изследване

Напоследък съветската славистична наука проявява доста голям интерес към историята на нашата литература. И вед нага трябва да се каже, че от нейния поглед все още отбягват проблемите на старата българска и възрожденска литература. А в тази насока има какво да се издирва, засягащо историята на руската и българската литература. Хубава илюстрация на тази мисъл е обстойният и ценен труд на А. Н. Робинсон „Исто риография славянского возраждения и Паисий Хилендарски" (Москва, 1963, 139 с.), написан във връзка с Петия славистичен конгрес, който се състоя в София през месец септември 1963 г. Личността и делото на Паисий Хилендарски отдавна будят интерес у руските слависти, проявяващ се предимно в археографска насока (В. И. Григорович, Ю. Ив. Венелин, О. Бодянски, Вл. Ламански, П. А. Лавров и др.). Нещо повече дори - в научната литература Паисий е въведен от руския учен В. И. Григорович през 1852 г. След това интересът към Паисий постепенно нараства. Сега нов и особено важен момент е въ веждането на Паисий в историята на общославянските литератури, което за пръв път се появява в прочутата „Исто рия славянских литератур" на Пипин и Спасович (1879 г.). Видният слав ист П. А. Лавров направи задълбочен историко-литературен анализ на „Одна из переделок „Истории славяноболгарской " неромонаха Паисия..." (1895 г.). След дълго прекъсване на подобни научни публикации през 1941 г. се появи обширното проучване „Паисий Хилендарский и его „История славяноболгарская" 1762 г. " от акад. Н. С. Державин, поместено в неговия извесетн „Сборник статей и иссле дований в области славянской фило логии" (стр. 63-124). И пак ново пре късване, нарушено през 1963 г. с появата на горепосочения труд на А. Н. Робинсон.

Всяко докосване до творчеството на Лермонтов ни изправя лице с лице с неговия титаничен дух, влязъл в „горда вражда с небето“, метежен и свободолю бив, с бушуващите и незнаещи успокоение страсти на едно сърце, което цял живот се люшка между любовта и омразата, копнее за свобода, а се заду шава в атмосферата на робство и лакейство, жадува за вяра и високо предназначение, а е принудено да се гърчи в безверие и отчаяние, да тръпне от гняв и трепери от бяс пред картината на руското самодържавие. Неговата изумителна личност има способността да ни приближава най-плътно до себе си, да ни кара да страдаме с нейните страдания, да се издигаме с нейните пориви, да изпитваме нейната злъч към хладния външен блясък и вътрешното нищожество на светското общество, което подобно на древното дърво анчар отравя всеки, който се докосне до него. Той е имал нещастнето да се роди в долината на ужаса и отчаянието, да вдъхне разлагащия полъх на разгрома след съдбоносната 1825 година, да пре живее годините на глухите стонове, на прекършените полети, на безмилостно потъпканата вяра, когато безпрепятствено тържествува злото и пошлостта, когато герои на деня стават доносчиците и ренегатите. Години, в които пред погледа се мяркат само сините мундири, когато в чудовищната империя Русия всеки полицейски надзирател е цар, а царят е коронован полицейски надзирател. В тази долина на робство и мъчение, на безмълвен гняв и скрити вълнения се ражда музата на Лермонтов. Още от първите си дни тя изпитва вледеняващия мраз на самодържавната империя и стига до горчивите ужасяващи изводи, че най-близкият човек на всеки е самият той, че всеки е обречен на горда самота. За тази епоха Херцен казва, че „трябваше да умееш да мразиш от любов, да прези раш от хуманност, трябваше да притежаваш безгранична гордост, за да можеш с вериги на ръцете и краката да държиш високо изправена главата си“. И макар че юношата и младежът Лермонтов е обграден отвсякъде със зло, той не скланя глава пред него, макар че вижда как разрушават стената между доброто и злото, как господарите търгуват с народа си, а народът със свободата си, той не изпада в обезоръжаваща рефлексия, в пасивност и бездействие, а избира пътя на мъжествената целеустремена борба. Ни що, че тази борба го довежда до гибел - все едно той остава непобеден. Той няма никаква вина, че е попаднал в „бездънна бездна, в която потъват най-добрите плувци", където и най-големите таланти изчезват, преди да са достигнали това, за което се борят. Бурята на неговите чувства, могъществото на огненото му слово преживяха цяло столетие и стигнаха до нас и до неговите потомци, които сме ниха враждата с небето с покоряване на неговите висини, които знаят цената на мъжеството и гордия ум.

