Методи

Великото дело на славянските просветители Кирил и Методий играе извънредно важна роля в живота на нашия народ. Особено релефно изпъква тази роля през годините на нашето национално-освободително движение от средата на XIX в. В борбата за културно утвърждаване на българския народ, за широка народна просвета то е на първо място. Имената и образите на Кирил и Методий са център в тая борба, те вдъхновяват за народополезна дейност. Свидетелство за това са многобройните публикации за тях, появили се през епохата на Възраждането. Интерес към тях проя вяват всички обществени прослойки, като, разбира се, всяка възприема и осмисля от свои позиции безсмъртното им дело. Най-висока и най-правдива оценка, тясно свър зана с актуалните политически задачи на историческия момент, то получи от Любен Каравелов и Христо Ботев - видни представители на нашите национално-освободителни борби, значително повлияни от идеите на руските революционери-демократи. Всички български културни и политически дейци от Възраждането, които са писали за Кирил и Методий, имат възторжено и положително отношение към тяхното дело. Него те възприемат и утвърждаваг като основаза на изграждащата се нова бъл гарска култура. За тях те пишат отделни книги, много статии из вестници и списания, превеждат и печатат научни изследвания на видни чужденци по кирилометодиевски въпроси, произнасят се стотици пламенни речи на устройваните ежегодни тържества по случай празника на славянската просвета, обнародват се много дописки за проведените тържества и пр.

Очевидно е, че щом произведението на изкуството съществува обективно, т. е. бива възприето от нас като материален феномен (с други думи - като сложен организъм от реч, звуци, обеми, линии, цветове и пр.) иосвен това представлява произведение на изкуството доколкото във формите си отразява специфични моменти и форми на обективната действителност но своя специфичен начин: ние можем да подходим към него с основните оръдия на всяка наука : комплексната система от методи и способи на сравнение, подбор и класификация. Разбира се, тези методи се прилагат оттогава, откакто естетиката съ ществува като отделна дисциплина. Естетическите явления не лежат по повърхността на произведението на изкуството и следователно за разкриването им енужно прилагането на така наречените методи на сравнителния анализ. Тъй като по самата си природа закономерността е всеобща, независимо от това колко предмета и факта са привлечени (колкото повече, толкова по-добре, разбира се) в различните явления неминуемо ще се прояви тяхната закономерна „родственост“. Наблюдаването на множество явления по този начин ше позволи да се намери повторяемостта, т. е. първият признак на закономерността.

Върху точните методи на описание на художествените явления в наше време се работи и се говори твърде много. Напълно естествено говори се предимно за тяхното настояще и още повече за бъдещето им, при което на безпочвено самонадеяни твърдения за тяхната ефикасност често се отвръща с краен скептицизъм, отвръща се от нихилистични в същността си позиции: точните методи никога няма да могат да се справят с този или с онзи проблем... В разговорите и полемиките обаче постоянно се пренебрегва обстоятелството, че енергичното съвременно развитие на точните методи не е уникално явление в историята на естетиката, както се опитват да внушат някои негови застъпници. Естетиката изживя, и то не много отдавна, едно едва ли по-малко енергично увлечение по търсене на точни методи за описание на художественото произведение, творческия и възприемателния процес и развитие на изкуството. И въпреки че двата периода се различават един от друг по ред съществени белези, между тях могат да се направят интересни аналогии с полезни, ориентиращи изводи.

Изтече една година, откак приключи работата си Петият междуна роден конгрес на славистите в София. Приносът на конгреса бе безспорен и плодотворният тласък, който той даде, отдавна е пренесен по мес та", в десетките центрове на съвременната славистика. Един научен конгрес обаче представлява интерес не само с науч ните приноси сами по себе си. Не по-малък интерес представлява методо логията на научното изследване, която той демонстрира. В гъмжилото от теми и проблеми на Петия конгрес на славистите се открояваха токуречи почти всички по-значителни методологически насоки, пречупваха се основните философски школи и оттам - основните класово-партийни позиции в науката днес. Едно изследване върху методологията на науч ното дирене, така, както бе представена тя на конгреса, би дало материал за твърде интересни изводи. Обсегът на настоящите бележки е, по понятни причини, много по-ограничен: те засягат само два доклада. Философско-методологическите позиции обаче, от които изхождат авторите им, са широко разпространени в западното литературознание. И това прави тези две студии типични и в известен смисъл представителни за състоянието и насоките на западната славистика днес.

През 1974 г. френското литературно списание Revue d'Histoire litteraire de la France" публикува като самостоятелна книжка материалите от проведения в Париж колоквиум на тема „Проблеми и методи на литературната история". Организиран от Дружеството за литературна история на Франция и ръководен от неговия президент проф. Раймон Лебег, този колоквиум обединява усилията на теоретици и историци на литературния процес от различни поколения, автори на монографии, редактори на многотомни издания на класици на френската литература, преподаватели във висши учебни заведения, между които Роже Пиеро, Анри Куле, Раймон Трусон, Жан Ерар, Анри Вебер, Пиер Лартомас, Даниел Рош, Жак Дюбоа и др. Въпреки традиционните позитивистични позиции на академичното и университетско дружество, водещо началото си от 1894 г., публикуваните доклади иизказвания свидетелствуват за толерантност към различен тип методологически принципи и форми на изследване, набелязват широк кръг от общозначими проблеми и доказват многопосочното развитие на съвременната историко-литературна мисъл. Нещо повече, без да бъдат пряко отражение, тези материали са своеобразен отклик на онова нестихващо методологическо брожение, което опре деля облика на теоретико-естетическия живот на Франция от втората половина на 60-те години до наши дни. Характеризирано от някои автори като „методологически кипеж“, „нестихващ дебат“, „многоглас диалог" или семейна свада", като „методологически турнир", често злобен и главоломен", 2 това безпреце дентно по активността си и закономерно за времето движение представлява В същност остра методологическа (което в повечето случаи означава и идеологическа) конфронтация или опити за компромиси между различен тип литературоведческо проучване на миналото и настоящето. В този методологически турнир участвуват с различен темперамент и професионална сръчност - постоянно или епизодично, последователни на себе си или еволюиращи - представители на традиционната университетска критика и на т. нар. „нова критика", застъп ници на системно-структуралния и генетико-структуралния метод, социокритици, психоаналитици, лингвисти, семиотици, психобиографици, апологети на технокрацията или социологизма, поклонници на Лансон и Февър, на Башлар и Фройд, на Сосюр и Барт, на Лукач и Голдман.