двама

Стогодишнината от излизането на сборника „Български народни песни" и от смъртта на неговите съставители Димитър и Константин Миладинови даде благоприятен повод на литератори, историци, фолклористи и езиковеди да осветлят нови страни от живота и книжовното дело на Двамата братя, да направят цялостна пре ценка на ролята, мястото и значението им в българското възраждане. Книгата на Никола Табаков „Братя Миладинови. Биографичен очерк" се появи една година след чествуваната годишнина. Интересът, който беше проявен към нея обаче, показа, че вниманието на българския чи тател към двамата възрожденци не е слу чайно и юбилейно. Авторът на книгата, както проличава и от заглавието, си епоставил скромна задача - да популяризира жизнения път на Миладиновци. Като се има предвид обаче, че у дейци като Димитър и Константин биографичното в повечето случаи се преплита с творчески индивидуалното, Никола Табаков по необходимост етряб вало да се докосва и до литературни, фол клорни и други въпроси. Миладиновци привличат вниманието на Никола Табаков отдавна. Тойеедин от издателите на техните съчинения, автор на статии за величавото им дело. Някои спорни въпроси около живота и дейността им го занимават от дълго време. И той рови архиви и стари периодични издания, съпоставя данни и мнения. По такъв начин Дългогодишната упоритост очертава в неговото съзнание два образа от миналото, които споделя" с читателя така, както ги „Възприема" и чувствува.

Не бих нарекъл новия роман на Камен Калчев някакъв „преврат" в развитието на писателя, но той безспорно е приятна изненада. Един автор, който напоследък видимо набираше скорост, е достигнал по-висока точка на творческо самоосъществяване. Едва ли е правилно да се говори, че той е надминал себе си. По-скоро той е надхвърлил известни представи на критиката за неговите творчески възможности. Защото и в най-съвременните си по тематика книги, в най-благородната си отзивчивост към конфликтите на текущия ден, Калчев задоволяваше критическите изисквания наполовина, задържаше кри тическите одобрения на твърде умерен градус.

С „Двама в новия град" Камен Калчев навлиза в душевния свят на обикновения човек, добира се до психологични обобщения, подчинени на обширен идеен замисъл. К. Калчев доказва, че е писател с широк диапазон на творчески интереси, че открива нещо повече в мислите и чувствата на хората от нашето съвремие, представя драмата на човека от нашето общество. Героят му е поставен в съвременна обстановка, а това вече определя и неговото поведение, разкрито в аспекта на общественото развитие. Нищо трагично няма, ако героят изживее своята драма, главното е в името на какво върши това, от какво се ръководи. А Марин Масларски се ръководи от хуманни чувства, от мисълта на бъде полезен, да бъде преди всичко човек.

И двамата са от едно поколение: единият е роден през 1920 г., а другият през 1919, непосредно след Първата световна война. И двамата се приобщават през втората половина на 30-те години към освободителната борба на работническата класа и народа, а след революцията вземат дейно участие съзиждането на новата духовност на социалистическото общество. И двамата са твърде оригинални като личности и доста различни като поети, което оправдава и портретуването им. Доста нееднакви асоциации поражда у нас литературното творчество на Валери Петров. Мнозина ни внушават, че е от интелектуалните ни поети. Че лично се е самовъзпитавал и домогвал до висотата на едно културно съзнание. Това определяло оригиналността на таланта му. Бил все в света интелектуални изживявания, подсказани и от великата световна култура. Оттам поглеждал към нашето всекидневие. В изповедите му се чуват културните гласове на нашия ХХ в. с предпочитания към духовното и надземното. Такива са внушенията, а поетическата същност и творческата биография на поета ни подсказват и още нещо. Защото за разлика от абстрактността интелектуализма непрекъснато усещаме голямата любов на този поет към конкретното, към обикновено човешкото и към всекидневно предметното. Това дори не е любов към нещата извън него — това е и собствен съкровен опит, от който се формират стилните черти на неговото творчество. Вижте как е започнал той, какви са били първите му вдъхновения, маркирали известна характерност в творческата му биография: изпъква изведнъж като дарование с поемата или по-точно с цикъла стихотворения „Палечко". Една щастлива родова инвенция го води към конкретното, към обикновеното и човешкото, към най-простотворния и най-домашния български свят. Тук няма нищо подсказано от „боговете" на голямата интелектуална мисъл. Няма нищо и от установени или сътворявани митове на културата. Има българска реалност, човешка драма. И всичко е просто, интимно, благородно и съдбоносно, изповядано, както е било в живота, сред обикновени хора. В света на Палечко ще усетите нещо и от суровия, от грубия и фантазноприказен български свят, преразказван освен от народа ни, но и от автори от Захари Стоянов та до Каралийчев - приказката например за хайдутите и за дядовия кожух.

