременници и изповеди за собствения път в литературата. Свикнали сме да вярваме, че писателят знае повече от нас, не само от жи вота, но и от книгите. Не зная доколко това е всеобхватна закономерност, но поне като хипотеза е полезно, най-малкото поради мобилизиращото обратно въздействие върху писателите. Наред с другото авторът на „Тайната" е отличен пример за смайваща ерудиция, както по отношение на художествените произведения от миналото и съвременността, така и за литературата върху тях. Но не ерудицията ни привлича в този двутомен труд, поне не на първо мяс то. Защото навсякъде тя е допълнена, продължена и надхвърлена от мислите и идеите на Б. Райнов, който не обича да се прекланя пред авторитети, предпочита да спори с „големи и малки френски академици" според ефектния израз 1984 r.). от рецензията на Здравко Петров (Лит. фронт, бр. 50, Верен на своите идеи, Б. Райнов не изменя и на разбирането си, формули рано в разговорите му с Атанас Свиленов: „На мене винаги ми се е струвало естествено и необходимо писателят да изразява дори и най-сложните неща по възможно най-простия начин.

Статии

Библиографски раздел

Опозицията „естет – диктатор” в романа на Хенрик Сенкевич Quo vadis

Free access
Статия пдф
3825
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Отдавна е изяснен генезисът и проследена съдбата на този може би найдискутиран и вграден завинаги в световната класика Сенкевичев роман. В рам ките на една статия като настоящата е практически невъзможно да се обозре, макар и част от огромната критическа литература върху него. Можем само да отбележим, че крайно противоречивите по своята същност мнения и оценки невинаги са били инспирирани от благородни критически подбуди -в една или друга степен някои от тях носят откровено провокативен характер. Можем ли да вменим като вина на такъв знаменит критик като французина Брюнетиер схващането, че оригиналността на литературното произведение се определя не от неговата художествена специфика, а от оригиналността на неговата проблематика, без да го подозираме в недобра тенденциозност, когато той обви нява Сенкевич в епигонство, еклектичност и дори в плагиатство от „Мъчени ците“ на Шатобриан, от драмата „Acte" на Дюма-баща или от „Антихрист" на Ренан? Притежава ли издържан критерий огънят, който открива срещу „Християнската епопея" големият романист Анатол Франс, когато в своя новелистичен трактат „Върху белия къмък" открито намеква за книгата на Сенкевич, пишейки: „Никой вече не обръща внимание на това и понастоящем само в развлекателните четива, предназначени за светски хора и създадени от ловки, надъхани със спиритуализъм автори, първоапостолите беседват надълго нашироко с философи и изискани личности от императорския Рим и описват на очарования Петроний най-примамливите прелести на християнството. И Оставяме настрана въпроса, че най-малко Петроний, този съвършен продукт на езическата естетика, може да бъде очарован от „прелестите на християн- ството", че никъде на страниците на романа не се води такава дискусия (това подчертава сам Сенкевич в отговор на провокацията на А. Франс), само солидарно с Ю. Кжижановски ще отбележим онова, което обезсилва подобни твър дения: в епопеята епоказан светът на ранното християнство (там няма „ловковсти", няма чудеса, използувани за спекулативни цели), не църквата, разе динена впоследствие от различните секти и вероизповедания, а ранната хрис тиянска църковна община в катакомбите на езическия Рим, лишена още от блясък и разкош, от произволите на папската власт, от мрачния и жесток фанатизъм на средновековието.

Библиографски раздел

Чифликът без граници (Библейското и светското в романа "Чифликът край границата")

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    The present text on the one hand traces the strategies by which in Yovkov's novel The Farm by the Frontier the "subjection" and the "conciliation" of different thematic and generic frontiers are accomplished. On the other hand, considered here are the ways by which the two codes function in the novel - that of the biblical and that of the secular (seen as a specific synthesis of melodramatic-sentimental, social and philosophical-psychological principles). Last but not least, the paper is in search of the reasons why The Farm by the Frontier "blows up" the "typical Yovkov" notion existing in the field of literary criticism.

Библиографски раздел

Пластическите изображения в романа "Дилетант" на Чавдар Мутафов

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    In his works Chavdar Mutafov poses the problem how to read his texts. He creates his words on the basis of a specific concept of art, which I define as art of the searching form. Developed as a possibility of self-identification, art seeks its forms in a diversity of artistic techniques and the plastic stylization of the word is one of them. Plastic stylization is created in the art concepts of the modern artists. Observations of the features of Chavdar Mutafov's "word painting" have been previously made by Edvin Sugarev, Katya Zografova, Lyubomir Milchev, Dimitar Avramov. Mutafov creates his painting into two parallel plans - objective and abstract. The sequence of object and abstraction takes part in the phenomenon of the plastic transformation of the image. Plastic line of the image is noticeable for one more feature: frequently it is especially, deliberately aesthetic. The principle of animation is another typical technique of plastic stylization in Mutafov's works. The principle of animation brings us to one of the great phenomena in the "Dilettante" novel: plastic images of emotionally experienced philosophical reflection. Plastic stylization of emotional experience which creates philosophical reflections is among the most expressive techniques in the human space rendering in the novel. Mutafov also utilizes the typical techniques of the fragment and ornament. Geometry figures play special role in the development of his plastic images play. Mutafov creates artistic messages throughout the figures of line, circle, spiral and sinusoid. All these techniques reveal the rich artistic potential of plastic stylization through words.

Библиографски раздел

Още по въпроса за романа

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    In Bulgarian literary science the theory of the novel is a total blank. The author of this article, in general, shares the opinions of Michail Bachtin and his Bulgarian follower Bogdan Bogdanov. He approves of Bachtin's statement that the novel has been a unique genre still in statu nascendi since ancient times. It is probable that the beginning of the novel is connected with the writings of Xenofontes (5th century BC). The author supposes the papyrus fragments with the story of Sinuhe the Egyptian (about 20th century BC) could be examined as the prototype of the later Hellenistic logoi (novels, 2-5 century BC.). If proved, this hypothesis can refute the traditional scheme of the successio of the literary types: epos - lyra - drama.
    Ключови думи

Библиографски раздел

Предговори, послеслови и рецепция на романа "Чичо Томовата колиба"

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    The paper examines the forewords and afterwords and their influence on the reception of Uncle Tom's Cabin by Harriet Beecher Stowe during different periods of its publication in Bulgarian. Approved as a certain genre form during the time of Bulgarian National Revival, when there was a limited number of articles and papers on specific literary or political issues, the preface was loaded with some extra features. Through its presentations of the cultural context in which the different translation of the novel appeared we can trace some of the stages in the critical perception of the work. Afterwords of the novel appeared much later - after 1944 - and operated in the other ideological environment trying to correct the interpretation. The aim of the presented paper is also to identify some important moments in the development of these paratexts with their first references to the author, the importance of the work, its impact and its reception in the light of changing social and political conditions.