движение

Не бих нарекъл новия роман на Камен Калчев някакъв „преврат" в развитието на писателя, но той безспорно е приятна изненада. Един автор, който напоследък видимо набираше скорост, е достигнал по-висока точка на творческо самоосъществяване. Едва ли е правилно да се говори, че той е надминал себе си. По-скоро той е надхвърлил известни представи на критиката за неговите творчески възможности. Защото и в най-съвременните си по тематика книги, в най-благородната си отзивчивост към конфликтите на текущия ден, Калчев задоволяваше критическите изисквания наполовина, задържаше кри тическите одобрения на твърде умерен градус.

Трудът на Крумка Шарова Любен Каравелов и българското националноосвобо дително движение 1860-1867" е посветен на извънредно важен период от дейността и идеологията на един от великата четворка наши, български титани на националната ни революция, неин трибун, създател на крити ческия реализъм у нас, основоположник на българската революционна преса зад граница, пламенен революционер демократ и велик патриот. Широко известен със свои те белетристични творби - повести, разкази, пътеписи и с героичните акорди на някои свои стихотворения, Любен Каравелов оста ви и образцова дейност за дружба с братския руски народ, за единство и сплотеност с балканските народи и особено със сърби, хървати, черногорци, с дедите на народите от днешна Югославия. Неговият живот и неукротима революционна дейност са красноречив израз на известната Некрасова мисъл - най-първо гражданин, а после поет и писател. Положително утвърждаване на това са и думите на Каравелов: „Човек е само тогава човек, когато е гражданин и патриот“ (в. Свобода, бр. 6 от 11. XII. 1869 г.). Трудът на Крумка Шарова е научно постижение, макар да не обхваща целокуп ната дейност на нашия велик сънародник, а един отделен период, малко известен или почти неизследван, но използуван от някои за анатемосване на Каравелов като буржоа зен радикал и либерал-просветител. На силствено и произволно се свързваше в тази концепция по същество постулат, като се подценяваше революционнодемократич ната му идеология и се хвърляше сянка върху цялото му революционно наследство, вклю чително и върху литературното. Отбелязано бе по този начин едно престъпление с вредни последици в историята на нашата политическа и литературна мисъл и в каравелознанието в частност.

Историята на българската художествена проза е почти толкова стара, колкото и историята на българската книжовност. Зараждането, оформянето иразцветът на отделните жанрове бележат в процеса на тази история една хронологическа неадекватност, която дава право да се говори за специфични през определен период жанрове. Така свойствени на старобългарския етап от развитието на националната литература се явяват житията, заменени в периоди на турското робство от дамаскините независимо от факта, че редом с тях ществуват и имат успех различен брой други жанрове. Особено богат и разнообразен в това отношение се явява новобългарският период, начеващ всеобщо признание с Паисиевата „Славянобългарска история“. Този период историята е една чудесна илюстрация на теорията за възхода и умирането на жанровете в зависимост от обществените и естетическите изисквания на вре мето. Този период доказа практическата приемственост на новата с тази периода на робството и старобългарската литературна традиция, но в широтата на своята специфика, в сложността и оригиналността и той дава възмож ност за едно частно, самостоятелно изучаване на литературните проблеми и при унаследени жанрове. Различната мирогледна и естетическа платформа на средновековието прави в този смисъл старобългарската литература един не само обособен, но и принципно етап на общия B различен OТ литературен процес. Разказът съществува като обособен жанр още в старобългарската литература. В увода си към „Старобългарски разкази" (1935) проф. Йордан Ива нов, след като говори за официалните средновековни жанрове, пише: „Несравнимо по-малък е броят на художествените повествователни произведения в старобългарската литература, именно романите, повестите, разказите и донейде притчите. Те със светските си елементи не са могли да намерят широк прием сред българското книжовно общество, обградено със строгостта на вярата и от суровостта на средновековните нрави; виреели са обаче във вид на приказки, предавани от уста на уста, предимно у безкнижните народни слоеве, гдето християнството се беше докоснало само повърхностно и гдето само езичеството, двуеверието и суеверието не бяха никога изчезвали. " По своята структура, по своя интерес към земния живот на човека тези „художествени повествователни произведения" са ранни предходници на разказа на Европейския Ренесанс. Определението на Гьоте за жанра - че „новела, това е правдоподобен разказ за нечувано и забележително събитие", дадено преди близо два века, в голяма степен се отнася и за такива творби като Чудото с българина“, „Българската царкиня Персика“,

Димитър Благоев има неоспорваната слава на блестящ интелектуалец и духовен знаменосец на своето кипящо и неспокойно време в България, на изключително талантлив представител на марксистката пролетарска идеология. В онази епоха само ленинската мисъл го превъзхожда. Благоев се нарежда по достойнство между елитните, високоерудирани творчески представители, защитници, носители и пропагандатори на това могъщо учение на борбата, призвано да преобрази коренно света, като Георги Плеханов, Пол Лафарг, Франц Меринг, Роза Люксембург, Антонио Грамши. Ето защо, макар и по-малко известен извън границите на своята родина, той заслужено трябва да бъде оценен като велик участник в процеса на духовното революционизиране на работническата класа и на човечеството изобщо през 90-те години на миналия век и през първите десетилетия на империалистическата епоха. Димитър Благоев мащабно се откроява на замъгления фон на историята, смущавана от първото, едва доловимо предутринно избледняване на пълзящите над земята огромни сенки на тогавашното мрачно и сиво настояще, като гигант на мисълта, предвещаваща пророчески настъпването на едно красиво бъдеще на България, като един от световните върхове на творческото приложение на марксистката идеология в огъня на класовата борба. Изключителното обаяние на неговата гигантска теоретическа сила и научна проницателност, рядка за онова исторически разделно време, когато животът подкопава господствуващото светоразбиране и дава път на друга мирогледна и концептуална система, продукт на закономерния прогрес на обществото, се корени в характера на идеологията на революцията и в собствените интелектуални способности на родоначалника и старейшината на българското социалистическо движение. Преди всичко Димитър Благоев по неотразим начин респектира и уди влява със своята широка и многостранна духовна култура. Той не е тесен специалист в определена, качествено диференцирана област на идеологията, професионал, затворен в ограничените рамки на еднотипни логико-теоретич ни категории, а голям и просторно разгърнат енциклопедичен ум, човек на синтеза и обобщенията, призван по достойнство да овладява основните положения на цялата революционна теория, да стига до най-високите мирогледни върхове на учението на Маркс и Енгелс, което има историческата задача да 3 озарява с науката движението на масите по пътя на класовата борба, към сияйното бъдеще на социализма и комунизма.

