теоретически

В историята на българската литература Васил Друмев заема определено място не само като белетрист и драматург, но и с разностранната си критическа дейност. Неговите литературно-критически, културно-исторически и други статии му създават име на надарен и школуван книжовник, работил с любов и разбиране за развитието на националната литература, наука, култура. Той е един от малцината възрожденски писатели, които получават сравнително по-системно образование и са имали възможност по-продължително да школуват в литературите на другите народи. Така естественото дарование на автора на първата българска повест, обладалият го стремеж още от юношеска възраст и с перото си да служи за духовното възраждане на своя народ намират благодатни условия за съзряване и развитие. И ако талантливият литератор не бе изменил на своето призвание точно в разцвета на творческите си сили, ако не бе приел духовния сан, той несъмнено би обогатил в много по-висока сте пен националната ни художествена и теоретико-критическа мисъл.

Сегашният етап от развоя на българското литературознание се характеризира с осъз наване на все по-нарастващата нужда от уточняване на методологията, от изграждане сигурна основа за частно- и общотеорети ческа интерпретация на художествените Искра Пано ва, Вазов, Елин Пелин, Йовков майстори на разказа, София, Български писател, 1967, c. 313. факти, за да може то да се справи с всевъзможните отклонения от научната истина, натрупани както от вулгарния социологизъм, така и от субективистичната критика, която в редица свой прояви демонстрира своята войнствуваща антинаучност. Впрочем има едно отношение, в което субективизмът и вулгарният социологизъм се сближават максимално: наред с претенцията за неоспо- римост на оценките си, представителите и на едното, и на другото направление показаха пренебрежение към спецификата на художественото произведение. Това намери израз в произволното тълкуване на текста, в неразбиране (подценяване и надценяване) на структурните му особености, а оттук - подценяване функцията и семантиката както на цялото, така и на елементите му.

В областта на марксическата теория на сравнителното изучаване на литературите съвременната съветска наука разполага с немалки завоевания (трудовете на В. М. Жирмунски, Н. И. Конрад, М. П. Алексеев, Д. С. Лихачов, М. Б. Храпченко, Н. Г. Неупокоева, Р. М. Самарин). Направено е наистина много и всички се позоваваме на тези завоевания. Но постигнатото трябва да се развива, като се преодоляват грешките и се поставят нови проблеми. Съществуват още много нерешени, спорни въпроси, които имат важно теоретическо значение и се нуждаят от по-нататъшно обсъждане. Към този кръг въпроси спадат: понятието сравнително изучаване на литературата, основните типове сравнителни изследвания, тяхното разграничаване и връзки, методологическите им принципи. Ще започнем с това, че трябва по-точно да определим предмета на сравнителните литературни изследвания, термина и понятието „сравнително изучаване на литературата“. Да не се обръща внимание на тези въпроси, да се смята, че те нямат значение, е много погрешно. Терминът е свързан с понятието, а без понятия няма наука. Буржоазната компаративистика разделя и противопоставя така нареченото сравнително литературознание, свеждано най-често до изучаване на литературните връзки, влияния, и общото литературознание, което включва изуча ването на типологическите литературни явления. Подобна позиция се дължи на липсата на конкретно-исторически подход към литературата и, разбира се, е неоснователна - тя механически разединява единния процес и не може да даде научни резултати. В съветското литературознание се изказват различни мнения относно предмета на сравнителното изучаване на литературите. Най-приемливо е становището, отразено например в трудовете на В. М. Жирмунски - за различните типове литературни отношения. Като разграничава, но не противопоставя литературните връзки и типологическите сходства ученият с основание ги счита за обект на сравнителното литературознание.