Проблемите на българското село, битът и душевността, конфликтите на живеещите в него са очертавали винаги един от най-важните тематично-съдър жателни кръгове на нашата белетристика. Чрез тях тя в значителна степен е осъществявала себе си. И да не споменаваме Т. Влайков, Елин Пелин, Й. Йов ков, Г. Караславов, Илия Волен, достатъчно е да си припомним творчеството на един, модерен" и експериментиращ художник като А. Страшимиров, за да се убедим, че творчеството му определя мястото си в литературния развой найвече с творби, отразяващи действителността на село - Есенни дни“, „Смях и сълзи“, „Кръстопът“, „Вампир"... Факт е, че наред с щастливите превращения на историческата тема в романите на Ем. Станев, Г. Стоев, Ан. Дончев, И. Въл чев и В. Мутафчиева книгите за селото продължават да бележат ръста на постиженията в съвременната белетристика. Това, което пишат автори като И. Радичков, Ив. Петров, Д. Фучеджиев, Г. Мишев, Д. Вълев, В. Попов, се търси и чете - показател, че там намират място и отражение същностни социалнопсихологически процеси на съвременността. „Продуктивността" си темата за българското село (а колкото и условни да са границите и в проблематика, персонаж и жизнен материал, все пак, като четем Наковски и Д. Вълев, Радичков и Б. Райнов, виждаме различията, които произтичат от тематиката) доказва дори и само с процъфтяването на такъв самобитен, непреодолим талант като Й. Радичков. Но творчеството на всички тях говори и за трудностите на темата. Защото все пак остава в сила твърдението, че положителният герой в съ временната белетристика не е на необходимата висота, че липсва неговият обобщен образ, че не е постигната онази обхватност и дълбочина на изображението, които да наложат естетическия идеал на днешната ни литература. Обикновено причините се търсят в недостатъчното познаване на селото, в невъзможността да се преодолеят традиционните представи и свързаните с тях изобразителни подходи, в нежеланието смело и конфликтно да се поставят проблемите. Първите са причина за неуспеха при един Ст. Ц. Даскалов, вторите прозират в повестта на Г. Мишев „Отдалечаване". Но това ечаст от истината. Защото почти винаги се забравят трудностите от обективен характер, които произтичат от специфи ката на промените в съвременното село. Колкото и да ни се иска да виждаме винаги селския труженик на висотата на повелите на живота, освободил се от пластовете на миналото, внимателното анализиране на същностните му черти поведение показват, че това епродължителен, сложен и все още незавършен роцес. За непредубедения наш съвременник еясно, че новият тип селянин сега се създава - ето защо срещаме новото и в карикатурен вид, откриваме съжи телството на отминалото с налагащия се усет за влизане в крак с изискванията 20 на живота. Оттук идват и част от обективните трудности в художественото ула вяне на тоя динамичен и противоречив процес. Когато изтъкваме постиженията на критическия реализъм, всеобхватността на селото в творчеството на Елин Пелин, Влайков, Страшимиров, Йовков, не бива да забравяме, че те виждаха и третираха живота на селянина, обусловен от патриархалните порядки. Дори и когато акцентуват върху преломни моменти, зримо или незримо патриархалното, по същество сложилото се в трайни форми присъствува - като отправна точка („За дядовата Славчова унука"), като контрапункт („Гераците“) или мерило (разказите на Йовков). През 20-те -30-те години белетристиката ни за селото в лицето на Г. Караславов, Илия Волен, след 1944 г. в творчеството на Ст. Ц. Даскалов, Кр. Григоров, А. Гуляшки имаше също задача да се справи с феномен остро конфликтен и мащабен в същността и перспективите си - поляризиран и по-лесно обхватим поне във видимите си страни. Сега промените са от друг характер - отражението им върху бита и душевността на селянина в друга плоскост.

Една от основните цели при сравнителното изследване на славянските литератури е установяването на типологически сходства и различия, подчи нени на развойната закономерност на историко-литературния процес. Да се проследят и обяснят тези сходства и различия означава да се потърси общото и специфичното в историческото развитие на славянските народи, своеобразието им в националното и индивидуалното художествено възприемане и изображение на света. Безспорно е, че изводите от типологически характер пораждат необходимостта от комплексен подход на изследването, но това се постига при съпоставянето на повече проблеми, при търсене и разкриване на едно по-многостранно типологическо родство. Във всеки случай да се изгради вярна представа за общите, специфично национални и индивидуални черти на художественото мислене на два народа със сходна историческа съдба е възможно предимно по пътя на типологическите паралели и конфронтации. „Стълкновението между два национални образа за света - пише съветският литературовед Георги Гачев - извлича искри, които осветляват и единия, идругия - така се осъществява взаимното опознаване. Разбира се, тук се касае не за механично, локално съпоставяне на литературни образци със случайна текстова близост, а за определен тип художественообразно мислене, обусловено от общи закономерности на историко-литературното развитие и от национални и индивидуални особености. В тази статия спираме вниманието си върху една страна от голямото творческо дело на чешкия поет Витезслав Халек и на нашия Петко Р. Славейков - върху тяхната бунтовно-романтич на лирика, която, известно е, стои малко встрани от полезрението на литературните изследователи, но чието възникване и въздействие има и своето историческо, и своето индивидуално психологическо оправдание. Не е случайно обстоятелството, че и Халек, и Славейков създават патриотично-романтичните си творби в един момент на небивал обществен подем, когато двата славянски народа се намират на подстъпите към връхните точки в своите националноосвободителни борби. В Чехия това е началото на 60-те години, когато с рухването на Баховия полицейски режим се създават обек тивни предпоставки за премахването и на последните остатъци от феодална реакционност, които сковават политическото и културното развитие на мла дата нация.