съвременното

През последните десет години във Франция в средите на университетските работници литературоведи ясно проличава увлечението по така нареченото „тематично изследване" на творчеството на даден автор. Нещо повече, пропорционално броят на съчиненията, посветени на тематични анализи, етолкова голям, че с основание би могло да се каже, че напоследък те са станали мода в литературознанието. Тази насока в литературоведческата наука бе дадена от професор Шарл Морон, който в своя труд, Увод към психокритиката“ (1938 г.) разви тезата, че всеки творец е визионер, който омайва читателя със своя особен, личен свят, изпълнен със странни видения, образи и картини, винаги едни и същи в различните творби на твореца, дошли несъзнателно, но натрапващи се настойчиво на неговото съзнание, както и на съзнанието на читателя. Тази своеобразна лична митология на твореца именно може да обясни въздействието на творбата, въздействие, което трудно може да бъде разбрано, ако се задоволим само с външния смисъл на произведението. Задачата на изследователя според Морон се състои в разкриването на тази лична митология, на тайната структура, на системата от символи, които даден автор употребява неволно и несъзнателно, или иначе казано, в определянето на постоянните доминантни теми в творчеството. Той счита, че с разрешаването на тази задача може да се стигне и до решаването на един от основните проблеми в психологията на изкуството - проблема на генезиса на художественото творчество.

В заключителната част на изследването си „Зараждане на поетичното произведение" Жан-Пол Вебер прави следната колкото самоуверена, толкова и знаменателна декларация: „В нашите тематични четения няма нищо, което да напомня за скованите обобщения на психоаналитиците или стилистиците, за техните Едипови комплекси, орални, анални и генитални стадии или пък за техните барокови, класически, романтически и т. н. стилове. "1 Самоуверена, защото, както ще видим по-долу, резултатите на Вебер малко се различават от фройдистките и защото с лека ръка се отхвърлят и положителните страни в концепциите на „стилистиците“. Знаменателна, защото един представител на най-новото буржоазно литерату рознание прави опит да скъса или поне декларира, че иска да скъса с двете най-характерно изявени направления в изкуствоведския и литературоведския неисторизъм през първата половина на нашия век. Стилистизмът на формалистите и „филолозите“ и психологизмът с всичките му ортодоксални и разколнически направления са двата полюса, между които се движат множеството нюанси на този неисторизъм. Това, което ги поляризира, е трансцендирането на художественото развитие извън волята и особеностите на творческата личност от стилистиците и пъл ното затваряне на детерминационните фактори на развитието в рамките на индивидуалното или „колективното подсъзнателно у психоаналити ците. А това, което ги свързва, е изолирането на художественото развитие от класово-икономическото и идейното развитие на обществото. В тази обстановка френският литературовед и психолог Жан-Пол Ве бер обяви, че се е домогнал до подход, който преодолява ограничеността и на стилистиците, и на психоаналитиците.

Дългогодишният изключителен интерес, проявяван у нас към съветското литературознание, не подлежи на никакво съмнение. За представителите на марксизма в предишните няколко десетилетия той е толкова очебиен, че на Дали ще може да се посочи поне един въпрос от методологическо естество, който да ги е занимавал и който да не е бил преди туй разискван в съветския литературен живот. Това е толкова лесно обяснимо, че е достатъчно просто да се припомни.

Проблемите на българското село, битът и душевността, конфликтите на живеещите в него са очертавали винаги един от най-важните тематично-съдър жателни кръгове на нашата белетристика. Чрез тях тя в значителна степен е осъществявала себе си. И да не споменаваме Т. Влайков, Елин Пелин, Й. Йов ков, Г. Караславов, Илия Волен, достатъчно е да си припомним творчеството на един, модерен" и експериментиращ художник като А. Страшимиров, за да се убедим, че творчеството му определя мястото си в литературния развой найвече с творби, отразяващи действителността на село - Есенни дни“, „Смях и сълзи“, „Кръстопът“, „Вампир"... Факт е, че наред с щастливите превращения на историческата тема в романите на Ем. Станев, Г. Стоев, Ан. Дончев, И. Въл чев и В. Мутафчиева книгите за селото продължават да бележат ръста на постиженията в съвременната белетристика. Това, което пишат автори като И. Радичков, Ив. Петров, Д. Фучеджиев, Г. Мишев, Д. Вълев, В. Попов, се търси и чете - показател, че там намират място и отражение същностни социалнопсихологически процеси на съвременността. „Продуктивността" си темата за българското село (а колкото и условни да са границите и в проблематика, персонаж и жизнен материал, все пак, като четем Наковски и Д. Вълев, Радичков и Б. Райнов, виждаме различията, които произтичат от тематиката) доказва дори и само с процъфтяването на такъв самобитен, непреодолим талант като Й. Радичков. Но творчеството на всички тях говори и за трудностите на темата. Защото все пак остава в сила твърдението, че положителният герой в съ временната белетристика не е на необходимата висота, че липсва неговият обобщен образ, че не е постигната онази обхватност и дълбочина на изображението, които да наложат естетическия идеал на днешната ни литература. Обикновено причините се търсят в недостатъчното познаване на селото, в невъзможността да се преодолеят традиционните представи и свързаните с тях изобразителни подходи, в нежеланието смело и конфликтно да се поставят проблемите. Първите са причина за неуспеха при един Ст. Ц. Даскалов, вторите прозират в повестта на Г. Мишев „Отдалечаване". Но това ечаст от истината. Защото почти винаги се забравят трудностите от обективен характер, които произтичат от специфи ката на промените в съвременното село. Колкото и да ни се иска да виждаме винаги селския труженик на висотата на повелите на живота, освободил се от пластовете на миналото, внимателното анализиране на същностните му черти поведение показват, че това епродължителен, сложен и все още незавършен роцес. За непредубедения наш съвременник еясно, че новият тип селянин сега се създава - ето защо срещаме новото и в карикатурен вид, откриваме съжи телството на отминалото с налагащия се усет за влизане в крак с изискванията 20 на живота. Оттук идват и част от обективните трудности в художественото ула вяне на тоя динамичен и противоречив процес. Когато изтъкваме постиженията на критическия реализъм, всеобхватността на селото в творчеството на Елин Пелин, Влайков, Страшимиров, Йовков, не бива да забравяме, че те виждаха и третираха живота на селянина, обусловен от патриархалните порядки. Дори и когато акцентуват върху преломни моменти, зримо или незримо патриархалното, по същество сложилото се в трайни форми присъствува - като отправна точка („За дядовата Славчова унука"), като контрапункт („Гераците“) или мерило (разказите на Йовков). През 20-те -30-те години белетристиката ни за селото в лицето на Г. Караславов, Илия Волен, след 1944 г. в творчеството на Ст. Ц. Даскалов, Кр. Григоров, А. Гуляшки имаше също задача да се справи с феномен остро конфликтен и мащабен в същността и перспективите си - поляризиран и по-лесно обхватим поне във видимите си страни. Сега промените са от друг характер - отражението им върху бита и душевността на селянина в друга плоскост.