историческа

Върху точните методи на описание на художествените явления в наше време се работи и се говори твърде много. Напълно естествено говори се предимно за тяхното настояще и още повече за бъдещето им, при което на безпочвено самонадеяни твърдения за тяхната ефикасност често се отвръща с краен скептицизъм, отвръща се от нихилистични в същността си позиции: точните методи никога няма да могат да се справят с този или с онзи проблем... В разговорите и полемиките обаче постоянно се пренебрегва обстоятелството, че енергичното съвременно развитие на точните методи не е уникално явление в историята на естетиката, както се опитват да внушат някои негови застъпници. Естетиката изживя, и то не много отдавна, едно едва ли по-малко енергично увлечение по търсене на точни методи за описание на художественото произведение, творческия и възприемателния процес и развитие на изкуството. И въпреки че двата периода се различават един от друг по ред съществени белези, между тях могат да се направят интересни аналогии с полезни, ориентиращи изводи.

1967 година е особена година в живота на съветското общество, на съветската литература. За нас петдесетгодишнината на Октомврийската социалистическа революция е и тържествен празник, и делови преглед на нашата работа, и определяне на нейните по-нататъшни перспективи. Пред изследовате лите на литературата са открити широки възможности за решаване на всички проблеми на художественото творчество в историческата проекция на полувековното развитие на новото изкуство, от изпитаните позиции на марксисткоЛенинската научна мисъл. Това напълно се отнася до списание „Вопросы литературы", което от месец април навлиза в единадесетата годишнина на своето съществувание. Всеки брой на нашето списание през 1967 г. ще се открива голям раздел „Пред 50-годишнината на Октомври“. Но и всички други мате риали по един или друг начин са свързани с петдесетгодишния опит на общественото и културно строителство, на борбата за социалистически реализъм.

В края на миналата година излезе от печат книгата „Из живота и творчеството на Иван Вазов" от Илия Бояджиев и Цочо Делев, Държавно издателство „Народна просвета", София, 1968. Изложението за живота и творчеството на Ив. Вазов е основано на старателно съ- брана и добре подредена документация (снимки, портрети, спомени, цитати, схеми и таблици). Някои от елементите на тази Документация са известни от по-рано, а има итакива открити по-късно. Но интересно е, че сега и едните, и другите са поставени и разгледани в нова светлина - нещо, което е едно от достойнствата на книгата.

Често пъти сборникът със статии носи в определена степен риск за своя автор по отношение на концептивно цялостното му представяне пред читателя в сравнение с едно студийно изследване например, което по причина на самата си жанрова същност центрира вниманието на изследвача, а оттук и впечатленията на читателя. Еклектизмът е голямата беда на подобни сборници. Новата книга на акад. Петър Динеков „Историческа съдба и съвременност" наред с многото си достойнства налага на вниманието преодоляването на сборността" в изследвания материал, постигането на кон цептуалното единство на съжденията. Новата книга не е изолиран случай в това отношение - в практиката на Петър Динеков е била налице винаги една сериозна взискателност, стремеж към цялостност във внушението на идеите на изследвача. Но според мен новата му книга е особено положителен пример в тази насока. Прави силно впечатление умението на Динеков да подчини многообразието на изследвания материал на една концепция, която е характерна с устойчивостта си по начало за неговите научни дирения подчертаване диалектичната връзка между националната специфика на българската литература и нейната съпричастност на общоевропейския културен процес. Особено добре в този смисъл е съсредоточил усилията на учения старобългарският период на нашата литература, което още веднъж по- сочва представителното участие на Петър Динеков в изследването проблемите на род- ната и славянската медиевистика. От посветените общо четири статии на старобългарската литература особено ак туална с постановките на автора е статията „Старобългарската литература - наша гор- дост и наша тревога". Тя представя най- добре стремежа на Динеков да очертае суверенната територия на старобългарската литература. Отдавайки дължимото на ори гиналните схващания на видния съветски медиевист Д. С. Лихачов, които наистина освежиха и направиха неизмеримо по-взи- скателен критерия на славистичните изслед138 вания през последните години (особено статиите му "Старославянските литера тури като система“, „Размисли за националното своеобразие и европейското значе ние на старобългарската литература"). Динеков с една сериозна аргументация полемизира със съветския си колега относно специфичната самостоятелност на старобългарската литература в контекста на ста рите славянски литератури. По-конкретно Динеков изказва несъгласие с някои моменти от тезата на Лихачов за литературната трансплантация" на произведения от византийската в старославянските литератури, според която голяма част от тези преведени произведения в условията на средновековните славянски литератури се приспосо бяват към новата среда, продължавайки своя живот. Като изхожда от примери от старобългарската литература, когато „, при множество писатели се срещаме с едновре менната дейност в областта на превода, компликацията и оригиналното творчество" (авторът посочва примера с Йоан Екзарх, който превежда „Богословие" на Йоан Да маскин и наред с това създава оригинални произведения като „Шестоднев", похвални слова), Динеков съвсем правилно заключава, че е трудно да се съгласим със заличаване на границата между оригинална и превод на литература в средновековието" (стр. 63). Все по силата на една логика (в подкрепа на която има немалко факти) за специфич ната самостоятелност на старославянските литератури и конкретно на старобългар ската, независимо че те изпитват сериозното влияние на византийската, на универсализма на християнската религия, Динеков изказва редица съображения, опонирайки на друга теза на Лихачов - за наднационалността на литературата-посредница" в старославянските литератури. Според Лихачов тази литература-посредница „притежава свой над национален църковнославянски език, общ за всички южнославянски и източнославянски литератури фонд от паметници и единна литературна съдба, единно литературно раз витие".

