разказа

Вгледаме ли се в разказите, поместени през последните няколко години в литературния печат, прави преди всичко впечатление фактът, че младите автори все по-малко се задоволяват с голите декларации, с шумното и плакатно изразяване на идеите, че все по-определено се налага тенденцията да се назовават нещата с действителните им имена, да се приближи писателят до действителността. Приближаването до живота не е вече лозунг, а изходна, художествена идейна позиция, без която не Може да се създаде действително художествено произведение. Далеч назад останаха измислените, подсладени герои, мъртвите добродетели. Оптимизмът в редица разкази за трудовото всекидневие се ражда като резултат от по-конкретно вглеждане в действителността. Все повече търсените, изключителни конфликти отстъпват на характери и изживя вания, на героизъм, който се ражда във всекидневието, в сферата на дребните, всекидневни случки, в обикновения трудов бит на хората. Две Основни отправни точки движат младите по техния творчески път: лич ното наблюдение, стремежът към набиране на пряк жизнен материал и голяма вяра в човека, в социалистическата правда. На основата на тоя реалистичен поглед все по-определено се очертава съчетанието между правдивото отражение на трудностите и героиката на труда, между реа лизма и романтичния патос

Най-значителното в творческото дело на Куприн есвързано с живота на руската армия от края на миналия век. Той видя и художествено раз кри непреодолимата тежест на тогавашната военна дисциплина, която смачква чувствата и мислите, за да направи душите на хората сухи и равни като казармените плацове. Той показа на хиляди читатели ве ковната сила на тогавашната военна йерархия, която постепенно пре връща командирите в тирани, а подчинените в автоматизирани изпълни тели. Той надникна зад позлатените щампи на така наречените офицер ски добродетели и зърна как хитро пълзят лицемерието, кариеризмът, завистта. Този тих, скромен човек, руски царски офицер, беше изкован от същия благороден метал, може би, само не така бляскав като декабристите, „железни мъже, закърмени от вълчица", както се изразява Херцен за тях. И Куприн съумя да вдигне на слабите си плещи цялата тежест на кадетското, на юнкерското възпитание, на гарнизонния живот в затън тената провинция, на уставите и дисциплината и да се разбунтува. Има един тежък, повратен момент в живота на писателя: през 1893 г.. когато пропада на изпита за постъпване в генерал-щабна академия в Петербург, той решава да напусне армията. Младият човек не прите жава нито рента, нито професия. Цял живот той е бил в сиропиталища иказарми, цял живот е бил учен на дисциплина и послушание. И изведнъж офицерът чувствува, че не може повече, че уставните корици са станали тежки като олово, че въздух не му достига в просторните казармени помещения. И въпреки спокойния живот, осигуреното бъдеще. красивите мундири, гарнизонните балове той трябва да изостави всичко това, за да намери своята истинска същност.

Искра Панова поднесе първата си книга на читателите. В нея тя казва по нов начин своя дума" в съвременното ни литературознание. Без да се отдалечава от най-хубавото в традицията на литературоведческите тър сения, тя загребва самостоятелен терен в една област, където у нас все още отсъствуват дългогодишни традиции... Разбивайки пъртина в сложната област на стилистичното анализиране на художествената творба, Панова дълго време е промисляла всяка своя стъпка в новаторската си работа. Не бърза да теоретизира за резултатите от нея, но не ги и подценява. Не бърза да прави генерални обобщения, но не скрива рационалното в трудния си експеримент. По-малко прокламира ръководните си принципи, на които се осланя в своите естетически анализи, но в замяна на това дава своя подредба на научните си наблюдения, извлечена по законите на един обективен критерий. Ала колкото и дискретен автор да се оказва, тя хвърля обилна светлина върху комплицираността на пробле матиката, прави свои изводи, отчита усложнеността на художествената еволюция у отделния творец, у тримата класици и разкрива редица закономерности в развоя на литературния процес в българската литература от неотдавнашното минало.

В историята на нашата стара литература има още подробности да се изясняват, някои предишни установки да се подхвърлят на преоценка, чувствува се голяма нужда от издирване и публикуване на нови материали за отделни писатели или периоди. Но когато се пристъпва към преоценка на предишни схващания, нужно е аргументацията да е поцялостна и по-убедителна, за да не се внасят ненужни или преждевременни смущения в хода на нашата литературна история, която има да решава толкова важни задачи, да изяснява по-пълно съдържанието, проблематиката и значението на старата българска литература.