Няма нищо по-посредствено от това поезията да се обяснява с тривиалния език на всекидневието. Не всекидневието, което може да засияе като внезапна метафора със своята простота и безизкуственост, а жадуващото да унифицира и обезличи всякакви поетични изблици ежедневие, чиито „истини" възправят препятствия пред движението на поетическото самосъзнание. Затова и обясне нието, лишено от любов и вдъхновение, е истинската смърт за поезията, а истинският й живот - чувствуването й, нейното изстрадване, - и то не само като слово, но и като музика. Възприемана и тълкувана именно така, поезията ще ни позволи да се „докоснем" до нейната хармонична неизчерпаемост, да я усетим като могъщо движен и е на духа, като еманация на неговата истина. А едно такова разбиране вече ще ни даде възможност да поставим и двете страни на основната интересуваща ни идея - поетическото самосъзнание, разглеждано: 1. Като воля за 2. движение и Като единство на фантазно и реално. Идея, чието конкретно разгръщане ще се опитаме да проследим в контекста на младата поезия. e И B В най-добрите търсения на младата поезия движението на поетическия дух насочено към разрушаване на сковаващите полета му канони на статичност застиналост. Поетическият образ се насища с динамика, която е не толкова изказа, колкото във вътрешната енергия и интензивност на емоцията. Тая Динамика е израз на невъзможността поетовото самосъзнание да реализира себе си най-пълно и цялостно иначе освен в тоталността на волята за движение. Именно волята за движение е вътрешната действителност на поетическото самосъзнание. Но какво съдържание влагаме в това понятие - воля за движение? Погледнато в най-общ контекст, това енеудържимият стремеж на поезията към хармонията като истина и безкрайност (а нека си спомним израза на Джузепе Мацини за поезията като „движение от крайното към безкрайното“), хармонията, чиито духовни излъчвания, персонифицирани в конкретни образи, се опитват да пресъздават младите поети. Тълкуването на поетическото самосъзнание като воля за движение отразява действителната, вътрешна същност на поезията - тя е жива само когато се намира в движение, само когато пътува към неизвестното. И ако самата поезия е движение, неудържима динамика, поетическото самосъзнание е волята на това движение, неистовата енергия на духа, която задвижва мотора и събаря преградите пред реещото се въображение.

От началото на 60-те години в центъра на националните художествени светове застава „подвижният" човек. „Средище на големи социални промени, на сме шения на представи вследствие внезапните размествания на пластове", той съ ществено се различава от човека в едно улегнало канонично време". По същото време идеята за движението се налага като първостепенна идейно-оформяща и структуроорганизираща величина. Тя именно определя ценностно-етическите критерии в съвременната българска литература. Истинно (разумно, хармонично) с това, което подлежи на творческо развитие, обновяване, усъвършенствуване. Обратно, светът „в застой" (както в „Пътища за никъде") е неистинен, механистичен, мъртъв, неразумен. Чрез опозицията Движение - Застой съвременното художествено мислене излиза към универсалния мирогледно-философски конфликт на съвременната епоха - конфликта между „здравия разум" и парадоксалното „неевклидово" мислене. В определени случаи (става дума за значимите новаторски образци на литературата от 60-те - 70-те години) той обхваща в себе си всички досегашни разновидности на художествената конфликтност (социално-класова, народностноисторическа, нравствено-психологическа и т. н.). Нецелесъобразностите в българ ския исторически живот започват да се осмислят като свойствени на механистич ния догматичен рационализъм, на пошло елементарното „здравомислие". Напротив, духовната извисеност на човека се разглежда в общ семантичен ред с Айнщайновите идеи („Звездите над нас"). „Загадката на съществуването" (П. Ве жинов) според най-новата ни проза може да бъде осмислена единствено в процес на „ставане" - т. е. в полезрението на търсещата, творчески разкрепостена съв ременна личност. От позициите на бездуховността на Застоя противоречията парадоксите на битието докрай ще си останат загадка. И На свой ред опозицията Движение - Застой предпопределя засилената активност на структурните съотнесености отвореност - затвореност, Дом - Път. Стремлението на героя към жизнетворчество и хармония в след априлския период е стремление навън, „на открито“. Във връзка с това същностно значение придобива символиката на Пътя. Ключова за поезията още през 50-те години (Бл. Димитрова, П. Пенев, Л. Левчев и редица други), тя се налага след Априлския прелом и в прозата. Пространството на българския човек се разкрива прорязано от пътища и пътеки - знак за личностно или национално-историческо самоосъзнаване, за гльбинни социално-психологически и нравствени изменения.