анализ

Обсъждането на обучението по литература в училище се наложи от живота. На шата общественост се сблъска вече на няколко пъти със сериозни слабости в езиковата и литературната култура на младежта. Причината обаче за всенародния интерес към качеството на литературното обучение има по-дълбока основа. Тя епреди всичко в особеното място, което заема литературата в системата на общообразователните предмети, по характера на познанието, което дава, по силата и непосредствеността на възпита телното въздействие, което оказва. Естетическата специфика на литературата е основа на сложно и комплексно въздействие не само върху ума, но и върху сърцето на ученика, което не може да бъде заменено с нищо. Литературата като учебен предмет най-често поставя проблеми, които имат пряко отношение към идейното и нравственото възпи тание на учениците. Следователно всяка недооценка на възпитателното и образователно значение на литературата като учебен предмет е в противовес с великите задачи на „комунистическото изграждане на младото поколение". Оттук живият интерес, който на шата общественост проявява към тясно професионалните на пръв поглед проблеми на литературното обучение в училище. Въпросите, които възникват, когато се обсъжда обучението по литература, са много и разнообразни. Има обаче някои, които са основни и решаващи. От най-голяма важност, именно за обучението по литература, е проблемът за анализа на литературното произведение. Не само защото учебната програма отделя най-много време за изучаване творчеството на български и чужди писатели. Преди всичко затова, защото специфи ката на учебния предмет се определя от спецификата на литературното произведение, което става материал за учебна работа в часовете по литература. Напоследък обаче проблемът за литературния анализ при обучението по литература не се изследва задъл бочено, въпреки неговата сложност и многообразие, въпреки че тук енай-слабото мя сто в работата на редица учители. Откъсването на методическата наука от този проблем доведе и до изоставане въобще на методиката от най-новите достижения на литератур ната теория и естетиката. Затова напълно оправдано въпросите на литературния анализ вучилище се намират в центъра на всенародното обсъждане на обучението по литература.

Очевидно е, че щом произведението на изкуството съществува обективно, т. е. бива възприето от нас като материален феномен (с други думи - като сложен организъм от реч, звуци, обеми, линии, цветове и пр.) иосвен това представлява произведение на изкуството доколкото във формите си отразява специфични моменти и форми на обективната действителност но своя специфичен начин: ние можем да подходим към него с основните оръдия на всяка наука : комплексната система от методи и способи на сравнение, подбор и класификация. Разбира се, тези методи се прилагат оттогава, откакто естетиката съ ществува като отделна дисциплина. Естетическите явления не лежат по повърхността на произведението на изкуството и следователно за разкриването им енужно прилагането на така наречените методи на сравнителния анализ. Тъй като по самата си природа закономерността е всеобща, независимо от това колко предмета и факта са привлечени (колкото повече, толкова по-добре, разбира се) в различните явления неминуемо ще се прояви тяхната закономерна „родственост“. Наблюдаването на множество явления по този начин ше позволи да се намери повторяемостта, т. е. първият признак на закономерността.

През последните десет години във Франция в средите на университетските работници литературоведи ясно проличава увлечението по така нареченото „тематично изследване" на творчеството на даден автор. Нещо повече, пропорционално броят на съчиненията, посветени на тематични анализи, етолкова голям, че с основание би могло да се каже, че напоследък те са станали мода в литературознанието. Тази насока в литературоведческата наука бе дадена от професор Шарл Морон, който в своя труд, Увод към психокритиката“ (1938 г.) разви тезата, че всеки творец е визионер, който омайва читателя със своя особен, личен свят, изпълнен със странни видения, образи и картини, винаги едни и същи в различните творби на твореца, дошли несъзнателно, но натрапващи се настойчиво на неговото съзнание, както и на съзнанието на читателя. Тази своеобразна лична митология на твореца именно може да обясни въздействието на творбата, въздействие, което трудно може да бъде разбрано, ако се задоволим само с външния смисъл на произведението. Задачата на изследователя според Морон се състои в разкриването на тази лична митология, на тайната структура, на системата от символи, които даден автор употребява неволно и несъзнателно, или иначе казано, в определянето на постоянните доминантни теми в творчеството. Той счита, че с разрешаването на тази задача може да се стигне и до решаването на един от основните проблеми в психологията на изкуството - проблема на генезиса на художественото творчество.