Сегашният етап от развоя на българското литературознание се характеризира с осъз наване на все по-нарастващата нужда от уточняване на методологията, от изграждане сигурна основа за частно- и общотеорети ческа интерпретация на художествените Искра Пано ва, Вазов, Елин Пелин, Йовков майстори на разказа, София, Български писател, 1967, c. 313. факти, за да може то да се справи с всевъзможните отклонения от научната истина, натрупани както от вулгарния социологизъм, така и от субективистичната критика, която в редица свой прояви демонстрира своята войнствуваща антинаучност. Впрочем има едно отношение, в което субективизмът и вулгарният социологизъм се сближават максимално: наред с претенцията за неоспо- римост на оценките си, представителите и на едното, и на другото направление показаха пренебрежение към спецификата на художественото произведение. Това намери израз в произволното тълкуване на текста, в неразбиране (подценяване и надценяване) на структурните му особености, а оттук - подценяване функцията и семантиката както на цялото, така и на елементите му.

Възстановяването на българската патриаршия при цар Иван Асен II през 1235 г. е било много важно събитие в живота на нашия народ, оставило дълбоки следи в нашата книж нина. Най-пространен и най-добре познат досега книжовен паметник, свързан с това събитие, е разказът за възобновяването на българската патриаршия, поместен в Палаузовия препис на «Бориловия синодик» (в неговото продължение). Друг подобен разказ намираме в жи тието на патриарх Йоаким I, обнародвано от проф. Ив. Снегаров по ръкопис от XIV в., намиращ се в ръкописната сбирка на БАН. Бориловият синодик бе главният домашен източник за разкриване историята на възстановената патриаршия, за значението на това събитие. Всичко това е особено добре изтъкнато в ценните изследвания на М. Г. Попруженко — «Синодик царя Борила» и В. Н. Златарски - «История на българската държава през средните векове», т. III, „Второ българско царство» (София, 1940, стр. 353-398, 596-602). Съвсем основателно Зла тарски пише, че «приведеният в българския синодик разказ за «Обновленје патріаръшьства Благальскаго цтва" е автентичен и само по форма е съкратен според изискванията на самия паметник; същността обаче на самото събитие е запазена и поради това едва ли може да се съмняваме в неговата вярност». Златарски доказва, че «инициативата за признаването не излязла от цариградския патриарх, както би могло да се очаква, а от никейския император, а това показва, че и тоя въпрос бил поставен на политическа основа. И наистина Иван Ватаци, след като било уго ворено, че подобен акт е възможен, разбира се, след предварително съгласие на патриарха Герман II, написал до споменатите трима (източни - бел. Б. А.) патриарси следното писмо.. » В своя капитален труд върху Бориловия синодик М. Г. Попруженко говори за два други преписа на разказа, намиращи се в два старославянски ръкописа, за които липсват по-точни данни. Най-напред печатна вест за разказа дава видният български възрожденски деец Йордан хаджи Константинов-Джинот. През 1855 г. той обнародва «Прилози к истории сръбске и бугарске ерархие»5. Един от приносите има наслов «О основанію Блъгарскогъ патріаршества» с подзаглавие «Извађено изъ едногъ старогь рукописногъ «Зборника». С