В историята на литературата периодът на романтизма заема важно място като специфичен художествен метод за отразя ване на действителността. В литературната теория и до днес се водят спорове, правят се изследвания за характерните особености и романтичните форми на отражение и ху дожествено обобщение. Този подчертан ин терес към романтизма произтича от обстоя телството, че обхваща интересен период от развитието на обществената мисъл, където се кръстосват възгледите, мечтите и стреме жите на прогресивните хора за преобразуване на света, за национално освобождение от вековно угнетение, един период, който даде отражение както върху икономиката, така и върху философията и всички отрасли на изкуството-литература, живопис, музика През последните години в съветската ли тературна теория се появиха интересни монографии върху романтизма и художе ствения му метод от изследователи като Елистратова, Реизов, Саринян и др. Между тях е и трудът на арменския учен С. Саринян - Арменският романтизъм".

Трудът К. Куев за Черноризец на проф. Храбър е резултат на няколкогодишна изследователска работа, респектираща с обхвата и дълбочината на проучванията, с плодоносното уважение към „черните" текстологически занимания, с всестранното познаване на всяка стъпка от движението на славистич ната мисъл в тази област. Негови предвестници бяха редица по-малки публикации на автора, които набелязаха някои от основ ните проблемни звена на бъдещата книга. На фона на научната литература за бележития старобългарски писател, създавана за период от близо 150 години (началото и поставя, както е известно, К. Калайдович в 1824 г.) и включваща значителен брой ценни работи - но работи частично осветляващи въпросите около Храбър - изпъква монографичният характер на труда на Куев. Композиционно книгата е разделена на две разнородни части - литературно-историческо изследване и издание на Сказанието по 73 преписа, от които 67 съдържат целия му текст. Но за общия и дух, за облика и на нова дума на филологическата наука се е оказал рещаващ синтезът на литературноисторическата и текстологическата осведо меност на автора - неоспорим залог и едновременно с това мярка, показател на действителната и стойност. Трудно е да се каже дали има водещ фактор в това единство на взаимно допълващи се познания; практически по-важното е, че обнародваните за първи път 57 преписа разширяват значително кръгозора на литературния историк, подсказват нови постановки на въпросите, коригират или затвърдяват установени вече положения.

На 12 септември м., г. в Киевския универ ситет успешно защити докторска дисертация на тема „А. В. Луначарский и литературное движение 20-х годов" Павел Андреевич Бугаенко, професор в Саратовския университет, издадена в отделна книга. Започвам с тия предварителни изяснения, защото не само широките читателски маси, но и специалистите в България твърде малко научават какво се издава в Съветския съюз вън от Москва и Ленинград. Може би това важи повече за литературоведите, защото, Доколкото ми е известно, всеки физик или биолог по начало трябва да бъде информиран за всички новости в своята област, иначе той рискува да захване да работи върху проблем, който другите вече са решили. За специалистите в хуманитарните науки това правило като че не винаги е задължително. А напоследък се правят коренни преоценки на редица явления в развоя на художествената Литература, по-иначе се изясняват отделни направления, стилове, естетически категории; налице са опити по нов начин да бъдат прочетени класиците и т. Н

Сегашният етап от развоя на българското литературознание се характеризира с осъз наване на все по-нарастващата нужда от уточняване на методологията, от изграждане сигурна основа за частно- и общотеорети ческа интерпретация на художествените Искра Пано ва, Вазов, Елин Пелин, Йовков майстори на разказа, София, Български писател, 1967, c. 313. факти, за да може то да се справи с всевъзможните отклонения от научната истина, натрупани както от вулгарния социологизъм, така и от субективистичната критика, която в редица свой прояви демонстрира своята войнствуваща антинаучност. Впрочем има едно отношение, в което субективизмът и вулгарният социологизъм се сближават максимално: наред с претенцията за неоспо- римост на оценките си, представителите и на едното, и на другото направление показаха пренебрежение към спецификата на художественото произведение. Това намери израз в произволното тълкуване на текста, в неразбиране (подценяване и надценяване) на структурните му особености, а оттук - подценяване функцията и семантиката както на цялото, така и на елементите му.

