70 години от рождението на Емилиян Станев

1. Какво бихте казали за влиянието на родното място, на средата върху творчеството Ви - имаме пред вид не само това, което е останало у Вас като спомен, като конкретна представа, но преди всичко духовната атмосфера, в която сте откривали света и тайните на творчеството. 2. Разкажете нещо за творческите си пристрастия. Колкото и парадоксално да звучи подобен въпрос, кой например от героите на „Легенда за Сибин" е написал „Иван Кондарев“, Вие ли, творецът, сте духовна проекция на Назарий от „Легендата..."? Можете ли „да влезете в кожата“ на отрицателните персонажи, творчески да обикнете един герой, с когото в живота бихте се борили? 3. Как се раждат Вашите творби, кое предхожда - случката, сюжетът или философската идея? Винаги ли използувате спомените си и каква е ролята на фантазията? Разкажете нещо за въздействието на световните мислители върху Вашия творчески свят. И понеже отношението Ви към критиката до голяма степен е неизвестно, какво бихте казали за едно от малкото известни Ваши пристрастия - към книгата на Иван Мешеков „Ляво поколение"? 4. Какво бихте казали за Вашия идеал за свобода и хармония, за Вашето отношение към природата и към тайните на човешката душа, за Вашата необикновена „чувствена надареност“?

Удивително пълнокръвна стихия на жизнени сили, парадоксално сплитане на материя и дух, живия живот във всичките му безкрайни и противоречиви проявления... И Това е впечатлението от художествения свят на Емилиян Станев. В този свят редом живеят тъмни анимални инстинкти и най-светли духовни пориви, хора и зверове, къщи и дървета, бродят сури елени и в бистри извори се оглеждат птичи криле; редом с люде, чиито груби длани са движени от найдиви инстинкти, пулсира и крехка мозъчна тъкан, озарена от най-изтънчени висши духовни пориви, сплитат се съдбите на селски ратаи и фашиствуващи офицери, бледи гимназисти и побелели старци, благородници и плебеи, провинциални чудаци и коварни монарси, властници и творци, чувствени красавици и аскетични рицари на идеята... Какво ли няма в този свят, Всички звена на една дълга биологическа верига - от най-плахия порив на живот в стопленото от слънцето семенце до угасването му в немощното човешко тяло, стремеж към отвъдните предели на видението и мечтата, смели авантюри на мисълта или мистични пориви на духа. Всички стъпала на стръмната социална стълбица - дрипльовците от градски предградия и еретически сборища и сановниците от царски дворове, равнодушни към светската суета мъдреци или заслепени от страстта към власт борци, просяци и куртизанки, социални дъна, от които вее хладният полъх на нищото и замайващи социални висоти, също вгледани в бездънната пропаст на пустотата. Дълги поредици от историческо и природно време - от мрачните глъбини на Средновековието до наши дни, войни и нашествия, революции и измамни затишия, мигове на интензивни социални промени и социални безвремия. Историята на времето и надвремието на изкуството... Преди години бяхме тръгнали да правим филм за Емилиян Станев (единственият ми краткотраен флирт с това изкуство, което не обичам и към което проявих интерес само защото се бе заело с любимия ми писател). Посещавахме неговите“ места - Велико Търново и Елена, манастири и ловни хижи високо в планината, където някога писателят бе бродил... Филм, разбира се, не направихме. Освен реалните технически и други „обективни" причини има и една, нека я наречем, „метафизическа" причина, поради която и не бихме могли да направим филм за това могъщо и безкрайно като самата природа творчество. Нима може камерата - този чудесен и все пак несъвършен фиксатор на видимия свят - да улови всички образи, които е поглъщал ненаситният, лаком и бездънен търбух на една сензитивна творческа памет. И може ли освен видимите образи да улови всички звуци и миризми, всички инстинкти и мисли, които е поглъщала в течение на десетилетия ненаситната паст на тази памет.