Книгата на Атанас Натев „Съвременна западна драматургия" се появява след редица публикации на същия автор върху теорията на изкуството и някои проблеми на новата българска драматургия. Това обстоятелство дава предварително въз можност за едно съчетаване на общоестетическите аспекти на въпросите с поконкретната и актуална целенасоченост на анализа. И трябва да подчертая, че тази особеност проличава ясно в новата книга на Ат. Натев. Тук авторът е съумял да разгледа различните творби и автори с внимателно вникване в характерните черти, в основните тенденции и насоки на развитие. Във връзка със съвременната западна драматургия авторът е бил изправен пред специфична трудност: това, че материята, която разглежда, е недостатъчно проучена у нас и е известна само отчасти на по-широката публика, та дори и на специалистите. Това определя и една Нова задача пред Натев: нека я наречем културно-просветна, когато той е задължен наред с анализа да проследява доста под робно и съдържанието на отделните пиеси, преразказва отделни епизоди, действия да и т. н. При друго равнище на познаване на този материал, подобни отклонения биха изглеждали излишни и ненужни допъл нения към естетиката на едно ново явление в съвременната драматургия. Но авторът е бил наясно, че е задължен сам да проправя път, да се явява в определена степен и популяризатор на недостатъчно известни явления.

Науката за художественото мислене (творческия процес) напоследък все по-настойчиво се занимава с въпросите на естетическото въздействие, естетическите преживявания, естетическата наслада - в един аспект, в който те досега не са разглеждани. За какво става дума?

През последните петнадесетина години интересът към българския символизъм неотклонно нарастваше. Появиха се ценни монографични изследвания, посветени на негови представители, както и няколко книги с документално-мемоарен характер. Съживяването на интереса към проблематиката на символизма беше продиктувано от обстоятелството, че в определен исторически период тълку ването на това литературно направление беше подчинено на предвзети тези, осъществяваше се схематично и едностранчиво. На практика това доведе до редица погрешни оценки, до легализиране на примитивната формула „дотолкова - доколкото“ и ликвидиране на същностно-специфичното за символизма като Литературно направление. Неговата „реабилитация" обаче не бива да се схваща като пълно, безусловно възприемане на символистичната философия и естетика. В този смисъл съвременният подход към символизма не е тотално отрицание на постигнатото от „догматичната“ критика, а освобождаване от всичко погреш но или грист растно, врастнало в нейните теоретически постановки. Днешната наша марксическа литературна история не може да не излиза от положе нието, че като естетическо явление символизмът е предпоставен от идеалистическа философска система и че в крайна сметка той е служил обективно и независимо от волята на адептите си на политическите въжделения на отределени реакционни сили. Но ръководейки се от подобен ориентир, нашата наука е задължена да се справи със значително по-сложни проблеми, отколкото преди 20 години. Първият етап от „реабилитацията“ на символизма е осъществен успешно - най-значителните му представители в нашата литература заеха местата си по достойнство, по талант, а не в резултат от натрапени схеми. Оттам нататък предстои по-трудното - събирането на достатъчно доказателствен материал за само битността на българския символизъм. Опора за подобна теза е общият развой на новата българска литература, както и известно закъс нение на родния символизъм в сравнение със западноевропейския. В пряка връзка C това стои и вы росът за необходимостта от разработка на общотеоретични проблеми на символизма, свързани с неговата философия и поетика.