Историята на българската художествена проза е почти толкова стара, колкото и историята на българската книжовност. Зараждането, оформянето иразцветът на отделните жанрове бележат в процеса на тази история една хронологическа неадекватност, която дава право да се говори за специфични през определен период жанрове. Така свойствени на старобългарския етап от развитието на националната литература се явяват житията, заменени в периоди на турското робство от дамаскините независимо от факта, че редом с тях ществуват и имат успех различен брой други жанрове. Особено богат и разнообразен в това отношение се явява новобългарският период, начеващ всеобщо признание с Паисиевата „Славянобългарска история“. Този период историята е една чудесна илюстрация на теорията за възхода и умирането на жанровете в зависимост от обществените и естетическите изисквания на вре мето. Този период доказа практическата приемственост на новата с тази периода на робството и старобългарската литературна традиция, но в широтата на своята специфика, в сложността и оригиналността и той дава възмож ност за едно частно, самостоятелно изучаване на литературните проблеми и при унаследени жанрове. Различната мирогледна и естетическа платформа на средновековието прави в този смисъл старобългарската литература един не само обособен, но и принципно етап на общия B различен OТ литературен процес. Разказът съществува като обособен жанр още в старобългарската литература. В увода си към „Старобългарски разкази" (1935) проф. Йордан Ива нов, след като говори за официалните средновековни жанрове, пише: „Несравнимо по-малък е броят на художествените повествователни произведения в старобългарската литература, именно романите, повестите, разказите и донейде притчите. Те със светските си елементи не са могли да намерят широк прием сред българското книжовно общество, обградено със строгостта на вярата и от суровостта на средновековните нрави; виреели са обаче във вид на приказки, предавани от уста на уста, предимно у безкнижните народни слоеве, гдето християнството се беше докоснало само повърхностно и гдето само езичеството, двуеверието и суеверието не бяха никога изчезвали. " По своята структура, по своя интерес към земния живот на човека тези „художествени повествователни произведения" са ранни предходници на разказа на Европейския Ренесанс. Определението на Гьоте за жанра - че „новела, това е правдоподобен разказ за нечувано и забележително събитие", дадено преди близо два века, в голяма степен се отнася и за такива творби като Чудото с българина“, „Българската царкиня Персика“,

На 5 юли 1973 г. се състоя публичната защита на дисертацията на Искра Панова - „Вазов, Елин Пелин, Йовков - майстори на разказа" за присъждане на научната степен кандидат на филологическите науки". На защитата присъствуваха членове на На учния съвет към Института за литература, научни сътрудници от Института за лите ратура, от Института за български език, преподаватели от СДУ и много граж дани. Рецензентите на труда проф. Стоян Каролев и проф. д-р Атанас Натев изтъкнаха високите научни качества на труда и под чертаха неговия приносен характер за бъл гарското литературознание. Според проф. Каролев книгата на Искра Панова „Вазов, Елин Пелин, Йовков - майстори на разказа" бележи един от високите върхове в съвременното българско литературознание. Трудът има голяма стойност не само като та лантливо осветляване на разказваческото изкуство на тримата български класици, но е и с огромно теоретико-методологиче ско значение като образец, който ще под помага усилията на бъдещите изследователи на стила не само на тримата разглеж дани писатели, а изобщо. В рецензията на Ст. Каролев е подчертано голямото уме ние на Искра Панова да види и разкрие органическите връзки между компоненти на поетиката и основни черти на светоусеща нето и мирогледа. В рецензията на проф. д-р Атанас Натев също е изтъкнато високото научно равнище на труда на И. Панова - той отговаря на равнището на съвременното световно лите ратурознание. Посочени са методологи ческите постижения на авторката - тя схваща архитектониката в противоречиво дви жение, търси и намира нейните особености В конкретната кореспондентна връзка с обществената среда и личната позиция на тво реца. За Панова структурното своеобразие на стила есамо другата страна на особеното обществено предназначение, което писателят съз нателно или не извоюва за своето творчество. Най-главното предимство на разглеждания дисертационен труд проф. Натев вижда в 178 това, че той на дело, в процеса на самото литературно изследване преодолява една методологическа дилема, която и досега се натрапва на литературознанието: дилемата между външния" и т. нар. „иманентен подход към художественото творчество, т. е. между подхода, който смята, че творбите трябва да се обясняват преди всичко отвън навътре" и подхода, който претендира, че само „отвътре навън", чрез описание на художествената структура ще се предаде своеобразието на творбата. Със своето изследване Панова се нарежда сред онези съв ременни литератори, които проправят методологическа пъртина за утрешния ден на литературознанието. Като отчитат високите научни качества на труда на Искра Панова, които далеч над хвърлят изискванията за кандидатска дисертация, двамата рецензенти препоръчват той да бъде защитен като докторска дисер тация. В обсъждането на дисертационния труд взеха участие: н. с., к. ф. н. Христо Йор данов, театроведът и режисьор Юлия Огня нова, литературният критик, к. ф. н. Светлозар Игов, ст. преподавателят от СДУ к. Ф. н. Никола Георгиев и акад. Пантелей Зарев.