Социален роман за една национална трагедия - това е най-общото определение на това голямо епическо платно на Емилиян Станев. Но като всяка значителна творба „Иван Кондарев“ надхвърля тази си задача и се превръща в роман за национална съдба, за величието и погрома, за красотата и низостта на човека, за драмата на народния водач, за твореца и любовта, за неотразимото въздействие на женската красота и т. н. и т. н. Всичко това като във фокус се събира у Иван Кондарев, Костадин Джупунов и Александър Христакиев. „Иван Кондарев“ е роман за тези трима герои. Цялото действие се движи около тях; те са герои на лични и обществени драми, те са трите възможни проекции на националния характер, три съдби в една бурна и преломна епоха. В романа те взаимно се отблъскват, но и се допълват. Един без друг тяхното съществуване е немислимо. Христакиев е действителният убиец и на Иван, и на Костадин, но в крайна сметка морален победител е Иван, а всичко здраво и красиво в малкия брат Джупунов също продължава да съществува. И все пак твърдението, че те си приличат, е непълно, най-малкото поради огромните идейни, социални и психологически различия между тях. А това е естествено, защото писателят е вложил в тях редица лични индивидуални качества, които ги правят единствени и неповторими. Но заедно с това Ем. Станев ги превръща в типове на епохата - изразители на подема и краха на различни идейно-политически принципи. Романът започва с Костадин и завършва с Кондарев. В това има нещо твърде показателно. Абстрактното добро, извечната сила на народното начало в Джупуна преминава през мъчителни мутации, изражда се във фашизма на Христакиев, за да се утвърди целенасочен и ярък социален идеал у Кондарев. Костадин е, така да се каже, първата степен, абстрактният идеал за съвършенство на нравствените ценности у народа. Но именно нежеланието му да се разграничи социално, отвращението му от жестокостта на превратаджиите - негови съмишленици в крайна сметка - го прави трагическа личност. Той става изкупителна жертва на своята пасивност и индиферентност. Защото Джупуна е само привидно неангажиран, само привидно „природен“. Него го влече земята, но неговата земя. Той работи със страст, но работи своето. Това все още не е разграничителна характеристика на образа. По-важно е, струва ми се, жестокостта в характера му, бруталната му необузданост в някои случаи. Той е човек на инстинктите, на всеотдайността: оттук и инертността му по време на преврата, боят, който нанася на Лазо, отношението му към Янаки, реакцията му срещу Кондарев, когато го вижда с Райна, и пр.

„Легенда за Сибин“ е съвременен философски роман на историческа тема. Условно действието се развива в началото на XIII в. Борил е историческа личност, историческа реалност е съборът през 1211 г., богомилското движение, но авторът нито акцентува, нито дава простор на събития и исторически личности. Те са му необходими като фон, мотивировка и стимул на жизнено поведение, на философия и развитие на героите. Романът е философски, защото в основата му са поставени вечни философски проблеми - за смисъла на човешкото съществование, за доброто и злото, за силата на разрушението и силата на сътворението. Затова акцентът не е върху фактите, не е върху сюжетното развитие, което е пределно опростено. „Композиционен възел е драмата на мисълта - т. е. обстоятелствата оживяват не чрез описание, а чрез вложените в тях дилеми... Ем. Станев поставя събитията под надзора на проблемите. " Княз Сибин не е историческа личност. Той е първостепенен герой не поради мястото, което заема в дворцовите политически борби през царуването на Борил, а поради драмата на мисълта“, която у него достига трагичната си кулминация. Другите герои обаче не можем да наречем второстепенни, защото имат свое незаменимо място в сюжетното развитие и защото носят част от философската субстанция на произведението, която е неделима. В този смисъл различните герои представляват различни моменти от концепцията на творбата. Те са обединени от Сатанаил - „извън фабулен герой“, „композиционна повеля“, както го нарича Е. Мутафов, и всеки от тях по свой начин интерпретира Сатанаиловата тема. Героите са интересни, защото не носят „обикновена каузалност“, а се осъще ствяват в самодвижение, в саморазвитие". 2 Единството на противоположностите е принцип в структурирането на персонажите в сюжета и фабулата. То е и в основата на изграждането на отделния образ. Сибин и Силвестър напълно въплъщават принципа: единият - в развитието си през перипетиите на сюжетните обстоятелства, другият - в завършеността си, в изводите, които прави за себе си и света. Принципът при Каломела обуславя нейното кастово противопоставяне на действителността, което приема нравствена и религиозна форма.