Системният подход към природните и обществените явления привлича изостреното внимание на учени от различни области на знанието. За неговата същност и пътищата на прилагането му се водят оживени дискусии, разработват се и се задълбочават теоретическите му принципи, въз основа на него се правят конкретни изследвания. Наред с горещите поддръжници на системното изучаване на социалните и природните процеси съществуват и скептици, а има и такива, които негативно оценяват неговите методологически предпоставки и възможности. Някои учени-социолози са на мнение, че под прикритието на нов подход към социалните явления излиза в същност отдавна известният структурализъм в някои съвременни негови модификации, структурализъм, от прилагането на чиито принципи не са постигнати каквито и да било съществени научни резул тати. „Да се обновява" марксистко-ленинската методология - твърдят тези изследователи, - като се използуват структуралистки идеи, е не само неоснователно, но и вредно. Обаче съществува и друго мнение относно системното изучаване на обществените процеси. То се състои в следното: дълго преди появата на структурализма като определено течение във философската и научната мисъл Маркс, Енгелс и Ленин правят задълбочени изследвания на структурата на различни страни и явления от обществения живот и на техните системни връзки. Ето защо Няма никакви основания системният подход да се разглежда като завоевание на съвременния структурализъм и негово достояние. Очевидни са принципните различия между системния анализ, извършван въз основа на марксистко-ленинската методология, и анализа, провеждан в духа на „ортодоксалните“ структуралистки концепции. Това, което може да се нарече марксически системен подход, не е нов метод, а е конкретизация и понататъшно развитие на принципите, разработени от основоположниците на марксизма-ленинизма, конкретизация и развитие, които се съобразяват с новите процеси и проблеми на съвременната социална действителност. Второто становище ми се струва по-близко до истината. При оценяването на различните мнения за системните изследвания трябва да се вземе под внимание обстоятелството, че изучаването на структурата, на системните връзки е важно направление в различните области на естествените науки. Това подчертава не само взаимодействията, съществуващи между обществените и естествените 46 науки, но и някои общи тенденции в тяхното развитие, които, разбира се, ни наймалко не приглушават своеобразието на отделната наука.

Навлизането в методологията и терминологичния апарат на книгата на Никола Георгиев „Анализ на лирическата творба" предизвиква изненада най-малко в две посоки". Първата идва от учудването на неговите почитатели, които си задават въпроса - нима чак сега се появи тази книга! Та тя ни е така позната. Втората - от страна на хората, които само са слушали за нейния автор - как е възможно една толкова зряла книга да бъде... едва втора поред? А всичко това може би ще обясни недоумението на книгоразпро странителите, които ден-два след получаването и безпомощно вдигаха рамене: „Изчерпа се, какво става, нали мина кандидатстудентската кампания?" Какво наистина става? Защо тази малка и непретенциозна наглед (но с великолепно външно оформление) книжка предизвика та кова оживление? Признавам, че за мен изненада нямаше. Та нали и аз като многобройните си колеги винаги когато срещна устремно забързаната фигура на един от найпопулярните преподаватели от университета, все гледам да задам по някой и друг въ прос, да „пооткрадна" някоя от неговите сентенциозно звучащи реплики, да чуя някой от отговорите, които често могат да се ползуват като готови теоретически изводи. На та кава „непопулярна популярност се радват само учени, чието дело многократно надраст ва личната им роля в обществото. 175 Лично на мен тази книга донесе творческо удовлетворение. Няма нищо странно в това, след като тя разреши едно продъл жително колебание - възможно ли е поставянето на проблема за художествената неяс нота, или не. Оказа се, че на ясната неяснота или неясната яснота" авторът е посветил едно десетина страници, които имат пряка връзка с моите творчески колебания. Споменавам този факт, защото, убеден съм, много автори след прочитане на книгата ще се окажат в същото положение. А нека повярваме, че не са вече малко онези, които наместо, да ни поучават как да анализираме художестве ната творба (което е значително по-лесно) се запретнат и на дело ни покажат как се прави това". Те ще имат под ръка едно солидно помагало - един наистина здрав фундамент, който доскоро отсъствуваше от бъл гарския литературен живот. Защото произведение, което да се занимава с методологията на литературния анализ, ние досега нямахме. Публикувани са литературни разбори на отделни произведения, посвещавани са монографии на отделни автори, писани са дори истории и теории на литературата, но методологичните проблеми и терминологичният апарат на самия анализ не са били разра ботвани. Така „Анализ на лирическата творба" не просто запълва празноти, тя заляга като основа в по-нататъшното развитие на българската литературоведческа мисъл.

The article once again raises the issue of the most controversial or rarely asked questions related to medieval literature - is it literature per se and how its genres ought to be classified what is its terminological apparatus and the symbolic-mythologizing function of the Bible for each medieval work.