Една от големите опасности, които крие литературната история, е не пренебрегването и забравата на някои факти от литературното минало, както често сме свикнали да мислим, а това, че съзнанието на съвременния читател не е застраховано от подмолите на литературнокритическите етикети и щампи. Така твърде често това литературно минало изпъква пред нас като галерия от застинали дадености, а не като живо, променящо се, вълнуващо ни цяло. В този факт можем да открием една от причините за предубеденото читателско отношение към класиче ските" автори - трупаните в продължение на години бариери от литературнокритически оценки лишават читателя от възможността да види нечие творчество в светлината на неочаквани, актуални за новото време ракурси. Посочената опасност застрашава не само непредубедения чи тател - нерядко в плен на установени и остарели концепции се оказва и самата литературна критика. Свидетели сме на не един и два случая в българската литературна история, когато изли зането от описателната парадигма на даден тво рец е почти невъзможно. Израз на необходимостта от актуална преоценка на минали литературни факти и включ ването им в една нова оценъчна система е излязлата в издателство „Народна просвета" книга на Румяна Йовева „Г. П. Стаматов. За някои страни от поетиката на разказа". Една от основ ните задачи за разлика от първото посве тено на Емилиян Станев нейно изследване сега е съобразена с устойчивостта" на Стаматовия Литературнокритически образ. Още в началото е необходимо да споменем, че независимо от това, дали се обръща към творчеството на един „не- завършен" в читателските възприятия творец, или към христоматиен" автор, Р. Йовева съу мява да изгради критически текстове, чието безспорно качество е не студената изследова- телска обективност, а ненатрапващият се личен интерпретационен патос. Мястото на Г. П. Стаматов в българската литературна история е особено. Както отбе лязва и авторката, той е неразбиран от съ временниците си. Това неразбиране в по-късно време се пренася в недооценяването на произ- веденията му и по-точно - в коментирането само на някои и премълчаването на други страни от творчеството му. В сравнително немного- бройни изследвания литературната критика е съз дала един устойчив образ" на писателя, благодарение" на който ние мислим за Стаматов найчесто с понятия като „песимист“ и „телеграфен стил". Както пише Р. Йовева, налага се впечатлението, че мястото на писателя в българската литература не е оценено по достойнство, че в миналото и днес авторът остава в пери- ферията на литературното внимание, изтласкан там от страстни отрицателни критики на съ временници, от непълни отношения, авторката подхожда към Стаматов от гледна точка на функционално най-натоварения компонент на не говия разказ - персонажа. Именно героят, издигнат до тип човешко поведение и обусловен от множество конкретни фактори, но несводим в своите по-общи значения до тези фактори, именно героят-тип по своеобразен начин контролира всички останали елементи от поетиката на Стаматовия разказ. Тази особеност на не говото творчество дава възможност на Р. Йовева да го ситуира в литературния контекст на 90-те години на миналия век и да потърси спецификата в раждането на два различни под хода на типологизуване в нашата литература - този на Ал. Константинов и този на Г. П. Стаматов. Ако Бай Ганьо е активният, динамич ният нашественик", който пренася във всяка ситуация своята среда, своите мащаби, то ге роят на Стаматов е подчертано статичен - в своя дом, в своя град. Ако Алековият герой, макар и да надхвърля конкретно-историческото, остава в рамките на националния модел (нещо повече - живее" благодарение на тези рамки), то героите от „Идилия", „Два таланта“, „Нарзанови“ и др. все по-активно губят своите национални черти, стават все по-универсални. „У Стаматов национално-социалният тип се пре връща в универсално-психологически."

The paper explores a problem from the premises of biblical hermeneutics while making use of literary studies devices. There is one major question which it pursues: Why was King David, the most prominent character of Hebrew Biblical history, depicted as a shepherd boy in 1 Samuel 16-17? How to read the implications of shepherd symbolism in his story? In order to find answers, the paper first discusses some problems of biblical authorship, especially of the kind, most often called "The Deuteronomistic Historian". It then goes to other shepherd characters among the patriarchs and to their interpretation by the rabbinic sages and Josephus in "Jewish wars", proceeding to the New Testament and the figure of Jesus Christ. Gradually it becomes clear that the answers are to be found not in the field of some (more or less) historical reality but in relation to the legendary imagination which fueled the very creation of biblical history, and then continued to reproduce itself in Western arts and popular culture - up to the present day.