Става вече традиция всеки отзив за нова книга, изучаваща творчеството на Каравелов, да започва с констатацията, че със своята силна и сложна личност писателят и днес привлича вниманието на литературната история и критика. И тази констатация не звучи шаблонно, защото отбелязва един значителен литературно-исторически факт. Нашата съвременност именно осъществи пълно издание на Каравеловите съчинения и направи решителен принос в каравелознанието както с обемни монографии, така и с отделни студии, които поставят нова и интересна проблематика. Критичният поглед същевременно открива в съвременните изследвания за Каравелов поподчертано изявен специфичен литературоведски подход. На смяна на фактологичните и биографични издирвания, на смяна на описателния подход логично идва стремежът към по-конкретно разглеждане на естетиче ските и теоретически проблеми, които поставя творчеството на Каравелов, към изследване на неговото писателско майсторство във връзка със закономерностите на Литературния процес, с особеностите на таланта му и пр. Книгата на Цвета Унджиева има своето положително значение преди всичко като явление, което подкрепя тази насока в развитието на науката за Каравелов. В нея не само се открива и използува нов фактологичен материал, не само се обогатяват представи и уточняват акценти, но преди всичко се търси решение на същностни литературно-исторически, теоретически и сти листически проблеми, които Каравеловото творчество поставя. Именно тази насоченост на изследването възбужда интерес към него и му предава свой облик.

На 16 януари 1969 г. Научният съвет при Института за литература обсъди труда на н. с. Юрий Константинович Бегунов - к. ф. н. - Козма Презвитер в славянските литератури". В работата на разширеното засе дание освен членовете на научния съвет взеха участие преподаватели от Софийски държавен университет „Климент Охридски", от Висшия педагогически институт „Кирил и Методий" в Търново и научни работници от институтите за български език и за балканистика при БАН. Този интерес към труда се дължи както на неговата проблематика, така и на широките рамки, в които е поставено изследването на прочутата „Беседа" на Презвитер Козма. Резултат от съвместната работа между Института за литература при БАН и Института за руска литература (сектор древноруска литература) в Ленинград трудът на Ю. К. Бегунов е ново дока зателство за плодотворното българо-съветско сътрудничество в областта на науката.

Новата книга на Александър Лилов се прие от читателите и от критиката като събитие в културния ни живот. За нея излязоха вече множество рецензии и отзиви от най-изтъкнати наши естетици, литературоведи, философи, литературни критици. И въпреки че в уводните думи на труда си авторът подчертава, че книгата има „теоретико-естетически, а не литературоведски, не изкуствоведски, още по-малко литературнокритически характер" — самият факт, че за нея се отзоваха изкуствоведи, литературоведи, критици, показва нейния цялостен облик и комплексния метод, с който си е служил авторът при изследване природата на художественото творчество. Този комплексен метод е рожба на неговия диалектически подход, на овладяно диалектическо мислене, което му дава възможност да разкрива цялостно, в тяхната взаимна зависимост процесите в художественото творчество. За съвременния етап от развитието на науките е характерно постепенното преодоляване на ограничената тясна специализация и съсредоточаването усилията на близки науки към общи цели, свързано с надмогване на изкуствените граници между тях. Такъв стремеж за синтез се забелязва в цялостния ни съвре менен духовен живот. Ние виждаме как днес все повече се сближават сходните изкуства, как се преодоляват преградите между някои жанрове в литературата, как резултатите от изследванията на множество хуманитарни науки нахлуват в литературознанието. И нещо повече. „Неслучайно най-големите научни открития бяха осъществени на границата между различните науки“ - пише авторът. А би могло да се добави, че и някои от най-значителните творби на съвременната литература са сътворени на границата между жанровете. Това преодоляване границите на тясната специализация, както и стремежът към по-широки синтези предполага и изисква диалектическо мислене, дълбоко овладяване на диалектическия подход в съвременната методология. Книгата на Александър Лилов „Към природата на художественото творчество" е сполучлив опит за такова цялостно изследване на художественото творчество, взаимната зависимост между частите и цялото, движението и развитието. на процесите в тяхната противоположност и единство. Като критикува редукционизма в първата глава от труда си, авторът отбелязва: „За да се разбере изкуството, трябва да се изследват не само частта, но и цялото, не само частта и цялото, но и връзката между частта и цялото, между частите и цялото, между цялото и заобикалящата го действителност. Произведението на изкуството е немислимо извън диалектиката на съставляващите го структурни и функционални части и връзки.“