Социален роман за една национална трагедия - това е най-общото определение на това голямо епическо платно на Емилиян Станев. Но като всяка значителна творба „Иван Кондарев“ надхвърля тази си задача и се превръща в роман за национална съдба, за величието и погрома, за красотата и низостта на човека, за драмата на народния водач, за твореца и любовта, за неотразимото въздействие на женската красота и т. н. и т. н. Всичко това като във фокус се събира у Иван Кондарев, Костадин Джупунов и Александър Христакиев. „Иван Кондарев“ е роман за тези трима герои. Цялото действие се движи около тях; те са герои на лични и обществени драми, те са трите възможни проекции на националния характер, три съдби в една бурна и преломна епоха. В романа те взаимно се отблъскват, но и се допълват. Един без друг тяхното съществуване е немислимо. Христакиев е действителният убиец и на Иван, и на Костадин, но в крайна сметка морален победител е Иван, а всичко здраво и красиво в малкия брат Джупунов също продължава да съществува. И все пак твърдението, че те си приличат, е непълно, най-малкото поради огромните идейни, социални и психологически различия между тях. А това е естествено, защото писателят е вложил в тях редица лични индивидуални качества, които ги правят единствени и неповторими. Но заедно с това Ем. Станев ги превръща в типове на епохата - изразители на подема и краха на различни идейно-политически принципи. Романът започва с Костадин и завършва с Кондарев. В това има нещо твърде показателно. Абстрактното добро, извечната сила на народното начало в Джупуна преминава през мъчителни мутации, изражда се във фашизма на Христакиев, за да се утвърди целенасочен и ярък социален идеал у Кондарев. Костадин е, така да се каже, първата степен, абстрактният идеал за съвършенство на нравствените ценности у народа. Но именно нежеланието му да се разграничи социално, отвращението му от жестокостта на превратаджиите - негови съмишленици в крайна сметка - го прави трагическа личност. Той става изкупителна жертва на своята пасивност и индиферентност. Защото Джупуна е само привидно неангажиран, само привидно „природен“. Него го влече земята, но неговата земя. Той работи със страст, но работи своето. Това все още не е разграничителна характеристика на образа. По-важно е, струва ми се, жестокостта в характера му, бруталната му необузданост в някои случаи. Той е човек на инстинктите, на всеотдайността: оттук и инертността му по време на преврата, боят, който нанася на Лазо, отношението му към Янаки, реакцията му срещу Кондарев, когато го вижда с Райна, и пр.

Въпросът за изворите на Йовковото творчество е значим и интересен. Макар инееднократно поставяна, проблематиката все още не е изчерпана и представя възможности за необходими допълнения и уточнения, за обобщения и изводи, свързани както с метода, така и със стилистиката на големия български писател. Необходимо е още в началото да обърнем внимание върху факта, че поня тието „извор" не енапълно уточнено в нашето литературознание. Независимо от трудностите, които подобна неуточненост създава, като работно понятие то се оказа достатъчно операционално, защото предлага конкретни възможности за проучване на взаимовръзките, зависимостите и трансформациите на онези външни импулси, опорни точки, устни разкази или разнообразни писмени свидетелства и документи, които авторовото съзнание е потърсило предварително или е намерило случайно в процеса на работата. За да се изясни проблемът за изворите на художественото творчество и за реалиите на литературната творба като част от тях или по-точно като вид изворов материал, е необходимо да се извърши една твърде сложна и прецизна категоризация с оглед на граничното място, което извороведческото литературознание заема между литературата по същество и помощните му науки. Без да си поставяме задачата да изследваме този голям актуален проблем, изискващ специалното внимание на теоретиците и историците на литературата, ще подчертаем следното: терминологическото уточняване се затруднява поради смесването на историческото понятие „извор" с литературоведческото - две твърде различни по същността си категории. Не едостатъчно изследван и въпросът за границата между изворите на литературната история и изворите на художественото творчество.